№ 540
гр. София, 13.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 148 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СТОЙЧО Т. ПОПОВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИЛ. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Гражданско дело №
20241110111512 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Съдът е сезиран с предявен от Д. К. Н. срещу Община Мъглиж
осъдителен иск с правна квалификация чл. 106, ал. 3 от ЗДСл, с който се иска
осъждането на ответника да заплати сумата 29890,00 лв., представляваща
обезщетение в размер 50 на сто от месечната основна заплата на ищцата,
определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение по
чл. 106, ал. 3 от ЗДСЛ, поради това, че е работила последните двадесет години
за ответника, ведно със законната лихва от деня на завеждане на исковата
молба – 29.02.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищцата твърди, че служебното й правоотношение с ответника било
прекратено със Заповед №1/19.02.2024 г. издадена от Кмета на Мъглиж на
основание чл. 106, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител – поради
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди, че е
работила на длъжност „Секретар“ в Община Мъглиж, като през 2011 г
служебното й правоотношение било прекратено. С решение на ВАС,
заповедта за прекратяване била отменена като незаконосъобразна. Ответникът
издал акт за встъпване в длъжност и на следващият ден отново прекратил
1
правоотношението. Твърди, че общо от 2011 г. до датата на исковата молба
имала шест прекратяваният на служебното правоотношение, шест решения с
които се отменят тези заповеди и сега е била седмата по ред, без прекъсване.
Посочва, че ответникът издал Заповед РД-94Д-125-2-1/19.02.2024 за
възстановяване в длъжност и на същият ден прекратил правоотношението им
за седми път със Заповед №1/19.02.2024 г. издадена от Кмета на Мъглиж на
основание чл.106, ал.1 т.5 от Закона за държавния служител - поради
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди, че й се
дължи обезщетение на основание чл. 106, ал. 3 от ЗДСл, поради това че
работила в тази администрация последните 20 години. С оглед
гореизложеното моли за уважаването на иска и присъждането на сторените
по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
ответникът оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен. Не
оспорва, че ищцата е била назначена на служебно правоотношение със
Заповед №1/25.03.2005 г. на кмета на община Мъглиж, както и че била
освободена на основание чл. 106, ал.1, т.5 от ЗДСл на 20.02.2024 г. Твърди, че
със Заповед №РД-09-67/26.02.2024 г. на кмета на Община Мъглиж на ищцата
било определено да се изплати обезщетение в размер на 30 245,79 лв. за
придобито право на пенсия по чл. 106, ал. 1, т.5 от ЗДСл, която заповед била
изпратена от кмета на Община Мъглиж в писмо на 27.02.2024 г., като същото
било получено от ищцата, като така определеното обезщетение било
изплатено на ищцата. С оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на
предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 106, ал. 3 ЗДСл.
Предявеният иск е допустим.
Основателността на предявения иск е обусловена от кумулативното
наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1.)
наличието на възникнало служебно правоотношение между страните по
делото, по силата на което ищцата е заемала длъжността „секретар“ при
2
ответника в твърдения период; 2.) прекратяване на служебното
правоотношение едностранно от страна на ответника на основание чл. 106, ал.
1, т. 5 от ЗДСл поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст; 3.) размерът на месечната й основна заплата, определена към
момента на прекратяване на служебното правоотношение. Установяването на
тези предпоставки е било в тежест на ищеца. В тежест на ответника е било да
докаже своите правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи,
правопогасяващи възражения, вкл. положителния факт на плащането.
Съдът намира, предвид релевираните от насрещните страни доводи, че в
настоящото производство въпросът за наличието на тези предпоставки не е
спорен. Страните спорят единствено относно това дали ответникът е дал
повод за завеждане на делото или не, респ. дължи ли се присъждане на
законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в
съда до датата на плащането на главницата и как следва да се разпределят
разноските в производството, съобразно разпоредбата на чл. 78 от ГПК.
При това положение съдът намира, че липсва спор между страните, че
всички предпоставки, обуславящи основателността на исковите претенции, са
се осъществили, както и предвид извършеното плащане на претендираните
суми, извършено в хода на настоящото производство, което съдът съобрази на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, респ. налага се извод, че в полза на ищеца е
възникнало вземане срещу ответника за платена сума на отпаднало основание,
посочено в петитума на исковата молба.
Съгласно постоянната съдебна практика, решението на съда трябва да
отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на устните състезания. Това задължава съдът да
вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от
значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват
– ищецът придобива спорното право след предявяването на иска,
притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или
прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността
на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в
деня на приключване на устните състезания (а не в деня на предявяване на
иска), което може да стане, ако съдът вземе предвид и фактите, настъпили
след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3
3
от ГПК.
При това положение исковата претенция следва да бъде отхвърлена като
неоснователна поради извършено в хода на процеса плащане (факт настъпил
след предявяване на исковата молба и преди приключване на съдебното
дирене в настоящото производство), който факт съдът е длъжен да съобрази
на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Макар главницата да е погасена и съответно за нея искът следва да бъде
отхвърлен, ищецът има право на законната лихва върху главницата за периода
от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.02.2024 г., до датата на
окончателното изплащане – 01.03.2024 г. Съдът определи размерът на
законната лихва по реда на чл. 162 от ГПК, посредством използване на лихвен
калкулатор, публикуван на следната интернет страница:
https://nraapp02.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp,
в размер на 22,90 лв.
Същевременно се установи, че ответникът е заплатил на ищеца
обезщетение в по-голям размер от претендирания, който покрива и законната
лихва от подаване на исковата молба в съда до момента на плащането. С оглед
на което не следва да се присъжда законна лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, за да бъде освободен
ответникът от отговорността за заплащане на разноски по делото, следва да са
налице кумулативно две предпоставки: 1. ответникът с поведението си да не е
дал повод за завеждане на делото; и 2. да е признал иска, като не е необходимо
и да е постановено решение при признание на иска, доколкото това зависи и от
волята на самия ищец.
Съдът намира, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане
на делото, поради следното.
От разпоредбата на чл. 106, ал. 3 ЗДСл следва, че обезщетението при
прекратяване на служебното правоотношение на ищеца на основание чл. 106,
ал. 1, т. 5 ЗДСл, следва да бъде определено и се дължи към момента на
прекратяване на служебното правоотношение.
От представената заповед № 1/19.02.2024 г. се установява, че в
разглеждания случай служебното правоотношение между страните е
прекратено на 19.02.2024 г. със без спазване 30-дневения срок на
4
предизвестието, поради което на основание чл. 106, ал. 4 ЗДСл е определено
на ищеца да се изплати обезщетение в размер на основаната заплата за
неспазения срок на предизвестието – 2989,00 лв. С тази заповед обаче не е
определено изплащането на обезщетението по чл. 106, ал. 3 ЗДСл.
От представената заповед № РД-09-67/26.02.2024 г., връчена на ищеца
на 07.03.2024 г., видно от представената обратна разписка, се установява, че
обезщетението по чл. 106, ал. 3 ЗДСл е определено с нея.
От представеното платежно нареждане се установява, че плащането на
обезщетението по чл. 106, ал. 3 ЗДСл е наредено на 01.03.2024 г.
Още с прекратяване на служебното правоотношение на ищцата на
19.02.2024 г. ответникът е следвало да определи и изплати обезщетението по
чл. 106, ал. 3 ЗДСл, вместо това ответникът е определил обезщетението на
26.02.2024 г., като го е изплатил на 01.03.2024 г., след завеждане на
настоящото дело.
Същевременно ответникът не е признал иска.
При това положение не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
По отношение на разноските:
По общото правило на чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК присъждането на
разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с
поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия
срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Следователно, разноски винаги
се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера, като
задължението за заплащането им е задължение за заплащане на понесените от
съответната страна вреди.
Доколкото в разглеждания случай неоснователността на исковата
претенция е обусловена от факти и обстоятелства, настъпили в хода на
процеса, а именно поради извършено плащане от страна на ответника след
постъпването на исковата молба в съда, се налага извод, че с поведението си
същият е дал повод за завеждане на делото, съответно дължи на ищеца
разноските, които ищецът е направил във връзка със завеждането на делото.
Ищецът претендира и доказва следните разноски в общ размер 3100,00
лв. за адвокатско възнаграждение. Ответникът не е направил възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК, а и претендираният размер надхвърля незначително този,
5
определен съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. К. Н., ЕГН ********** срещу Община
Мъглиж, ЕИК ********* осъдителен иск с правна квалификация чл. 106, ал. 3
от ЗДСл, с който се иска осъждането на ответника да заплати сумата 29890,00
лв., представляваща обезщетение в размер 50 на сто от месечната основна
заплата на ищцата, определена към момента на прекратяване на служебното
правоотношение по чл. 106, ал. 3 от ЗДСЛ, поради това, че е работила
последните двадесет години за ответника, ведно със законната лихва от деня
на завеждане на исковата молба – 29.02.2024 г., до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА Община Мъглиж, ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 1
ГПК да заплати на Д. К. Н., ЕГН ********** сумата от 3100,00 лв. за
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6