№ 41
гр. Кюстендил, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в публично заседание на първи
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Йорданка Хр. Неделчева
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Гражданско дело №
20211500100341 по описа за 2021 година
Делото е образувано по исковата молба на „П.***“ АД, с ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление в гр.С. бул. **** представлявано от изпълнителните директори Н. Б.
и С. П., подадена чрез пълномощника ю.к.И. Х., срещу Т. С. К. с ЕГН **********, с адрес:
гр.К. ул. *****
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по реда на чл.422 ал.1 от
ГПК, с правно основание чл.430 от Търговския закон ТЗ) във вр. с чл.79 ал.1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) и чл.86 ал.1 от ЗЗД за признаване за установено по
отношение на ответника К. съществуването на вземания на ищеца „П.***“ АД спрямо него,
за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по
ч.гр.д.№2210/2020г. по описа на РС-Кюстендил, произтичащи от договор №***г. за банков
кредит, сключен между страните, както следва: 14 792.01 евро – непогасена главница,
1 273.18 евро – просрочена договорна лихва за периода от 26.11.2017г. до 28.07.2020г.,
3 513.09 евро – непогасено обезщетение за забава за просрочени плащания (наказателна
лихва), начислено съгласно раздел II, т.10 от договора за периода от 26.11.2017г. до
12.03.2020г., включително, 64.39 евро - непогасено обезщетение за забава за просрочени
плащания (наказателна лихва), начислено съгласно раздел II, т.10 от договора за периода от
14.05.2020г. до 25.11.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда – 26.11.2020г., до изплащане на вземането.
Дружеството – ищец основава претенциите си на следните твърдения:
1/ На 19.07.2010г. между „П.***“ АД, от една страна като кредитодател, и Т. С. К.,
от друга като кредитополучател, е бил сключен договор за банков кредит с ***г., по силата
на който Банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 14 800 евро за
1
погасяване на съществуващи задължения, а кредитополучателят се е задължил да върне
ползвания кредит, заедно с уговорените лихви, в сроковете и според условията на договора
по погасителен план. Разрешеният кредит бил усвоен изцяло на 20.07.2010г. по банкова
сметка, открита на името на К. в Банката. Предвидено било в договора – т.4, че за ползвания
кредит кредитополучателя заплаща на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен
процент (БЛП) на банката за евро, увеличен с надбавка от 6 пункта, като към датата на
сключване на договора БЛП на Банката за евро бил в размер на 7.99 % годишно. В договора
– в т.10, било предвидено, че плащания, дължими, но неизвършени в срок, поради недостиг
на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя се отнасят в просрочие и
олихвяват с договорения в т.4 от договора за кредит лихвен процент, плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ деня на падежа на
съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден.
2/ Кредитополучателят погасил еднократно – на 08.09.2010г., част от усвоената
главница, заплащайки сума в размер на 7.99 евро, както и погасявал частично и нерегулярно
задължението за заплащане на възнаградителна лихва. Считано от 28.09.2010г.
кредитополучателят изпаднал в просрочие погасяването на главницата, от която дата
насетне не е погасил 119 месечни вноски по погасителния план, чиито общ размер възлиза
на 14 792.01 евро, а считано от 28.12.2010г. изпаднал в забава относно лихвите, като
непогасените вноски за лихва от тази дата били общо 116 на брой, на обща стойност
12 211.18 евро. Начислена била наказателна лихва за забава, според клаузата на раздел II,
т.10 от договора, в общ размер на 14 596.36 евро.
3/ Крайният срок за изпълнение на задълженията на кредитополучателят бил
28.07.2020г., с изтичането на който всички суми ставали с настъпил падеж.
4/ Дружеството – кредитор на 26.11.2020г. инициирало производство по чл.417 от
ГПК срещу Т. К. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение за всички
дължими суми по договора, а именно: 14 792.01 евро – главница, 12 211.18 евро –
договорна възнаградителна лихва от 28.12.2010г. до 28.07.2020г., 12 457.94 евро -
наказателна лихва за просрочие от 28.09.2010г. до 12.03.2020г., включително, 2 138.42 евро
– наказателна лихва от 14.05.2020г. до 25.11.2020г., законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 26.11.2020г. до изплащане на
вземането. По образуваното пред Районен съд-Кюстендил ч.гр.д.№2210/2020г. е била
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист в полза на банката за посочените суми,
както и за направените в производството по делото разноски за държавна такса и за
адвокатско възнаграждение. Срещу заповедта за изпълнение длъжникът К. подал
възражение в предвидения в ГПК срок, с което се обосновава правния интерес от
предявяване на настоящия иск.
В срока по чл.131 ал.1 от ГПК ответникът, чрез пълномощника му адв.Юл.С., е
депозирал писмен отговор на исковата молба.
В отговора се заявява, че не се оспорва сключването на договора за банков кредит,
предоставянето на сумата по него и усвояването й от кредитополучателя. Правят се
2
следните възражения за неоснователност на исковете:
1/ Липса на отправено от ищеца до ответника волеизявление за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита.
2/ Частично погасяване на вземането за главница по чл.110 от ГПК с изтичането на
5-годишен давностен срок от датата на падежа на съответната погасителна вноска, като се
твърди, че погасени са вноските с падежи, считано от 28.09.2010г. до 28.10.2015г. (в този
смисъл вж.уточнение в молба на л.120 от делото) в общ размер от 5 200.61 евро, тъй като
давността тече от датата на всяка погасителна анюитетна вноска.
3/ Претендираните обезщетения за забава /наказателни лихви/ не са дължими, тъй
като са основани на клаузата на т.10 от договора, която е нищожна, поради противоречието
й със закона – чл.33 ал.1 и ал.2 от ЗПК, и накърняване на добрите нрави, както и е
неравноправна, по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
4/ Не се дължат договорни лихви, тъй като същите са начислени по силата на
клаузата на т.4 от договора, която е неравноправна и нищожна, по смисъла на чл.143 т.3 от
ЗЗП, тъй като банката е запазила само за себе си правото да определя лихвения процент по
основание, т.е. да изменя, вкл. увеличава БЛП. Като неправноправни се сочат и клаузи от
ОУ – т.4.5 и т.4.6, доколкото предвиждат възможност само за банката–кредитор
едностранно да променя БЛП и надбавката за лихвата, които са определящи за размера на
възнаградителната лихва по договора, а оттам – и на месечната погасителна вноска. Тези
клаузи се счита, че попадат в хипотезата и на чл.143 т.10 и т.12 от ЗЗП, тъй като
кредитополучателят не е бил уведомен относно методиката на банката за формиране
стойността на БЛП, нито е уредена възможността за едностранен отказ от облигационната
връзка, поради увеличаване цената на услугата от страна на банката. Поддържа се, че
клаузите, уговарящи размера на възнаградителната лихва не са индивидуално уговорени,
поради което потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
В отговора е направено възражение по чл.103 от ЗЗД за прихващане от исковата
сума за главница, ако претенцията бъде намерена за основателна, на насрещното вземане на
К. в размер на 677.95 евро, представляващо подлежаща на връщане като заплатена
недължима лихва в периода от 28.08.2010г. до 23.04.2015г., на основание нищожните клаузи
за договорна и наказателна лихва от договора за кредит. Претендирано е частично
отхвърляне на искова за главница, поради погасяване на част от вземането с изтичане на 5 –
годишен давностен срок от датата на всяка падежна вноска, както и изцяло отхвърлена на
исковете за възнаградителна лихва и за лихва за забава.
С определение от 19.05.2022г., на основание чл.218 от ГПК, съдът е допуснал
встъпването в процеса на дружеството „***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в гр.В., бул. *** сграда *** В.,******, като страна, подпомагаща ищеца „П.***“
АД. Интересът от встъпването третото лице е обосновало и удостоверило с обстоятелството,
че по силата на договор за цесия от 15.12.2021г., сключен между него и „П.***“ АД, е
придобило качеството на цесионер на вземането по договор за банков кредит с ***г. спрямо
3
Т.К..
Във връзка с възраженията на ответника, както ищецът, така и третото лице –
помагач, изразяват становище за тяхната неоснователност, като изтъкват обстоятелството, че
в случая вземанията на по договора са станали изискуеми при настъпване на крайния падеж,
а не по силата на обявена предсрочна изискуемост, както и, че погасителната давност тече
от крайния срок на договора, а не от падежа на всяка вноска. Счита се, че клаузите на
договора, регламентиращи възнаградителната лихва и наказателната надбавка за забава не са
недействителни, същите са индивидуално уговорени и в срока на действие на договора,
независимо от предвидената възможност, банката не е променяла първоначално уговорения
лихвен процент.
Съдът, след като се запозна със събраните по делото доказателства и след като
прецени същите поотделно и в съвкупността им, при условията на чл.235 ал.2 от ГПК,
намери за установено следното:
Не е спорно по делото, установява се и от приложения към исковата молба договор
за банков кредит с №***, сключен на 19.07.2010г., че между „П.***“ АД, от една страна,
като кредитор, и Т. С. К. с ЕГН **********, от друга като кредитополучател, е възникнало
договорно правоотношение, по силата на което кредиторът се е съгласил да предостави на
кредитополучателя потребителски кредит в размер на 14 800 евро за погасяване на
съществуващи задължения, а кредитополучателят се е задължил да върне получената сума
разсрочено, ведно с договорна лихва и други разходи, в уговорени срокове, с краен срок на
погасяване – 28.07.2020г., съгласно двустранно подписан погасителен план. Предвидено е
било погасяването на вземането да бъде извършвано чрез заплащане на месечна анюитетна
вноска, дължима на 28-мо число на съответния месец.
Страните са се съгласили в т.4 от договора, че за ползвания кредит К. ще заплаща
на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на Банката за евро, увеличен
с надбавка от 6 пункта, като към датата на сключване на договора Базовият лихвен процент
на Банката за евро е бил 7.99 %. В т.4.1 е било предвидено, че при прекратяване на
трудовото правоотношение на кредитополучателя, декларирано в т.12 от договора, освен ако
това е последвано от сключване на ново трудово правоотношение със същия работодател,
банката има право да увеличи едностранно лихвата по т.4 с до 3 пункта, считано от датата на
прекратяване на трудовото правоотношение и съответно – да измени едностранни
погасителния план, като промени размера на месечната погасителна вноска, съобразно
новата лихва, като уведомява писмено кредитополучателя за променения лихвен процент и
му изпраща новия погасителен план, приложим по кредита. В т.4.2 е предвидена още една
възможност за едностранна промяна на лихвата, а именно – при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да получава декларирания пред банката нетен месечен
доход по разплащателна сметка в банката, в която хипотеза последната може по своя
преценка да увеличи дължимата лихва по т.4 с 2 пункта, считано от датата на
неизпълнението и съответно да измени едностранно погасителния план, като промени
размера на месечната погасителна вноска съобразно новата лихва, за което да го уведоми
4
писмено.
В т.5 от договора за банков кредит е посочено, че към датата на сключване на
договора, годишният процент на разходите възлизал на 15.78 %, а общата сума, дължима от
кредитополучателя била 28 192.96 евро. В т.6 и т.7 е предвидено, че кредитополучателят
дължи такса за разглеждане на искането му за кредит в размер на 40 лева еднократно и
комисионна за отпускане на кредита в размер на 1 % от разрешения кредит.
В т.10 от договора е предвидено, че плащания, дължими, но неизвършени в срок,
поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя се отнасят в
просрочие и олихвяват с договорения в раздел II, т.4 от договора за кредит лихвен процент,
плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ деня на
падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден. Уговорено е, че
при наличие на просрочени плащания банката има право да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
По делото са представени два вида Общи условия на „П.***“ АД за кредити на
физически лица, между които има отлики. Едните ОУ носят подпис, а другите не са
подписани.
Не е спорно по делото, установимо е и от заключение с вх.№3878/21.10.2022г. на
в.л.Ив.Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, че сумата по кредита в размер на
14 800 евро е била усвоена на 20.07.2010г., като средствата са били предоставени за
усвояване по сметка на кредитополучателя в „П.***“ АД.
От посоченото заключение е видно още и, че К. е заплатил по договора общо
сумата от 940.77 евро, 7.99 евро от които са отнесени за погасяване на главницата, 865.89
евро – за погасяване на договорна лихва и 66.89 лева- на наказателна. В срока на действие
на договора лихвеният процент не е бил променян от първоначално договорения, а именно
13.99 %, формиран от Базовия лихвен процент на банката в евро (7.99 %), увеличен с
надбавка от 6 пункта. Считано от 28.09.2010г. ответникът е преустановил плащането на
главница, а в последствие са били извършвани няколко частични плащания на лихви.
На 26.11.2020г. „П.***“ АД е депозирало пред РС-Кюстендил заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу Т. К. за заплащане на дължимите
по сключения на 19.07.2010г. договор за банков кредит суми, а именно: 14 792.01 евро –
непогасена главница, 12 211.18 евро – непогасена договорна лихва, начислена съгласно
раздел II, т.4 от договора, за периода от 28.12.2010г. до 28.07.2020г., 12 457.94 евро –
непогасено обезщетение за забава за просрочени плащания, начислено съгласно раздел II,
т.10 от договора за периода от 28.09.2010г. до 12.03.2020г., включително, 2 138.42 евро -
обезщетение за забава, съгласно раздел II, т.10 от договора за периода от 14.05.2020г. до
25.11.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.11.2020г. до
изплащане на вземането. Заявлението е било уважено, като наред с претендираните суми в
издадената заповед за изпълнение по образуваното ч.гр.д.№2210/2020г. по описа на КнРС са
включени и разноски – 1 627.23 лева – за заплатена държавна такса и 50.00 лева –
5
възнаграждение за юрисконсулт. В рамките на образуваното въз основа на издадения
изпълнителен лист по допуснатото незабавно изпълнение на заповедта изпълнително
производство длъжникът е бил уведомен за заповедта за изпълнение с връчването на ПДИ
на датата 18.05.2021г., подал е възражение в срок, поради което на заявителя е била указана
възможността да предяви иск за установяване на вземането си, за което му е било връчено
съобщение на 02.07.2021г. На 02.08.2021г. исковата молба, предмет на настоящото
разглеждане, е постъпила в ОС-Кюстендил, за която на същата дата по заповедното
производство са представени доказателства.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
1. По допустимостта на иска:
Искът е допустим, доколкото е предявен в хипотезата на чл.422 ал.1 във вр. с
чл.415 ал.1 от ГПК и предполага установяване съществуването на вземане, което е било
предмет на заповед за изпълнение. Исковата претенция е заявена в срока по чл.415 от ГПК.
2. По основателността на иска:
Искът за установяване съществуването на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение, е частично основателен, поради следното:
Ищецът цели да установи със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника,
че последния му дължи заплащане на суми по договор за банков кредит, вземането по който
е било обявено за предсрочно изискуемо. Ищцовото дружество носи тежестта да докаже, че:
между страните е бил сключен договор за банков кредит с №***, сключен на 19.07.2010г.,
по силата на който банката е предоставила и кредитополучателят е усвоил по уговорения
начин банков кредит в посочения в исковата молба размер; 2/ че е настъпил крайният срок за
издължаване на кредита; 3/ че размерът на дълга в претендираните негови компоненти
съответства на исковите суми; 4/ че оспорените с отговора клаузи от договора са уговорени
индивидуално. Ответникът следва да докаже възражението си за погасяване на
задълженията по давност, както и възражението си за прихващане.
По делото не е спорен между страните факта на сключване на договора за кредит –
договор за банков потребителски кредит с №*** от19.07.2010г., с който между страните е
възникнало договорно правоотношение, с регламентирани права и задължение на всяка от
тях.
Не е спорен, а е и установен от заключението на вещото лице фактът, че банката-
ищец е била изправна, предоставяйки на кредитополучателя договорения потребителски
кредит в размер на 14 800 евро.
Наред с посоченото, установено е по делото, че ответникът – кредитополучател
след като е заплатил няколко вноски, считано от 28.09.2010г. е преустановил погасяването
на задълженията си за главница, извършил е няколко погасявания на лихви и е спрял да
обслужва кредита, като общата заплатена от К. в полза на банката сума възлиза на 940.77
евро.
6
Следва да се посочи, че процесното заемно правоотношение, с оглед качеството на
кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика представлява договор
за потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията
и договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и - с оглед
качеството на кредитополучателя на „потребител“ – нормите на Закона за защита на
потребителите.
Договорът, на който ищецът е основал вземанията си, е бил сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010г., поради което при
преценката за основателността на исковете съдът следва да съобрази и съответствието на
договора с императивните разпоредби на този закон.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договори, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК, като
в случая следва да се съобразяват разпоредбите на Закона в действалата към датата на
сключване на настоящия договор редакция.
Съгласно чл.22 от ЗПК /ред.ДВ бр.18/2010г./, когато не са спазени изискванията на
чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и т.20 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като възражение в процеса.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения
между страните договор, настоящият съд констатира, че в случая не е спазено
предписанието на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
От приложения към исковата молба договор за потребителски кредит се
констатира, че същият е изготвен на разбираем език и съдържа посочване на датата и
мястото на сключването му, вида на предоставения кредит, данни относно страните, данни
относно срока на договора за кредит, посочване на общия размер на кредита и условията за
усвояването му, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, неразделна част от договора, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, информация за правото на
кредитополучателя при погасяване на главницата по срочния договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, както и информация относно наличието на право на отказ от договора и относно
срока и условията за това (последните данни – съдържащи се в ОУ, представени по делото,
7
носещи подпис, който кредитополучателят не е оспорил, че е положен от него). От
съдържанието на така представения договор, настоящият съд формира извод, че в договора е
посочен приложимия лихвен процент на годишна база.
Констатира се несъответствие на договора с императивното изискване на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК, съгласно което договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
данни относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №1 към ЗПК начин.
От представения с исковата молба договор за потребителски кредит е видно, че в
същия е посочен годишен процент на разходите, равняващ се на 15.78 % и обща сума,
дължима от кредитополучателя – 28 192.96 евро, както и, че кредитополучателят дължи
такси и комисионни за разглеждане на искането и обслужване на кредита – т.5, т.6 и т.7 от
договора. Никъде в същия, нито в ОУ, е посочено какви са взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Това следва да бъде
сторено изрично, ясно и недвусмислено, в съответствие и по начина, определен в
Приложение №1 към ЗПК. Освен брой и размер на погасителните вноски, в ГПР се
включват и плащания на разходи по кредита, каквито представляват разходи за банкови
преводи на месечните вноски, комисионни, еднократни и месечни такси и др. По отношение
на тези разходи липсват данни да са включени като компоненти при изчисляване на ГПР, а в
договора липсва яснота относно начина, по който е формиран визирания в клаузата на т.5
ГПР от 15.78 %. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 15.78 %, като длъжника дължи такси и комисионни,
без обаче да е ясно същите включени ли са в така посочения процент, за който не е ясно по
какъв начин е формиран. Това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация от кои пера е оскъпяването му по кредита.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
8
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР, при конкретизиране на взетите предвид допускания.
Законовата норма на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК въвежда задължително изискване към
съдържанието на договора за потребителски кредит, което законодателят е приел, че е до
такава степен съществено, че неспазването му влече недействителност на целия договор. В
този смисъл е разпоредбата на чл.22 от ЗПК, според която когато не са спазени изискванията
на редица норми, в това число и на чл.11 ал.1 т.7-т.12 и т.20, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В обобщение може да се посочи, че според настоящия съд, претендираните от
ищеца вземания се основават на договор за потребителски кредит, който не отговоря на
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК – несъответствие, очертаващо недействителността на
договорното правоотношение, с оглед предписанието на чл.22 от ЗПК.
При констатиране на посочената недействителност на договора, е безпредметно да
се обсъждат оплакванията на ответника за неравноправност, поради което - нищожност на
отделни клаузи от договора.
Според чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Само на това основание, К. не дължи на банката заплащане
на договорната лихва и на обезщетения за забава и исковете за тези суми се явяват
неоснователни. Относно главницата в своята практика настоящият съдебен състав се е водил
от разбирането, че разпоредбата на чл.23 от ЗПК не може да бъде приложена в случаите, в
които кредиторът основава вземането си на твърдение за неизпълнен договор, тъй като това
би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес (чл.6
от ГПК), доколкото чл.23 от ЗПК е проявление на водещия в облигационното право
принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и на практика урежда
извъндоговорно основание за връщане на главницата, различно от това, на което същата е
претендирана в заявлението по чл.417 от ГПК и в последствие с разглежданата искова
молба. Независимо от това, в случая, следва да бъде съобразено обстоятелството, че
ответникът не оспорва, че е получил сумата от 14 800 евро, както и не оспорва, че дължи
нейното връщане, като поддържа становище, че искът за главница следва да се уважи
отчасти, единствено по причина, че вземането се е погасило по давност за част от периода и
са налице основания за извършване на съдебно прихващане. Съдът намира, че следва да
зачете застъпената от ответника позиция, доколкото е недопустимо служебно да въвежда
между страните спор по въпроси, по които те не спорят. Така, К. дължи връщане на
получената сума, което същият не оспорва, а относно подлежащия на заплащане размер е
необходимо да се преценят данните по делото и своевременно направените възражения за
изтекла погасителна давност и за прихващане.
Не е спорно, че К. е получил сумата от 14 800 евро и според осчетоводяванията на
банката, от тази сума са погасени чрез плащане само 7.99 евро. Крайният срок за погасяване
на задълженията по договора е 28.07.2020г.
9
По въпроса кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков
кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е
постановено решение №50173 от 13.10.2022г. на ВКС по гр.д.№4674/2021г., III г о., ГК .
Според това решение, което анализира практиката на ВКС по този въпрос и съобразява
разясненията, дадени с постановени в тази насока тълкувателни решения, началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена
и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита.
В решението се посочва, че противоречието в практиката по този въпрос следва да
се счита за преодоляно посредством решаващите мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022г.
по т.д.№5/2019г на ОСГТК на ВКС, в които се утвърждава практиката на ВКС, че при
разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане
на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с
различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл.111 б.„в“ от ЗЗД.
Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз
основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на
чл.66 от ЗЗД. При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период
от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително
самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не
представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на части
на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече
кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи
изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания.
Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът
на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната
изискуемост.
Настоящият състав споделя напълно така застъпеното разбиране и счита, че от
настъпването на крайния срок на процесния договор – 28.07.2020г., е започнала да тече и
установената в чл.110 от ЗЗД от ЗЗД погасителна давност – 5 годишна за главницата.
С подаването на заявлението по чл.417 от ГПК давността се прекъсва, съгласно
чл.116 от ЗЗД. В случая това е станало на 26.11.2020г., към която дата е очевидно, че 5-
годишният давностен срок за главницата не е бил изтекъл. Т.е. вземането на ищеца за
непогасена главница в размер на дължимия остатък – 14 792.01 евро, съществува и не е
погасено по давност.
Този иск се явява основателен, което от своя страна, налага разглеждане на
10
направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение за прихващане от тази
сума на сумата 677.95 евро, представляваща общ размер на недължимо заплатените от К.
лихви по договора. Следва да се посочи, че именно това възражение подлежи на
разглеждане от съда, тъй като до приключване на устните състезания ответникът не е заявил
надлежно уточнение или изменение в посочения размер. В писмената защита е посочен друг
размер на сумата, с която се желае да се извърши прихващане - 933.18 евро, но съдът не
може да счете това искане за надлежно направено и своевременно заявено, поради което и
не следва да го разглежда.
От заключението на вещото лице се установи, че ответникът е заплатил 865.89
евро – договорна лихва и 66.89 евро – наказателна лихва. Сборът им възлиза на 932.78 евро.
Тези суми, по аргумент от чл.23 от ЗПК, са били недължимо платени и като такива подлежат
на връщане от получилата ги страна – ищцовата банка. Възражението за съдебно
прихващане между сумата по дължимата главница и 677.95 евро, подлежащи на връщане
като недължимо платени, е валидно и допустимо, тъй като е направено в срока за отговор,
изхожда от легитимирано лице – носителя на вземането, страна по договорното
правоотношение, налице са изисванията за компенсация (чл.103 от ЗЗД) – наличие на два
дълга, две насрещни задължения, идентичност на субектите, еднородност и заместимост на
насрещните задължения. Възражението за прихващане следва да се уважи за сумата в размер
на 677.95 евро, която е по-ниска от установения от вещото лице размер на платените от К.
лихви по договора. Следователно от сумата, за която искът за установяване съществуване
вземане за главница би следвало да се уважи, а това е сумата, за която искът е предявен–
14 792.01 евро, следва да се приспадне сумата от 677.95 евро, подлежащите на връщане и
платени без основание (по недействителен договор) част от възнаградителна и мораторна
лихви, или дължима остава сумата от 14 114.06 евро. Именно за тази сума искът следва да се
уважи. Върху сумата се дължи заплащане на законна лихва, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.
3. По разноските:
Приетото разрешение по т.12 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, налага съдът да
се произнесе и по разноските, включително присъдените със заповедта за изпълнение, като
законна последица от уважаването на установителния иск. Съответно на частичното
установяване на заявеното от кредитора вземане, съдът следва да замести произнасянето по
определяне на разноски в заповедта с определяне на разходи за заповедното и исковото
производство.
Дружеството е сторило разноски в заповедното производство за държавна такса,
която е в размер на 1627.23 лева и за юрисконсултско възнаграждение, което е в размер на
50.00 лева. На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца
разноските за заповедното производство, а именно – 50.00 лева за възнаграждение на
юрисконсулт и 552.09 лева за държавна такса.
Ищецът е сторил разноски по настоящото дело, както следва: за държавна такса в
размер на 768.35 лева. За вещо лице ищецът е направил разноски в размер на 200.00 лева.
11
Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 450.00 лева. С оглед частичното
уважаване на иска, разноските не могат да бъдат присъдени в пълен размер, а следва да се
редуцират, като Т.К. ще дължи заплащане на разноски за държавна такса в размер на 552.09
лева; за вещо лице – в размер на 143.71 лева. На основание чл.78 ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37
от Закона за правната помощ и предвид фактическата и правна сложност на делото пред
първата инстанция, както и доколкото чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ предвижда, че: „За защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 360 лева“, с което се предоставя възможност на съда да
прецени размера на възнаграждението, без да е обвързан от претендирания от страната
такъв, настоящият състав намира, че на ищцовото дружество се следва заплащане на
разноски в размер на 100.00 лева. Така, общият размер на дължимите разноски за исковото
производство възлиза на 795.80 лева.
Ответникът е сторил разноски в общ размер на 950.00 лева,от които 850 лева за
заплащане на адвокатско възнаграждение и 100.00 лева – за вещо лице. Съразмерно с
отхвърлената част от исковете, на К. се следва заплащане, на основание чл.78 ал.3 от ГПК,
на разноски в размер на 267.39 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т. С. К. с ЕГН **********, с
адрес: гр.К. ул. ***** по предявените от „П.***“ АД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в гр.С. бул. **** искове по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, че Т. С. К. дължи на
„П.***“ АД сумата от 14 114.06 евро, представляваща непогасена главница по договор
№***г. за банков кредит, сключен между страните, за която е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№2210/2020г. по описа на
РС-Кюстендил, след извършване на съдебно прихващане от сумата на непогасената
главница – 14 792.01 евро, на сума в размер на 677.95 евро, дължими от „П.***“ АД на Т. С.
К., като подлежащи на връщане недължимо платени по същия договор възнаградителна
лихва и обезщетение за забава, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда – 26.11.2020г., до изплащане на вземането,
като исковете за признаване за установено съществуването на вземания по
посочената заповед за изпълнение, произтичащи от договор №***г. за банков кредит за
следните суми: 1 273.18 евро – просрочена договорна лихва за периода от 26.11.2017г. до
28.07.2020г., 3 513.09 евро – непогасено обезщетение за забава за просрочени плащания
(наказателна лихва), начислено съгласно раздел II, т.10 от договора за периода от
26.11.2017г. до 12.03.2020г., включително, 64.39 евро - непогасено обезщетение за забава за
просрочени плащания (наказателна лихва), начислено съгласно раздел II, т.10 от договора за
периода от 14.05.2020г. до 25.11.2020г., ОТХВЪРЛЯ като неоснователни.
12
ОСЪЖДА Т. С. К. с ЕГН **********, с адрес: гр.К. ул. *****да заплати на
„П.***“ АД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.С. бул. **** следните
суми: 602.09 лева (шестстотин и два лева и девет стотинки), представляваща дължими
разноски за производството по ч.гр.д.№2210/2020г. по описа на РС-Кюстендил в това число:
552.09 лева за държавна такса и 50.00 лева за възнаграждение за юрисконсулт, както и
795.80 лева (седемстотин деветдесет и пет лева и осемдесет стотинки), представляваща
дължими разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА „П.***“ АД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.С.,
бул. ***** да заплати на Т. С. К. с ЕГН **********, с адрес: гр.К. ул. *****сумата от 267.39
лева (двеста шестдесет и седем лева и тридесет и девет стотинки), представляваща сторени
по делото разноски.
Решението се постановява при участието на „***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в гр.В., бул. *** сграда *** В.,******, като страна, подпомагаща
ищеца „П.***“ АД.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Апелативен съд-София в 2-
седмичен срок от датата на връчването на препис.
Съдия при Окръжен съд – Кюстендил: _______________________
13