Р Е Ш Е Н И Е N
гр. Сливен, 30.01.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на тридесети януари през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 625 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 946/24.07.2018г. по гр.д. № 215/17г. на СлРС , с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „ЛУФТХАНЗА ТЕХНИК СОФИЯ“ ООД, гр. София, с БУЛСТАТ *********, със седалище гр.София и адрес на управление на дейността: район Слатина, Летище София, Хангар 3, против В.К.П. ЕГН ********** ***, искове за заплащане, на осн.чл.92 във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.8 ал.2 от Трудов договор № 479/ 15.09.2011г., на сумата 20 000лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за работа в търговското дружество в продължение на пет години, заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане; за заплащане, на осн. чл. 92 във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.5 т.7 и т.9 от Договор за квалификация от 20.10.2010г., на неустойка в размер на 10 000лв., за неизпълнение на договорно задължение за работа в търговското дружество в продължение на пет години, заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба и до окончателното й изплащане; за заплащане, на осн. чл. 79 ал.1, предл. второ от ЗЗД, вр. с чл. 82 ЗЗД и чл.5 т.7 и т.9 от Договор за квалификация от 20.10.2010г., на сумата 10 341.81лв., представляваща обезщетение за пълно неизпълнение на договорното задължение за работа в търговското дружество по придобитата квалификация в продължение на пет години, заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба и до окончателното й изплащане; за заплащане, на осн. чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.79 ал.1, предл. Второ от ЗЗД, вр. чл.82 от ЗЗД, на сумата 540.18лв., представляваща обезщетение за вредите от забавата в плащането на сумата 10 341.81лв.; за заплащане, на осн. чл.55 ал.1, предл. трето от ЗЗД, на сумата 8 113.61лв., представляваща изплатени му от търговското дружество месечни стипендии през срока на обучението му, провеждано въз основа на сключения между тях Договор за квалификация от 20.10.2010г., заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба и до окончателното й изплащане; за заплащане, на осн. чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.55 ал.1, предл. трето от ЗЗД на сумата 402.98лв., представляваща обезщетение за вредите от забавата в плащането на сумата 8 113.61лв.; за заплащане, на осн.чл.220 ал.1 от КТ, на сумата 4 508.98лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, възникнало на основание договор № 479/ 15.09.2011г., заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане; за заплащане, на осн. чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.220 ал.1 от КТ, на сумата 223.39 лв., представляваща обезщетение за вредите от забавата в плащането на сумата 4 508.98 лв., отхвърлени са като неоснователни и предявените от В.К.П. ЕГН ********** *** против „ЛУФТХАНЗА ТЕХНИК СОФИЯ“ ООД, гр. София, с БУЛСТАТ *********, със седалище гр.София и адрес на управление на дейността: район Слатина, летище София, хангар 3, искове за заплащане, на осн.чл.221 ал.1, вр. чл.327 ал.1, т. 2 и т. 3 от КТ, на обезщетение за срока на предизвестието, уговорено в трудовия договор, в размер на тримесечното му брутно трудово възнаграждение, възлизащо на 4 540.89лв., и за заплащане на осн. чл. 86 ал. 1 от ЗЗД на обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва от датата на завеждането на исковата молба, до окончателното й изплащане, и са отхвърлени претенциите на двете страни за присъждане на напаравените по делото разноски.
Против това решение са постъпили ДВЕ ВЪЗЗИВНИ ЖАЛБИ – от първоначалния и от насрещния ищец в първоинстанционното производство.
Първият въззивник – ищец по първоначалните и ответник по насрещните искове в първоинстанционното производство, обжалва решението само в отхвърлителните му части, касаещи предявените от него първоначални искове. Твърди, че в тях то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушаване на процесуалните правила. Заявява, че съдът не е обсъдили преценил в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, не се е съобразил с разпределената доказателствена тежест и това е довело до погрешни правни изводи. Не е обсъдил всичките му доводи и е развил неправилни съображения във връзка със сумираното изчисляване на работното време, като необосновано е приел наличие на нарушения на трудовото законодателство от страна на работодателя. Приел ги е за доказани само въз основа на общите показания на един свидетел, без да се съобрази с представените писмени документи от ищеца. Въззивникът твърди още, че съдът е приел нарушения на 6 месечния срок за въвеждане на сумирано работно време, без такъв аргумент да е въвеждан в спора от ответника и без да има законова основа за това заключение. Развива подробни съображения във връзка с тези си оплаквания, анализира събраните доказателства и счита, че чрез тях се установява безспорната основателност на предявените искове, тъй като той е бил изправната страна при прекратяване на договора от работника.
Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в отхвърлителните му части и постанови ново, с което уважи предявените на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД и на основание чл. 220 от КТ искове. Счита за правилно решението в отхвърлителната част, касаеща насрещните искове. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба е направено ново доказателствено искане за въззивната фаза на производството за допускане на ССЕ, която да установи от кои документи в счетоводството на ищеца е видно, че той е извършил разходи за обучението на ответника и това обстоятелство установява ли се от представените по делото документи. Въззивният съд, с мотивирано определение, държано в з.с.з., е оставил без уважение искането, поради настъпила преклузия.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваната част от обжалваното решение е постановена при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Преповтаря в голямата им част възраженията и съображенията си, изложени в отговора на исковата молба и насрещната искова молба. Анализирайки събраните доказателства заявява, че претенциите на ищеца са неоснователни и правилно са били отхвърлени, липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт в отхвърлителните части спрямо тях. Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди атакуваните части на първоинстанционното решение и да й присъди разноските за тази инстанция.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството. Противопоставя се на доказателственото искане на въззивника-ищец.
Вторият въззивник – ищец по насрещните и ответник по първоначалните искове в първоинстанционното производство, обжалва решението само в отхвърлителните му части, касаещи предявените от него насрещни искове -главен и аксесорен, с правно основание съответно чл. 221 ал. 1 от КТ и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД. Твърди, че неправилно съдът е определил трудовия договор между страните като срочен, като развива доводи, че той се счита за сключен за неопределен срок. Счита, че след като се е установило, че ищецът е бил неизправната страна по договора, както и че от трудовата книжка е видно, че за претендирания тримесечен период след прекратяване на трудовото правоотношение не е полагал труд, а размерът на последното му брутно възнаграждение е установен с удостоверение, представено от първоначалния ищец, то са налице всички материалноправни предпоставки, обуславящи възникването на правото му по чл. 221 ал. 1 от КТ. Отхвърлянето на иска му е неправилно и необосновано.
Поради това моли въззивната инстанция да отмени в тази част обжалваното решение и постанови ново, с което уважи претенциите за обезщетение по чл. 221 ал.1 от КТ и за лихва за забава върху него от датата на депозиране на отговора. Претендира разноски.
В тази въззивна жалба няма направени нови искания.
В законовия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната по тази въззивна жалба страна, с който тя я оспорва като неоснователна. Въззиваемият по втората въззивна жалба заявява, че атакуваната с нея част от първоинстанционното решение е правилна и законосъобразна и няма основания за нейната отмяна. Развива съображения във връзка с това, че законът го задължава да оформи трудовата книжка на работника при прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото от него основание, но това не означава нито, че го приема, нито че то съществува. Счита, че няма причини за отмяна на решението в атакуваната от насрещния ищец част и моли то да бъде потвърдено в нея, като въззивната жалба бъде оставена без уважение. В отговора не са направени искания.
Няма постъпили насрещни въззивни жалби в законовия срок от никоя от страните в производството.
В с.з. за първия въззивник – ищец и насрещен ответник в първоинстанционното производство, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и въззивна жалба на насрещната страна и моли съда да отмени решението в атакуваните от него части и го потвърди в обжалваните от насрещния ищец, претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази.
В с.з. вторият въззивник – ответник и насрещен ищец в първоинстанционното производство, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и своята въззивна жалба, и моли съда да потвърди решението на СлРС в атакуваните от ищеца части и го отмени в обжалваните от него отхвърлителни части и вместо това уважи изцяло претенциите му. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази.
Въззивният съд намира, че двете въззивни жалби са редовни и допустими, отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването, постигнат чрез атакуването му от двете страни във всичките му части – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно в засегнатите от жалбата на въззивника-ищец части и правилно в атакуваните с жалбата на въззивника-насрещен ищец части.
Въззивният съд счита, че фактическата обстановка, формирана от първоинстанционния съд, от гледна точка на фактология и хронология, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което няма да я преповтаря, а съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК я въвежда по подразбиране. При правилно изградени фактически констатации обаче, решаващият съд е достигнал до частично незаконосъобразни крайни правни изводи.
Изложените във ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА НА ИЩЕЦА оплаквания са основателни.
Те касаят произнасянето по първоначалната искова молба, с която са предявени няколко обективно кумулативно и евентуално съединени главни и акцесорни осъдителни иска.
По отношение на претенциите, заявени от ищеца в първоинстанционното производство, този въззивен състав счита следното:
Не се спори между страните, че по силата на сключен между тях на 20.10.2010г. на основание чл. 235 вр. чл. 234 от КТ Договор за квалификация, ответникът е провел и приключил успешно курс за авиомеханици за нуждите на Луфтханза Техник, съвместно с Института по въздушен транспорт, заплатен от ищцовото дружество, което е заплащало и месечна стипендия на ответника.
Също, по принцип, няма конфронтация и по въпроса относно наличието на валидно задължение на работника-ответник да постъпи на работа до две седмици след завършване на обучението и да работи при работодателя-ищец за срок от 5 години, както и че то е скрепено с имуществени санкции при прекратяване на трудовото правоотношение преди изтичането на този срок от страна на работника.
Безспорно е също, че именно тази хипотеза е осъществена, което е и мотивирало работодателя да поиска реализиране на договорната отговорност на ответника.
Защитната теза на последния се основава най-напред на твърдението, че прекратяването на трудовото правоотношение е станало по причина, за която работодателят отговаря, което отнема par excellence виновността на неговото поведение в контекста на поетото задължение, тоест – то отпада като такова поради по-силното основание на правната норма, овластяваща го да терминира предсрочно и без предизвестие трудовото правоотношение при конкретно неприемливо поведение на работодателя, придобиващо, поради санкционирането му от закона, гражданско-противоправен характер.
На спорното поле са поставени две диаметрално противоположни интерпретации на развитието и прекратяването на трудовото правоотношение.
Така фундаменталната точка на противопоставяне между страните е наличието или липсата на основанието, използвано от работника да прекрати трудовото правоотношение преди изтичането на 5 годишния срок едностранно и без предизвестие. Може да се отбележи само, за правна чистота, че ефектът на прекратяване на трудовия договор е настъпил незабавно, без значение дали са били реално обективирани основанията, на които се е позовал работника, а при надлежно констатиране на липсата им трудовото правоотношение не се реставрира, само работодателят разполага с правата, осигурени му от нормотвореца, да поиска съответните имуществени обезщетения, като само в този случай съдът проверява материалноправните предпоставки за прекратяването.
Тъй като в настоящия спор същите са от ключово значение именно поради заявените от работодателя парични притезания, произтичащи от трудовото и предхождащо го гражданско правоотношение, съдът следва да разгледа и формира изводи по този въпрос.
Работникът-ответник е прекратил трудовото правоотношение с нотариална покана от 24.10.2014г., като изрично се е позовал на разпоредбата на чл. 327 ал. 1 т.т. 2 и 3 /пр. последно/ от КТ - „когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по обществено осигуряване“ и „......., както и когато работодателят не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или КТД, или установени с нормативен акт“.
В поканата нарушенията и неизпълненията са конкретизирани като свързани с, както следва – сумирано изчисляване на работното време, включително паралелно установяване на сумирано изчисляване на работно време и фактическо въвеждане на ненормиран работен ден; полагането, отчитането и заплащането на извънреден труд; осигуряване на минималните законоустановени почивки; начисляване и изплащане на трудово възнаграждение; изготвяне на графици за ползване на платения годишен отпуск, спазване на условията и реда за ползване на платения годишен отпуск на служителите.
За нарушение по чл. 327 ал. 1 т. 2 от КТ – забавяне на плащането на трудово възнаграждение или обезщетение – нито са събрани доказателства, нито такова твърдение се е поддържало по време на процеса от страна на ответника. Обратното – от ангажираните от работодателя и неоспорени от работника писмени доказателствени средства – заверени копия от разплащателни фишове – е видно, че дължимите плащания са правени регулярно и своевременно, в пълния дължим размер. Неподкрепени субстанциално са и оплакванията, свързани с изготвянето на графиците и ползването на платения годишен отпуск – от представените доказателства също може да се направи извод за изрядно спазване на трудовото законодателство в тази насока, доколкото в трудовия договор няма индивидуални, по-благоприятни за работника уговорки.
Така сублимат на отбраната на ответника остава твърдението за нарушение на договорни и законови задължения на ищеца, изразяващи се, най-общо, в налагане на сумирано изчисляване на работно време и въвеждане на ненормиран работен ден.
Тук следва да се посочи, че тежестта на доказване на положителните факти, свързани с наличието на предпоставките по чл. 327 ал. 1 т.т. 2 и 3 от КТ за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работника без предизвестие /конкретни нарушения на договорни или законови задължения/ в настоящия случай лежи върху ответника, който извлича за себе си благоприятните последици от това, тъй като той ги въвежда в облигационния спор като правоизключващи аргументи. Той следва да докаже, че е прекратил договора поради неизправното поведение на работодателя. В основния спор по настоящото дело ищецът-работодател дължи доказване само на обстоятелството на предсрочно прекратяване от страна на работника на трудовото правоотношение и той е сторил това.
Няма пречка, разбира се, всяка страна да проведе и насрещно доказване касателно фактите, относно които не й се възлага доказателствената тежест.
В резултат на това ищецът е представил писмени доказателствени средства – освен заверени копия от трудовия договор от 15.09.2011г. с две допълнителни споразумения само относно размера на заплатата и фишовете за изплатени трудови възнаграждения за 12 месеца назад – още и 5 броя заповеди за сумирано изчисляване на работното време за шестмесечен срок /от м. 11.2011г. до м. 01.2014г./, работни графици, отчети за изработени часове за 12 м. назад и графици за платен годишен отпуск.
Съвместното им разглеждане и анализиране води до заключението, че не са били налице и основания по чл. 327 ал. 1 т. 3 пр. последно от КТ /във връзка с сумираното изчисляване на работното време, въвеждане на ненормиран работен ден, полагането на извънреден труд и осигуряването на законоустановените почивки/ за едностранно прекратяване на договора от работника по вина на работодателя, което да е станало причина да не изпълни своето задължение, свързано със срока на престацията на труд.
На първо място е налице законово разрешение за използване на сумирано изчисляване на работното време, закрепено в разпоредбата на чл. 142 ал. 2 от КТ, съгласно която „Работодателят може да установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца.“ На следващо място, в унисон с това законово разрешение, страните по трудовия договор изрично са закрепили взаимното си съгласие за това в чл. 4 ал. 2 от него – че „при необходимост работодателят може да въвежда сменен график на работа с продължителност на работната смяна до 12 часа и сумарно изчисляване на работното време за период до 6 месеца“. С ал. 4 е разписано, че „с подписването на този договор служителят изрично се съгласява със сменен график на работа, включително полагане на нощен труд“. Това придава на действията на работодателя известен, предвидим, очакван и законосъобразен характер. Съдът не счита, че последователното издаване на заповеди, обхващащи 6 месечни периоди е нарушение, тъй като от една страна липсва законова запрета или договорно ограничение в тази насока, а от друга – това е обосновано с характера на дейността на търговеца и конкретната работа на служителите, попадащи в субективния обхват на заповедите. След изтичането на всеки срок работодателят може да направи нова преценка на обстоятелствата и ако те налагат използването на този метод, няма пречка за последващото му установяване, стига да не бъде нарушена разпоредбата на чл. 142 ал. 4 от КТ – че максималната продължителност на работна смяна при сумирано изчисляване на работното време може да бъде до 12 часа, като продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа, а за работниците и служителите с намалено работно време - до 1 час над намаленото им работно време. В случая от представените от работодателя графици е видно, че тези изисквания са спазени. Съгласно чл. 4 ал. 3 от трудовия договор „графикът на работните смени и сумарното изчисляване на работното време за определен период се определя от работодателя със заповеди и в правилника за вътрешния трудов ред“. Действително в представения Правилник за вътрешния трудов ред, с чл. 13 ал. 1, е уредена нормалната продължителност на работното време, с ал. 2 – възможност за въвеждане на смени при сумирано изчисляване на работното време, а с чл. 14 е указано, че работният ден в дружеството е с начален и краен час, определени в съответния работен график, че работните графици са публикувани на файл в сървъра, в папка и са достъпни за всички служители, като служителите трябва да се регистрират в системата за отчитане на работното време и да са на работните места в работно облекло.
От представените и неоспорени като писмени доказателствени средства работни графици и отчети за изработени часове за 12 м. назад, както и от фишовете за заплатено трудово възнаграждение, е видно, че ответникът, който се е съгласил със сменен график на работа с продължителност на работната смяна до 12 часа, със сумарно изчисляване на работното време за период от шест месеца, както и с изготвянето от работодателя на график на работните смени и сумарното изчисляване на работното време за определения от него период, е изпълнявал трудовите функции на „авиомеханик“ при ищеца, като работата се е извършвала по график, при сумирано изчисляване на работното време, което се е отчитало чрез регистрация от служителя в система за отчитане на работното време, въведена от работодателя. Графиците на работа и смените на служителите са съставяни от работодателя за всеки месец и довеждани до знанието на работниците. В графика са включени почивните дни, разпределени в различни дни от седмицата, като служителите работят шест дни в седмицата с един почивен ден, а сумарното работното време се отчита на шест месеца. Графиците се променят според естеството, поръчките и организацията на работа, за което работниците се уведомяват.
Установява се също, че на ответника е било изплащано редовно и възнаграждение за положен извънреден или нощен труд, когато е имало такъв. Няма законово или договорно нарушение, тъй като нормотворецът допуска по изключение полагането на извънреден труд, регламентира ексклузивно условията за това в разпоредбите на чл. 143 – чл. 150 от КТ и посредством горецитираните доказателствени средства се установява, че когато нормата работно време за въведения период на сумирано изчисляване на работното време е била превишавана, разликата се е отчитала и заплащала от ищеца като извънреден труд, без този, положен в събота и неделя, когато по график се е падало на съответния работник да бъде на работа през тези дни. Не се наблюдава и отчетена продължителност на извънредния труд, положен от ответника, надвишаваща законоустановената с нормата на чл. 146 от КТ.
В противовес на тези доказателствени средства, представени от ищеца, ответникът е ангажирал и им е противопоставил само гласни доказателствени средства, обективиращи се в показанията на един свидетел – Иван Димитров Станев, който е заемал същата длъжност при ищцовото дружество като ответника и е прекратил на същото основание трудовия си договор, сключен при същите условия.
За да отхвърли исковете първостепенният съд се е опрял избирателно единствено на тези показания, приемайки наличие на нарушения на законови и договорни задължения от страна на работодателя, обосноваващи законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от работника на ползваното от него основание.
Свидетелят твърди, че „много често се налагало да остават след работно време /нормираното такова“/, „така също в събота и неделя да ходят на работа“, „много често се е случвало да остават по два-три часа след работа“, „в конкретни случаи – по 7 часа след работно време – до 00.00-01.00ч.“ . Свидетелства, че бил въведен „един график с една екселска таблица и според тази таблица всеки работел през събота и неделя в някой от тези дни, като се почивало през седмицата“, но тя не се спазвала и се поправяла всеки ден, „имало случаи когато се нарушавала междудневната почивка“.
Настоящият въззивен състав намира, че тези показания не са в състояние да осигурят успешно главно доказване на твърденията на ответника за нарушения, извършени от работодателя и са непротивопоставими на представените писмени доказателства на ищеца, тоест – не могат да опровергаят материалната доказателствена сила на писмените частни документи, представени от него.
Най-напред може да се посочи, че свидетелят следва да се третира като пристрастен, макар и незаинтересуван. С оглед обясненията му за идентичното му фактическо и правно положение с това на ответника, съдът счита, че показанията му съдържат твърдения за изгодни за него самия факти, представящи личната му гледна точка, която съвпада с тази на ответника, и сами по себе си, без да са подкрепени с достатъчно алтернативни доказателствени средства, са ненадеждни и не могат да бъдат безрезервно приети за обективни.
Това обстоятелство би могло да се тушира при положение, че свидетелските показания са конкретни, еднозначни и недвусмислени, но в случая те са лишени от плътност и убедителност, тъй като използваните словоформи са общи и неориентирани във времето и обстоятелствата. Свидетелят си служи с обобщения както в субективен, така и в обективен план. Несериозно от доказателствена гледна точка звучат твърдения, започващи с „често“, „много често“, „понякога“, когато целта на доказване не е общо състояние, а конкретни нарушения. Съдът не може да си позволи да изгради правните си изводи на изявления, в които липсва дори единствен пример, точно описание дори на изолиран, но конкретен случай на нарушаване на поетите с договора или възложени от закона задължения на работодателя, свързани с работното време. Принципните твърдения могат да се приравнят на липса на твърдения, защото не обслужват целта на доказването в гражданския процес. Освен това липсва и всякакво обстоятелство, свързано конкретно с ищеца, което да компрометира поведението на работодателя по отношение точно на неговите трудови права. Всъщност свидетелят се оплаква въобще от въвеждането на сумирано изчисляване на работното време и установяване на дежурства по график, но както вече бе посочено, неговото лично мнение не може да обезсили нито договорната клауза, нито приетия ПВТР, нито законовите норми, регламентиращи възможността за прилагане на тези методики и да превърне в незаконосъобразни действията на работодателя, с които той сам не е съгласен.
На последно място следва да се посочи, че опровергаването на факти, за които законът изисква доказването да става с писмени доказателства, чрез простото им отричане със свидетелски показания, не дава превес на доказателствената стойност на втория способ, ако той е използван самоцелно и неадекватно.
Ето защо не може да се приеме за доказано чрез тези гласни доказателствени средства твърдението за необосновано сумирано изчисляване на работното време и за фактическо въвеждане на ненормиран работен ден, най-малкото понеже, съгласно чл. 14 от ПВТР, работното време на служителите се е отчитало чрез регистрацията им в система за отчитане на работното време, което е намирало израз в отчитането и заплащането на извънредните часове и осигуряването на допълнителен отпуск и почивка, за което работодателят е представил писмени доказателства.
В тази светлина настоящият въззивен състав счита, че проведеното от ответника главно доказване е неуспешно, тъй като в съзнанието на съда не можа да се създаде непоколебимото убеждение, че положителните факти, твърдяни от него, действително са се осъществили. Обратното, с насрещното си доказване ищецът не само е разколебал твърденията на ответника за извършени от него нарушения, но и е доказал изпълнението на вменените му от закона и поетите с договора негови задължения.
Приведени към приложимите законови и договорни разпоредби, констатираните факти намират пълно съвпадение и предвид всичко изложено въззивният съд приема, че към 24.10.2014 г. не са били налице фактическите предпоставки на чл.327, ал.1 т.2 и т.3, предл. посл от КТ, следователно прекратяването на трудовото правоотношение от ответника на това основание се явява неоснователно. Трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на ответника, считано от 24.10.2014 г. преди да е изтекъл срокът по чл. 2 от трудовия договор – 03.10.2016г., поради което за работодателя се е породило по принцип правото да претендира заплащане, най-общо казано, на уговорено обезщетение при неизпълнение на договора, респективно на обезщетение, признато му от правната норма.
Като евентуален правопрепятстващ аргумент ответникът е въвел своевременно възражение за погасяване по давност на правото на иск по отношение на обезщетението, претендирано въз основа на договора за квалификация.
По този въпрос виждането на въззивната инстанция е следното:
Ищецът е формулирал в условията на евентуалност ТРИ петитума, като претендира най-напред присъждане на обезщетение на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД в размер на 20 000 лв. въз основа на чл. 8 ал. 1, 2 и 3 от трудовия договор с ответника, заявява аксесорна претенция за обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба, кумулативно с обезщетение по чл. 220 от КТ в размер на 4 508, 98 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на 223, 39 лв. от датата на поканата до завеждането на исковата молба и след този момент до окончателното изплащане.
Евентуално претендира присъждане на обезщетение на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД в размер на 10 000 лв. въз основа на чл. 5 т.т. 7 и 9 от договора за квалификация с ответника, заявява аксесорна претенция за обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба, кумулативно с присъждане на сумата 8 113, 64 лв. като връщане на дадени на отпаднало основание стипендии за обучение, на основание чл. 5 т. 9 от договора за квалификация, заедно с обезщетение за забава в размер на 402, 98 лв. от датата на поканата до завеждането на исковата молба и след този момент до окончателното изплащане.
Като евентуална на евентуалната главна претенция заявява такава за присъждане на обезщетение на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 82 от ЗЗД и чл. 5 т.т. 7 и 9 от договора за квалификация, в размер на 10 341, 81 лв. /след надлежно допуснато изменение на размера/, представляваща направените разходи за обучение в курса за авиотехници, заявява аксесорна претенция за обезщетение за забава в размер на 540, 18 лв. /след надлежно допуснато изменение на размера/ от датата на поканата до завеждането на исковата молба и след този момент до окончателното изплащане, кумулативно с присъждане на сумата 8 113, 64 лв. като връщане на дадени на отпаднало основание стипендии за обучение, на основание чл. 5 т. 9 от договора за квалификация, заедно с обезщетение за забава в размер на 402, 98 лв. от датата на поканата до завеждането на исковата молба и след този момент до окончателното изплащане.
Въззивната инстанция счита, че работодателят въобще не може да извлича претенции от договора за квалификация от 20.10.2010г. - тази по чл. 5 т.9 очевидно е изгубила основанието си още в момента на сключване на трудовия договор, тъй като бъдещото отрицателно условие не се е осъществило и няма как веднъж настъпил положителният факт, в по-късен момент той да не настъпи.
Притезанието по чл. 5 т. 7 в размера по т.9 от договора, макар на пръв поглед да изглежда витално, в действителност също не съществува като материално право, поради което не може въобще да се обсъжда погасяване по давност на правото на иск за осъществяването му по съдебен ред.
Това е
така, понеже по начало фигурата на договора за повишаване на квалификацията или
за преквалификация по чл. 234 от КТ е
предвиден да се сключва в рамките на вече съществуващо правоотношение, което
оправдава съдържанието му, предвидено в ал. 2 и ал. 3 на нормата. Сключването
му с лице, „което се подготвя за работа при работодателя след завършване на
обучението“, съгласно чл. 235 от КТ е подхипотеза, поради което уговорките по
чл. 234 ал. 3 от КТ не могат да предизвикат
идентични, а само аналогични правни последици. Докато в условията на
активно трудово правоотношение задължението
„служителят да работи при работодателя за определен срок“ произтича пряко от договора за квалификация,
който в тази част има ролята на анекс към трудовия договор, то при още невъзникнало трудово правоотношение
тази клауза сама по себе си остава без предмет – тоест обещанието да работи до 5 години при този
работодател е правен non sense и само по себе си няма
обвързваща сила – такава се създава единствено относно задължението за сключване
на трудов договор за съответния срок. А задължението да работи при
работодателя през този срок възниква и се скрепява със самия трудов договор.
Съответно и неизпълнението му може да породи отговорност за обезщетяване само
на основание на уговорката, постигната в сключения трудов договор, не и въз
основа на договора за квалификация, тъй като, както вече се посочи – през
времетраенето му задължение за престиране на труд /за работа/ още не е
съществувало – самото престиране на труд се „обещава“ само в трудов договор, не
и в такъв с различен предмет.
Ето защо предвидената клауза за неустойка по чл. 5 т. 9 за неизпълнение на задължението по т. 7 от договора за квалификация може да породи последици само в случай, че бъде инфилтрирана в трудовия договор. В рамките на правоотношението по квалификационния договор, тя служи само като уточняваща спрямо клаузата на чл. 5 т. 6 – работникът „да постъпи на работа“ при този работодател.
Така в случая, в изпълнение на тази уговорка, страните са сключили трудов договор на 15.09.2011г. влизащ в сила на 03.10.2011г., като са уговорили по начало неопределен срок /след изтичане на изпитателния от 6 месеца/ и са вменили едностранно задължение на работника в чл. 8 ал. 1 да работи при работодателя, с оглед придобитата при обучението квалификация, за срок от 5 г. и 6 месеца от влизането му в сила. По въпроса за редуцирането на времевата продължителност на задължението до 5 г. съобразно императивната законова разпоредба, няма противоречие нито между страните, нито в гледната точка на двете инстанции и той няма да бъде повече обсъждан. Именно това задължение страните са скрепили с имуществена отговорност на работника, изразяваща се в заплащане на обезщетение по чл. 8 ал. 2 в размер на 30 000 лв., като са уговорили по-нататък, че тя възниква при всяко прекратяване на трудовото правоотношение, настъпило по инициатива или вина на работника.
В тази
връзка следва още да се посочи, че въззивният съд не споделя становището на
ответника, релевирано с отговора на исковата молба, че тази клауза е
недействителна, тъй като въвежда непредвидена в КТ имуществена отговорност на
работника. Търсената такава не само не противоречи на трудовия закон, но и
пряко произтича от него. Понасянето на отговорността е уговорка, постигната
чрез напластяването на две насрещни, съвпадащи волеизявления, в резултат на
свободата на страните да определят съдържанието на договора си извън
нормативния минимум. Тя има стабилна законодателна опора именно в специалната
норма на КТ – чл. 234 ал. 3 т. 2 от КТ изрично допуска предвиждането на такава
отговорност, а формата и размерът й са предоставени на волята на страните. Както вече бе посочено,
независимо, че този текст урежда съдържанието на правата и задълженията по
договор за квалификация /който е
внедрен като част от трудовоправните взаимоотношения/, щом разпоредбата
на чл. 235 от КТ разрешава сключването му при същите условия и преди възникване на трудовото
правоотношение, то логично и закономерно е тези условия да бъдат
инкорпорирани в по-късно сключения трудов договор именно, защото той е сключен
като последица от предхождащото го изпълнение на задължението на работодателя
да осигури обучението на бъдещия си работник. Поради разминаване във времето на
престациите, отговорността на последния може да бъде напълно законосъобразно
закрепена в трудовия договор.
Едностранчиво
и перфидно е застъпваното схващане, че това е обезщетение, което не произтича
от трудовия договор. След като именно преждевременното му прекратяване е
правопораждащият факт в хипотезата на сключен квалификационен договор по време на вече съществуващо трудово
правоотношение, /когато практиката единодушно признава дължимостта на
обезщетението/, е видно че макар формално изписана в квалификационния договор,
тази клауза се интерферира с трудовия и след като нейното активиране зависи от
прекратяването на последния преди изтичането на обещания срок – единственият
логичен извод е, че систематически тя е част от трудовия договор, щом регулира
правата и задълженията на страните по повод полагането на труд, а вписването й
в квалификационния следва да се третира като допълнително споразумение към него,
следователно обективира именно законодателно въведено обезщетение по трудовото
правоотношение.
Обратното виждане
– че задължение за такова обезщетение не може да се включва в съдържанието на
трудовия договор /сключен по-късно/, води до крайна неравнопоставеност в
положението на работника, сключил квалификационен договор по време на действащо
трудово правоотношение и този, сключил го преди възникването му. Първият ще
понесе, при неспазване на срока за работа, предвидената имуществена санкция,
каквато правната норма на чл. 234 от КТ допуска, а вторият, дори при
неправомерно предсрочно прекратяване на трудовия договор, ще бъде свободен от
такава, тоест – няма да понесе никаква имуществена отговорност по повод
нарушаване на задължението за срока за работа /а евентуално – само за неспазено
предизвестие/, което представлява несправедлив дисбаланс, привилегироващ
работника, получил квалификацията си преди сключването на трудовия договор. Този
състав счита, че това виждане противоречи на духа на закона и на волята на
нормотвореца.
Не издържа критика концепцията, че задължението за това обезщетение произтича от квалификационния договор – то се поражда едва след като трудовият договор бъде прекратен преди изтичане на уговорения срок – тоест при всички положения след прекратяване на квалификационния договор поради изчерпване на предмета му. Следователно, за да може тази клауза да ефектира върху трудовото правоотношение, тя трябва да е част от него.
От всичко казано дотук следва, че основание за уважаване има първият главен иск - за заплащане, на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 8 ал. 2 и ал. 1 от трудовия договор, на обезщетение за неспазване на уговореното между страните задължение ответникът-работник да работи, с оглед придобиването на квалификация, при ищеца-работодател за срок от 5 години, считано от 03.10.2011г. Срокът е изтичал на 03.10.2016г., а трудовото правоотношение е прекратено от работника с едностранно изявление и без предизвестие на 24.10.2014г. при неосъществени законови условия за това, тоест – не по вина на работодателя. Това безусловно е активирало правото на последния да потърси парично обезщетение в уговорения размер от 30 000 лв.
Искът е
предявен за сумата 20 000 лв., като ищецът е обяснил заявяването на по-малък
размер със съобразяването му с неизпълнената част от договора. Съдът счита, че
след като в договора няма предвидена пропорционалност или друг вид разделност
на задължението спрямо периода на неизпълнение и размерът му не е поставен в
зависимост от допълнителен фактор, то би могло да се претендира изцяло при
всеки случай на неизпълнение, тъй като при тая хипотеза за изпълнение се счита
„да работи 5 г.“, а за неизпълнение
– „да не работи 5г.“, като е безразлично колко години е работил, щом те не са 5. Но тъй като в дискресията на ищеца е да прецени как да
формира искането си, съдът дължи
произнасяне само по това, с което е сезиран и не може да постанови
свръхпетитум, поради което претенцията следва да се уважи изцяло, както е
предявена.
Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената сума от датата на завеждане на исковата молба – 19.01.2017г., както е поискал ищецът, до окончателното й изплащане.
Втората главна, кумулативно съединена претенция на ищеца – за заплащане на обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ, вр. чл. 3 ал. 2 от трудовия договор в размер на тримесечното брутно трудово възнаграждение на работника, също е основателна и следва да се уважи в предявения размер от 4 508, 98 лв.
Безспорно е, че прекратяване на трудовия договор между страните е настъпило с получаването на писменото изявление на ответника от страна на ищеца и това е станало на 24.10.2014г. Работникът не е дал срок за предизвестие на работодателя, като законът му дава право на това при наличието на конкретните, изброени в текста на чл. 327 от КТ, условия. След като обаче се установи, че те обективно не са били осъществени към правнорелевантния момент, това лишава прекратяването на договора от основанието, което законът предвижда, съответно и работника - от привилегията да не предизвестява работодателя. Щом не е имало основание за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, за него е важела възможността да се освободи надлежно от договорната връзка, но след отправяне на предизвестие. В настоящия случай настъпилият прекратителен ефект не е бил предшестван от разписаното в закона и предвиденото в договора предизвестие от прекратяващата го страна и това поражда правото на другата да иска обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ, съгласно който „страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го направи и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.“ Съгласно изричната уговорка между страните, заложена в чл. 3 ал. 2 от трудовия договор, този срок е 3 месечен и размерът на дължимото обезщетение възлиза на горепосочената брутна сума.
Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената сума, което е в размер на 223, 39 лв. от датата на забавата, настъпила 14 дена след връчването на поканата по чл. 84 ал. 2 от ЗЗД – 11.07.2016г., до завеждането на исковата молба – 19.01.2017г., като обезщетение се дължи и от тази дата до окончателното й изплащане.
В обобщение – въззивният съд счита, че следва да се уважат изцяло като основателни исковете, предявени като основни, поради което не се дължи произнасяне по вторите две групи искове, предявени в условията на евентуалност.
Поради това въззивната жалба на първоначалния ищец се явява изцяло основателна и следва да бъде уважена, като атакуваното решение бъде отменено във всички отхвърлителни части, касаещи основните и евентуални групи претенции, при кумулативно групиране на главни и акцесорни искове, /тъй като отхвърлянето на всяка предходна съвкупност, налага произнасяне по следващата я евентуална/, и вместо това бъде постановено ново, с което ответникът бъде осъден да заплати обезщетение по чл. 8 ал. 2 от трудовия договор, вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД в размер на 20 000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане и обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ вр. чл. 3 ал. 2 от трудовия договор в размер на 4 508, 98 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане и сумата 223, 39 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от датата на забавата – 11.07.2016г. до датата на предявяване на исковата молба.
Изложените във ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА НА НАСРЕЩНИЯ ИЩЕЦ оплаквания са неоснователни.
Те касаят произнасянето по насрещната искова молба, с която са предявени кумулативно главен и аксесорен осъдителни искове с правно основание съответно чл. 221 ал. 1 от КТ и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД.
По отношение на насрещните искове, заявени от ответника в първоинстанционното производство, този въззивен състав счита следното:
Главната насрещна претенция се основава на разпоредба от КТ, която прогласява, че „при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, т. 2 и 3 работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение”. Както се посочи вече, в случая срокът на предизвестието следва да се счита 3 месечен според постигнатата между страните уговорка в рамките на трудов договор, сключен за неопределен срок.
Макар и формално използвани от насрещния ищец като основания за прекратяване на трудовото правоотношение тези по чл. 327 ал. 1 т. 2 и т. 3 от КТ, след като се установи в хода на производството, че такива обективно не са били налице, то не се наблюдава тъждество между очакваното от правната норма и действителното правно положение. Несподелимо е виждането на насрещния ищец, че щом в трудовата му книжка работодателят е отбелязал именно тези разпоредби като основание за прекратяване на трудовото правоотношение, актът на вписването им ги валидира и ги превръща в обективен юридически факт. Както нееднократно бе посочено дотук, тези обстоятелства подлежат на изследване в хода на исковото производство относно реализиране на последиците от прекратяването на трудовия договор и съдът е властен да установи с обвързващата сила на мотивите си действителното правно положение, което е и сторено в настоящия процес. Поради изложеното главният насрещен иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
От своя страна това предпоставя неоснователността и на допълнителния насрещен иск за заплащане на обезщетение за забава върху обезщетението по чл. 221 ал. 1 от КТ, който също следва да бъде отхвърлен.
Поради това въззивната жалба на насрещния ищец се явява изцяло неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, като атакуваното решение бъде потвърдено в отхвърлителните му части, касаещи двата насрещни иска.
При това разрешаване на спорните въпроси, отговорността за разноските в първоинстанционното производство следва да бъде възложена на ответника и насрещен ищец, който следва да понесе своите, както са направени и заплати в пълен размер тези на ищеца и насрещен ответник, възлизащи на 4 749, 30 лв., за които са ангажирани годни доказателства за реалното им извършване.
С оглед изхода на процеса – пълното уважаване на въззивната жалба на ищеца и пълното отхвърляне на въззивната жалба на ответника - отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде също понесена от втория, който следва да заплати на първия направените действително разноски в размер общо на 1 696, 65 лв. , а неговите остават за негова сметка.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 946/24.07.2018г. по гр.д. № 215/17г. на СлРС В ЧАСТИТЕ, с които са отхвърлени като неоснователни предявените от „ЛУФТХАНЗА ТЕХНИК СОФИЯ“ ООД, гр. София, с БУЛСТАТ *********, със седалище гр.София и адрес на управление на дейността: район Слатина, Летище София, хангар 3, против В.К.П. ЕГН ********** ***, искове
- за заплащане, на осн.чл.92 във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.8 ал. 2 от Трудов договор № 479/ 15.09.2011г., на сумата 20 000 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за работа в търговското дружество в продължение на пет години, заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане;
- за заплащане, на осн. чл. 92 във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.5 т.7 и т.9 от Договор за квалификация от 20.10.2010г., на неустойка в размер на 10 000 лв., за неизпълнение на договорно задължение за работа в търговското дружество в продължение на пет години, заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба и до окончателното й изплащане;
- за заплащане, на осн. чл. 79 ал.1, предл. второ от ЗЗД, във вр. с чл. 82 ЗЗД и чл.5 т.7 и т.9 от Договор за квалификация от 20.10.2010г., на сумата 10 341.81 лв., представляваща обезщетение за пълно неизпълнение на договорното задължение за работа в търговското дружество по придобитата квалификация в продължение на пет години, заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба и до окончателното й изплащане;
- за заплащане, на осн. чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.79 ал.1, предл. второ от ЗЗД, вр. чл.82 от ЗЗД, на сумата 540.18 лв., представляваща обезщетение за вредите от забавата в плащането на сумата 10 341.81 лв.;
- за заплащане, на осн. чл. 55 ал.1, предл. трето от ЗЗД, сумата 8 113.61 лв., представляваща изплатени му от търговското дружество месечни стипендии през срока на обучението, провеждано въз основа на сключения между тях Договор за квалификация от 20.10.2010г., заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане;
- за заплащане, на осн. чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.55 ал.1, предл. трето от ЗЗД сумата 402.98 лв., представляваща обезщетение за вредите от забавата в плащането на сумата 8 113.61 лв.;
- за заплащане, на осн. чл.220 ал.1 от КТ, на сумата 4 508.98 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, възникнало на основание договор № 479/ 15.09.2011г., заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане;
- за заплащане, на осн. чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.220 ал.1 от КТ, на сумата 223.39 лв., представляваща обезщетение за вредите от забавата в плащането на сумата 4 508.98 лв.,
както и В ЧАСТИТЕ, с които са присъдени на В.К.П. разноски по делото в размер на 1 280 лв. и е отхвърлено искането на „Луфтханза Техник София“ ООД, гр. София за присъждане на разноски по делото като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ОСЪЖДА В.К.П. ЕГН ********** *** да заплати на „ЛУФТХАНЗА ТЕХНИК СОФИЯ“ ООД, гр. София с БУЛСТАТ *********, със седалище гр.София и адрес на управление на дейността: район Слатина, летище София, хангар 3:
- сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 8 ал. 2 от трудов договор № 479/15.09.2011г., вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, за частично неизпълнение на договорно задължение за работа при ищцовото дружество за срок от 5 години, заедно с обезщетение за забава по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД в размер на законовата лихва върху присъдената главница от предявяването на исковата молба на 19.01.2017г. до окончателното изплащане;
- сумата 4 508, 98 лв., представляваща обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ вр. чл. 3 ал. 2 от трудов договор № 479/15.09.2011г. за неспазен срок от 3 месеца на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, заедно с обезщетение за забава по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба на 19.01.2017г. до окончателното изплащане и
- сумата 223, 39 лв., представляваща обезщетение за забава по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД в размер на законовата лихва върху главницата от 4 508, 98 лв., считано от датата на забавата – 11.07.2016г. до датата на предявяване на исковата молба на 19.01.2017г.
ОСЪЖДА В.К.П. да заплати на „Луфтханза Техник София“ ООД, гр. София сумата 4 749, 30 лв., представляваща направените по делото разноски за първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 946/24.07.2018г. по гр.д. № 215/17г. на СлРС в обжалваните с въззивната жалба на насрещния ищец ЧАСТИ, с които са ОТХВЪРЛЕНИ като НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените от В.К.П. ЕГН ********** *** против „ЛУФТХАНЗА ТЕХНИК СОФИЯ“ ООД, гр. София, с БУЛСТАТ *********, със седалище гр.София и адрес на управление на дейността: район Слатина, летище София, хангар 3, иск за заплащане, на осн.чл.221 ал.1, вр. чл.327 ал.1, т. 2 и т.3 от КТ, на обезщетение за срока на предизвестието, уговорено в трудовия договор, в размер на тримесечното му брутно трудово възнаграждение, възлизащо на 4 540.89лв., и иск за заплащане на осн. чл. 86 ал. 1 от ЗЗД на обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва от датата на завеждането на исковата молба, до окончателното й изплащане, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА В.К.П. да заплати на „Луфтханза Техник София“ ООД, гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 1 696, 65 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: