Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 30.04.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в публичното заседание на
двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Поля Георгиева като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 9760
по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С Решение № 370951 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 49512/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 72 състав съдът
е осъдил М.А.Д., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С." ЕАД, с
ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, сумата от 1321,13 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия
ползвана за периода м.08.2013 г. - м. 04.2015 г., за топлоснабден имот, представляващ апартамент
83, ет.2, вх.“Д” , находящ се в гр.София, ж.к. Банишора, ул “******, ведно със законна лихва за периода от 31.08.2016 г. до изплащане на вземането, сумата от 183,44 лева
лихва за забава за периода от 01.10.2013 г. до
01.8.2016 г., сумата от 31,22 лв. неплатена такса за услугата дялово
разпределение за отчетен период
м.08.2013 г. - м. 04.2015, ведно със законна лихва за периода от 31.08.2016 г. до изплащане на вземането, и сумата
от 4,80 лева лихва за забава върху нея за
периода 31.08.2014 г. - 1.08.2016 г. С решението искът за главница за топлинна енергия за разликата над 1 321,13 лева до претендираните 3 125,50 лева и за периода м.07.2013 г., както искът за мораторна
лихва за забава върху нея за сумата над 183,44 лева до 495,47 лева и за периода от 09.08.2013 г. до 30.09.2013 г., искът
за такса дялово разпределение за сумата над 31,22 лева до претендираните 93,03 лева и
искът за лихва върху нея за сумата над 4,80 лева до предявените 18,85 лева, са отхвърлени
като неоснователни. С решението си първоинстанционният
съд е осъдил ответника М.А.Д., ЕГН **********,***, да заплати в полза на ищеца "Т.С." ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***,
сумата от 617,55 лв. разноски по делото.
Недоволен от решението в отхвърлителната
част е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника муго
обжалва с оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Искането
му към въззивната инстанция е да отмени решението на
СРС в частта, в която исковете при квалификацията на чл. 79, ал. 1 вр. чл. 150
ЗЕ от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени и да уважи претенциите до
пълния заявен размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.А.Д.
оспорва жалбата по съображения развити в депозирания по реда на чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор.
Третото лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище
по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
Предявеният пред първоинстанционният
съд иск е осъдителен при правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответника за суми, начислени на ответната
страна като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на процесния адрес, както и мораторна
лихва върху главницата.
Решаващият въззивен
състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане
на процесната сума, заявена в исковата молба.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният
съд приема за установено договорното отношение между главните страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост
и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови
нужди. Съгласно нотариален акт за дарение на недвижим имот № 91, том LLXXVIII, дело № 25099/97 г. от 11.09.1997 г. се установява, че М.Д.дарява
на своята дъщеря и въззиваема страна в настоящото
производство – М.Д. собствената си ½ идеална част от процесния
имот, а именно – ап. ******” всградата на ЖСК “Модно
облекло”, блок 42, ул “Кавала”, кв. Банишора, гр.София.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че М.А.Д.
притежава качеството на потребител
на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената
дефиниция на §
1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е
променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона
термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в
сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.)през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в
режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и
помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на ответника М.А.Д.. Видно от приложения по делото
договор на ЕС с ФДР, както и от протокола от общото събрание на етажните собственици
едно от представляващите етажната собственост лица е М.Д.. Ето защо ответницата
е клиент на топлинна енергия и се намира в облигационно правоотношение с
доставчика, по силата на което е задължена към ищеца да заплаща цената на
доставената ТЕ, съобразно дела й от собствеността върху имота.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за
възражение от ответницата по чл. 150, ал. З от ЗЕ съдът намира, че приетите от
„Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която
районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 1321,13 лева за периода от
месец август 2013 г. до месец април 2015 г.
Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез
заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи.
От
заключенията на изслушаните пред първоинстанционния
съд СТЕ и ССчЕ, които съдът кредитира като обективни
и компетентни, се установява, че сумите за топлинна енергия за имота на
ответника са начислени в съответствие с действащата към съответния период
нормативна уредба.
Съгласно
заключението на СТЕ се установява,
че за целия посочен период в процесния апартамент е
доставена и начислена топлоенергия, намалена с технологичните загуби в
абонатната станция. За процесния имот е начислена
топлоенергия отдадена от сградна инсталация за
отопление на имота и ползване на топла
вода, съобразно отчета на топлоразпределителите и
водомерите за топла вода. Според заключението реален отчет е извършен от фирма
за дялово разпределение “Т.С.” ЕООД, като са издавани изравнителни сметки след
всеки отоплителен сезон.
Според вещото лице, реално
потребената от ответника енергия за период м. август
2013 г. – м. април 2015 г. е на стойност 2 663,35 лв,
като към сумата не следва да се прибавя сумата за изравнение от предходния
отчетен период, тъй като предмет на иска е стойността на топлинната енергия, потребена през процесния период.Доколкото купувачът дължи цената на реално потребената
енергия, то при определяне дължимата цена следва да се вземат
предвид не стойностите на прогнозния дял, а тези, които се формират в
резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки. Стойността на
услугата за дялово разпределение за процесния период,
възприета от заключението на вещото лице
по ССчЕ , е в размер на 62,
43 лева, от които въззиваемата дължи 31, 22 лева,
съобразно собствената й ½ идеална част от процесния
недвижим имот.
Правилно първоинстанционният
съд е отхвърлил иска за главница за периода м.07.2013г., тъй като падежът за
това вземане е настъпил повече от три години преди датата на предявяване на
иска (31.08.2016г.). Следователно давността за вземането в размер на 21,08 лева
е изтекла на 30.08.2016г. и съгласно заключението на вещото лице по СТЕ
дължимата сума от ответницата е ½ от 2 642, 27 лева главница за периода
м.08.2013г.-м.04.2015г. – 1 321, 13 лева, за които липсват доказателства да са
платени.
Основателността на иска за мораторна лихва
предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. При това положение в полза на ищеца
съществува вземане за обезщетение за забава плащането на топлинна енергия, което
върху дължимата главница и за периода 01.10.2013г.-01.08.2016 г. възлиза на
183, 44 лева, което е ½ от 366,89 лева, а върху неплатената такса за
дялово разпределение се дължи лихва за забава в размер на 4,80 лева, което е
½ от 9,60 лева.
Въззивната инстанция споделя мотивната част на обжалваното решение относно правото на
собственост върху процесния имот. От представените по делото доказателства в първоинстанцонното производство се установява, че въззиваемата М.А.Д. е придобила по силата на договор за дарение ½ идеална
част от процесния недвижим имот като доказателство,
че същата е притежавала право на собственост или друго ограничено вещно право
върху целия процесен имот за процесния
период не са представени от въззивника.
С оглед на горното,
правилен и законосъобразен се явява изводът на Софийски районен съд, че въззиваемата страна може да отговаря само за ½
идеална част от недвижимия имот, тъй като същата притежава ½ идеална
част от процесния недвижим имот. По отношение
размера, определен от първостепенния съд, настоящият съдебен състав споделя мотивите
и изводите на същия, като следва да бъде кредитирана стойността, дадена от
заключението на СТЕ, тъй като същата отразява стойността на реално потребената топлинна енергия за процесния
имот и за процесния период и не е оспорена от
страните по делото.
Настоящият съдебен
състав споделя извода на СРС, че общият размер надължимата
сума е 1 321,13 лева, представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия, ползвана за периода м.08.2013г.-м.04.2015г., ведно със законната лихва
за периода от 31.08.2016г. до изплащане на вземането, сумата от 183, 44 лева
лихва за забава за периода от 01.10.2013г.-01.08.2016г., сумата от 31, 22 лева
неплатена такса за услугата дялово разпределение за отчетен период
м.08.2013г.-м.04.2015г., ведно със законната лихва за периода от 31.08.2016г.
до изплащане на вземането и сумата от 4, 80 лева лихва за забава върху нея за периода 31.08.2014г.-01.08.2016г.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди
решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото пред въззивната
инстанция не се следват разноски на въззивника, както
не се следват такива и на въззиваемата страна, тъй
като същата не е претендирала присъждането им, а за осъществената в нейна полза
процесуална защита с назначаването на особен представител, съдът се е
произнесъл като е предоставил разходен касов ордер за особения процесуален
представител, с оглед на което разноски на въззиваемата
страна не се следват.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 370951 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 49512/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 72 състав в обжалваните
части, вкл.частта за разноските.
Решението
е постановено при участието натрето лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.