Разпореждане по дело №208/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК за съществуване на частно държавно вземане в размер на 506 297.54 лева, констатирано с Акт № 19/24.04.2009 г. за установяване на частно държавно вземане, представляващи наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/06.04.2004 г., за периода от 26.03.2004 г. до 07.07.2009 г.

Ищецът – Н. А. за П. Г.С., твърди, че със съобщение от 25.08.2010 г. по ч.Г.д.№ 1171/2009 г. по описа на Районен съд – К. бил уведомен за подадено възражение от ответника „Г. – К.” Г.К. срещу издадена по делото заповед за незабавно изпълнение в полза на Агенцията за държавни вземания, чийто правоприемник бил ищецът. Твърди се, че на основание Протокол № 9 от 26.02.1998 г. от извънредното заседание на Министерски съвет на РБ, от министъра на финансите е предоставена временна финансова помощ на "Г." ЕАД, Г. М. от извънбюджетна сметка на Министерство на финансите "Дивидент за държавата от ‗ърговските дружества с държавно участие" в размер на 4 000 000 000.00 (четири милиарда) неденоминирани лева, със срок на възстановяване 30.06.1999 година. Съгласно Протокол № 9 от 26.02.1998 г. помощта билаотпусната целево за оборотни средства и за капитални вложения. От Министерството на финансите, със седем броя платежни нареждания, били преведени средства по предоставената временна финансова помощ в размер на 745 039.45 деноминирани лева на "Г." ЕАД, Г. М., клон "Г.", Г. К. (правоприемник на който бил учреденото "Г. – К." ЕАД, Г. К., рег. по ф. д. № 589/1998 г. на Кърджалийски окръжен съд). В резултат на дружествено преобразуване "Г. – К." ЕАД Г. К. било преобразувано в "Г. – К." Г. К.. С Акт № 12/06.04.2004г. за установяване на частно държавно вземане, издаден от изпълнителния директор на Агенцията за държавни вземания, било установено, че към 25.03.2004 г. държавата има изискуемо вземане срещу "Г. – К." Г. К. в размер на 1 230 838.49 лева. Вземанията по акта били оспорени от дружеството по чл.87, ал.З от Закона за събиране на държавните вземания (отм.). С решение от 07.11.2005 г. по Г. д. № 526/2004 г. Софийски градски съд признал за установено, че "Г. – К." Г. К. не дължи сумата, установена с Акт № 12/06.04.2004 година. С решение от 12.01.2007 г. по Г. д. № 2552/2005 г. Софийски апелативен съд отменил решението на Софийски градски съд и отхвърлил като неоснователен предявения иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от Закона за събиране на държавни вземания относно установяване на обстоятелството, че дружеството не дължи сумата, установена с Акт № 12/06.04.2004 г., като е осъдил "Г. – К." Г. К. да заплати на Агенцията за държавни вземания 50 033.54 лева – разноски и юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. С решение № 611 от 12.07.2007 г. по дело № 265/2007 г., ТК, 2-ро отделение, ВКС оставил в сила решението на Софийски апелативен съд по Г. д. 2552/2005 г. и осъдил "Г. – К." Г. К. да заплати на Агенцията за държавни вземания сумата от 50 033.54 лева – разноски и юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. След приключване на правния спор било образувано изпълнително дело № 195/2007 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд – К.. С писма, съответно с изх. № 1007/07.08.2007 г., изх. №1034/15.08.2007 г., изх. № 529/25.04.2008 г. и изх. № 449/15.05.2009 г., от "Г. – К." бил поет ангажимент за изцяло погасяване на задълженията. Предвид това обстоятелство, изпълнителното дело първоначално било образувано само за присъденото юрисконсултско възнаграждение. От дружеството извършили погашения в общ размер на 640 000 лева, с които била изплатена изцяло дължимата наказателна лихва за периода от 01.07.1999 г. до 25.03.2004 г., установена с Акт № 12/06.04.2004 г., в размер на 485 799.04 лева, както и част от главницата, в размер на 154 200.96 лева. Последното погашение било направено на 21.05.2009 година, в размер на 15 000 лева. Предвид преустановяването на плащанията, с Акт № 19/24.07.2009 г. за установяване на частно държавно вземане, издаден от изпълнителния директор на Агенцията за държавни вземания, било констатирано, че към 07.07.2009 г. държавата има изискуемо вземане срещу "Г. – К." Г. К., в размер на 506 297.54 лева, представляващи наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/ 06.04.2004 г., за периода 26.03.2004 г. – 07.07.2009 година. На 05.10.2009 г. от страна на Агенцията за държавни вземания до Районен съд – К. били изпратени две заявления за издаване на заповеди за незабавно изпълнение срещу "Г. – К." Г. К., съответно въз основа на Акт № 19 за установяване на частно държавно вземане от 24.07.2009 г. и въз основа на Акт №12 за установяване на частно държавно вземане от 06.04.2004 година.

Молбите били уважени, като са издадени Заповед № 1180 от 12.10.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на Акт №12/06.04.2004 г. и изпълнителен лист от 13.10.2009 г. по ч.Г. д. № 1172/2009 г. по описа на Районен съд – К., както и Заповед № 1179 от 12.10.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на Акт № 19/24.07.2009 г. и изпълнителен лист от 13.10.2009 г. по ч. Г. д. № 1171/2009 г. по описа на Районен съд – К.. С молба изх. №11-03-1273 от 18.06.2010 г. до Държавен съдебен изпълнител при Районен съд – К. от НАП било поискано изпълнителен лист от 13.10.2009 г. по ч. Г. д. № 1171/2009 г. и изпълнителен лист от 13.10.2009 г. по ч. Г. д. № 1172/2009 г. по описа на Районен съд – К. да бъдат присъединени за събиране по изпълнително дело № 195/2007 г., както и да бъде насочено принудително изпълнение срещу възбранен в полза на НАП недвижим имот. Предвид гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че към 07.07.2009 г. държавата има изискуемо вземанÕ срещу "Г. – К." Г. К. в размер на 506 297.54 лева, представляващи наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/06.04.2004г., за периода 26.03.2004 г. - 07.07.2009 година.

Ответникът „Г. – К.” Г.К., в срока по чл.131 от ГПК представя писмен отговор, в който оспорва предявения иск. Твърди, че вземането по главницата, установена с акт № 12/06.04.2004 г. е погасено по давност. В тази връзка твърди ,че поради недължимост на главницата не се дължат и лихвите, предмет на настоящия иск, посочени в акт № 19/24.07.2009 г. за установяване на частно държавно вземане. Също така твърди, че вземането за лихви е погасено по давност.

С молба вх.№ 2981/12.08.2011 г. до Окръжен съд – К., ответникът „Г. – К.” Г.К., представляван от изпълнителния си директор, заявява, че признава иска, предявен от НАП – С. против „Г. – К.” Г.К., по Г.д.№ 334/2010 г. за установяване, че към 07.07.2009 г. държавата има изискуемо вземане срещу „Г. – К.” Г.К. в размер на 506 297.54 лева, констатирани с Акт за установяване на частно държавно вземане № 19/24.07.2009 г.

С молба вх.№ 3179/01.08.2013 г. ответникът „Г. – К.” Г. К., представляван от изпълнителния си директор, изразява становище, че посочената по – горе молба не представлява признание на иска, нито признание на факт по делото и моли съда да не я взима предвид. Счита, че молбата с вх.№ 2981/12.08.2011 г. била подадена в момент, когато делото е било спряно, поради което не е била налице възможност за извършване от страните на валидни процесуални действия по делото, които да породят прави последици. Твърди също, че молбата била подадена под натиск от страна на ищеца – НАП, поради което било налице опорочаване във волята на „Г. – К.” Г.К.. Освен това, за подаване на молбата не било налице надлежно взето решение на управителния орган на дружеството – Съвет на директорите, който съгласно Устава на дружеството имал правомощия в сферата на признание на дълг. Счита също, че по същество молбата касаела изявление за наличие на вземане за лихви към 07.07.2009 г. – дата, предшестваща началото на процеса, поради което молбата била неотносима към настоящия процес и не касаела признание на иск или факт – вземане по него, а освен това било за период, през който въпросното вземане за лихви било погасено по давност.

Окръжният съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

От приложените по делото като доказателства заверени копия от: заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, заповед № 1179 от 12.10.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, изпълнителен лист от 13.10.2009 г., съобщение до А. за държавни вземания по ч.Г.д.№ 1171/2009 г. на Кърджалийския районен съд, ведно с разписка за връчване, се установява, че въз основа на подадено от А. за държавни вземания заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК е образувано ч.Г.д.№ 1171/2009 г. по описа на Кърджалийския районен съд, по което е издадена заповед № 1179 от 12.10.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК – Акт № 19/24.07.2009 г. за установяване на частно държавно вземане, срещу „Г. – К.” Г. К., за сумата 506 297.54 лева, представляваща наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/06.04.2004 г., за периода от 26.03.2004 г. до 07.07.2009 г. С разпореждането си Кърджалийският районен съд е постановил незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист, който е издаден на 13.10.2009 г. Установява се също така, че срещу издадената по ч.Г.д.№ 1171/2009 г. по описа на Кърджалийския районен съд заповед за изпълнение е подадено в срок възражение от длъжника „Г.-К.” Г. К., както и че в срока по чл.415, ал.1 от ГПК Н. А. за П., в качеството си на правоприемник на Агенцията за държавни вземания, е подала иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение. Обстоятелството, че искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК се установява от цитираната по – горе разписка за връчване на съобщение до А. за държавни вземания по ч.Г.д.№ 1171/2009 г. на Кърджалийския районен съд, както и от датата на пощенското клеймо на приложения по делото пощенски плик, с който е изпратена исковата молба в съда.

От гореизложеното се установява, че са налице процесуалните предпоставки за предявяване на иск с правно основание чл.422 от ГПК за съществуване на претендиран¯ вземане, а именно – издадена заповед за незабавно изпълнение, подадено възражение срещу заповедта за изпълнение и предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение.

Установява се също така, че с Акт № 19/24.07.2009 г. за установяване на частно държавно вземане, е установено задължение на „Г. – К.” Г. К. към държавата за сумата 506 297.54 лева, представляваща наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/06.04.2004 г., за периода от 26.03.2004 г. до 07.07.2009 г.

С определение № 298 от 12.04.2011 г. съдът е спрял производството по делото, на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК – до решаването на Г.д.№ 353/ 2010 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд с влязло в сила решение.

След спиране на делото, ответникът „Г. – К.” Г. К., представляван от изпълнителния си директор, с молба вх.№ 2981/ 12.08.2011 г. прави признание на предявения иск, като заявява, че признава иска, предявен от НАП – С. против „Г. – К.” Г. К., по Г.д.№ 334/2010 г. за установяване, че към 07.07.2009 г. държавата има изискуемо вземане срещу „Г. – К.” Г. К. в размер на 506 297.54 лева, констатирани с Акт за установяване на частно държавно вземане № 19/24.07.2009 г.

В първото по делото заседание ищецът НАП, чрез своя процесуален представител, прави искане да бъде прекратено съдебното дирене и да бъде постановено решение при признание на иска.

Предвид изложеното дотук, съдът намира, че са налице предпоставките на чл.237 от ГПК за постановяване на решение при признание на иска – направено от ответника признание на предявения иск и искане на ищеца за постановяване на решение съобразно признанието. В случая не са налице предпоставките на чл.237, ал.3 от ГПК, изключващи възможността да се постанови решение при признание на иска, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Признатото право, а именно – съществуване на частно държавно вземане срещу „Г. – К.” Г. К., за сумата 506 297.54 лева, представляваща наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/06.04.2004 г., за периода от 26.03.2004 г. до 07.07.2009 г., не противоречи на закона, нито на добрите нрави.

Що се касае до довода на ответника, че е налице хипотезата на чл.237, ал.3, т.2 от ГПК, доколкото не било налице надлежно взето решение на компетентния за това орган – Съвет на директорите на дружеството, то съдът намира същия за неоснователен. Налице е изрично признание на иска от изпълнителния директор на ответното дружество, в качеството му именно на представляващ същото. Следва да се посочи, че юридическите лица изразяват волята си чрез законните си представители, какъвто е бил и понастоящем е изпълнителния директор на ответното дружество към момента на подаване на молбата. Именно от изпълнителния директор на ответното дружество, в качеството му на представляващ последното, е и подадената и цитираната по – горе молба с вх.№ 3179/ 01.08.2013 г., с която се релевират доводи за липса на валидно признание на иска от страна на дружеството.

Съдът намира също така, че представените по делото от ответника писмени доказателства не установяват твърдението му за опорочаване на волята на ответното дружество, поради осъществен натиск от страна на ищеца. Така, приетите по делото като доказателства – писмо изх.№ 11 – 03 – 1273/10 – 37 от 09.08.2011 г. и писмо изх.№ 11 – 03 – 1273/10 – 39 от 11.08.2011 г., и двете на НАП до изпълнителния директор на ответното дружество, установяват, че същите са в отговор на направено от „Г. – К.” Г. К. искане до НАП за спиране на публична продан на недвижими имоти, собственост на ответното дружество, по образувани срещу последното изпълнителни дела. В тази връзка, в писмата се сочи, че за да бъде спряна публичната продан по образувани изпълнителни дела срещу дружеството, следва същото да изплати частните държавни вземания във възможно най – кратък срок, както и да бъде направено признание на иска по Г.д.№ 334/2010 г. на Окръжен съд – К.. Или, цитираните писма не сочат на осъществен от страна на НАП натиск, както се твърди в молбата от 01.08.2013 г., а са в отговор на направено от „Г. – К.” Г. К. искане до НАП за спиране на публична продан на недвижими имоти, собственост на ответното дружество, по образувани срещу последното изпълнителни дела. Впрочем, в тази връзка следва да се посочи, че отразеното в писмата и направеното впоследствие признание на иска от страна на ответника сочи на направено доброволно признание от страна на ответното дружество и в негов интерес – да бъде спряна публичната продан по образувани изпълнителни дела срещу дружеството.

Несъстоятелен е и довода, че не е налице валидно направено признание на иска по делото, доколкото същото било направено след спиране на делото. Налице е изрично призвание на иска, направено с писмена молба по висящо дело, каквото е било и спряното към този момент дело, като обстоятелството, че делото е било спряно, не обуславя невъзможност за извършване на валидно признание на иска. Тук следва да се посочи, че съгласно чл.237, ал.4 от ГПК, признанието на иска не може да бъде оттеглено, каквото оттегляне по същество се прави с молбата от 01.08.2013 г. Несъстоятелен е в тази връзка довода, че не е настъпил моментът на неоттегляемост, доколкото към момента на молбата от 01.08.2013 г. не било налице искане на ищеца по чл.237, ал.1 от ГПК за прекратяване на съдебното дирене и произнасяне на съда с решение съобразно признанието. Както се посочи, веднъж направено признанието на иска не може да бъде оттеглено, поради което и липсата на искане на ищеца към определен момент за постановяване на решение при признание на иска, не поражда законова възможност за ищеца да оттегли признанието на иска. Отделен е въпроса, че за да се произнесе съда с решение при признание на иска, следва ищеца да е направил изрично искане за това, както е и в настоящия случай.

Що се касае до довода, че молбата от 12.08.2011 г. била неотносима към настоящия процес и не касаела признание на иск или факт – вземане по него, доколкото касаела изявление за наличие на вземане за лихви към 07.07.2009 г. – дата, предшестваща началото на процеса, то същият е напълно несъстоятелен и се опровергава по един категоричен начин именно от заявеното в молбата признание. Следва също така да се посочи, че няма пречка да бъде направено признание и за вземане за лихви, дори и същото да е погасено по давност, предвид установената в чл.118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението си и след изтичането на давността.

С оглед гореизложеното и предвид направеното от ответника признание на предявения иск, следва да се признае за установено съществуването на вземане на държавата срещу „Г. – К.” Г. К. в размер на сумата от 506 297.54 лева, представляваща наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/06.04.2004 г., за периода от 26.03.2004 г. до 07.07.2009 г., за което вземане е издадена заповед № 1179 от 12.10.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.Г.д.№ 1171/2009 г. на Кърджалийския районен съд.

При този изход на делото следва да се осъди „Г. – К.” Г. К. да заплати на Н. А. за П. – С. разноски по делото в размер на 20 701.90 лева, от които 10 125.95 лева – държавна такса за предявения иск и 10 575.95 лева – адвокатско възнаграждение за юрисконсулт, изчислено съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения.

Водим от изложеното и на основание чл.237, ал.1 от ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане на държавата срещу „Г. – К.” със седалище и адрес на управление в Г. К., У.Р.” № **, ЕИК *********, в размер на сумата от 506 297.54 лева, представляваща наказателна лихва върху непогасената част от главницата, установена с Акт № 12/06.04.2004 г., за периода от 26.03.2004 г. до 07.07.2009 г., за което вземане е издадена заповед № 1179 от 12.10.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК – Акт № 19/24.07.2009 г. за установяване на частно държавно вземане, по ч.Г.д.№ 1171/2009 г. на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА „Г. – К.” със седалище и адрес на управление в Г. К., У.Р.” № **, ЕИК *********, да заплати на Н. А. за П. – С., Б.К. Д.” № **, разноски по делото в размер на 20 701.90 лева.

Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :