СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Евдокия-Мария Панайотова, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска
въззивно гражданско дело № 13251 по
описа на съда за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С Решение № 391844
от 23.04.2018 г., постановено по гр.д. № 58516/2015 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, е
осъден „В.С.98” АД да заплати на М.К.Л. сумата от 1500,00 лв. (хиляда
и петстотин лева), представляваща непогасено възнаграждение, дължимо на
основание осъществено счетоводно приключване на дейността на „В.С.98” АД и
съставяне от М.К.Л. на годишния финансов отчет на „В.С.98” АД за
2012 година, във връзка с поемането на задължения за извършването на каквито
действия от М.К.Л. срещу заплащане на възнаграждение от „В.С.98” АД
е подписан между тях Договор № 1/31.03.2013 г., на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, ведно с обезщетение за забава върху цитираната главница от деня на
подаване на исковата молба в съда (01.10.2015 г.) до окончателното погасяване,
както и сумата от 368,68 лв. (триста шестдесет и осем лева и 68 ст.),
представляваща обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва,
начислено върху цитираната главница в периода от 01.05.2013 г. до 30.09.2015
г., вкл., на основание чл. 86 ЗЗД, като
е отхвърлен този иск за горницата над сумата от 368,68 лв. до пълния му
претендиран размер от 369,52 лв. и за деня 30.04.2013 г.
Срещу решението в частта, в която исковете са уважени,
е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от
ответника „В.С.98” АД. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Твърди се, че обажлваното
решение противоречи на материалния закон, постановено е при съществени
процесуални нарушения и е необосновано. Въззивникът възразява, че е доказал
всички факти, за които СРС му е разпределил доказателствена тежест. Сочи се, че
е доказано по делото, че договорът е антидатиран. Позовава се на свидетелските
показания на С.С.. Поддържа, че по делото е установено, че ищцата е получила в
брой сумата от 500 лв. на 02.11.2012 г. и че е изтеглила от банковата сметка на
дружеството сумата от 1000 лв., която е преведена по личната банкова сметка ***.
В законоустановения срок ответникът по жалбата М.К.Л. е
депозирала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.
В необжалваната отхвърлителна част
решението е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа страна:
Предявени са за
разглеждане обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба ищцата твърди, че на 31.03.2013 г. е
сключила с дружеството-ответник договор за услуга, по силата на който ищцата
следвала да изготви и предаде на ответника в същия ден финансовите отчети на
дружеството за 2012 г., а ответникът да й заплати възнаграждение в размер на
1500 лв. в едномесечен срок след приемане на извършената работа. Поддържа, че е
извършила възложената й услуга в срок и ответното дружество приело извършената
работа без възражения, като обаче не и е изплатило дължимото възнаграждение.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен
отговор ответникът признава факта, че между страните е имало сключен граждански
договор, по силата на който ищцата се е задължила да изготви годишен финансов
отчет на дружеството за 2012 г. Оспорва датата, на която ищцата твърди, че е
сключен процесния договор. Релевира доводи, че е заплатено дължимото на ищцата
възнаграждение дори в по-голям размер от 1700 лв., от които 500 лв. ищцата е
изтеглила от сметката на дружеството през ноември 2012 г., 1000 лв.са й
преведени по банков път през декември 2012 г. и 200 лв. е получила в брой, за
които е подписала разходен касов ордер.
Страните не спорят видно от отговора на
исковата молба и въззивната жалба, че между тях е имало сключен граждански
договор, по силата на който ищцата се е задължила да изготви годишен финансов
отчет на дружеството ответник за 2012 г. и ответникът се е задължил да заплати
на ищцата възнаграждение в размер на 1500 лв. Въззивникът изрично признава и
фактът, че ищцата е изпълнила задълженията си по процесния граждански договор.
Спорно между страните е ответното
дружество заплатило ли е възнаграждение на ищцата в размер на 1500 лв.
От извлеченията от банковата сметка на
ответника, приети като писмено доказателство по делото се установява, че на
02.11.2012 г. на ищцата са изплатени на каса 500 лв., както и че на 13.12.2012
г. ответникът е превел на ищцата сумата от 1000 лв. по банков път като
основание е посочено „захранване на сметка м. 11.2012 г.”.
По делото е представен разходен касов
ордер за сумата от 200 лв., издаден от ответника и подписан от ищцата, като
основание е посочено „ГД от 2012 г. частично”.
По делото са приети две съдебно-счетоводни
експертизи. Съдът кредитира заключението по втората такава, тъй като то е
по-пълно и вещото лице е разполагало с по-голям доказателствен материал да
отговори на поставените задачи, включително е потърсил съдействие от няколко
банки. От заключението на повторната съдебно-счетоводна експертиза, на което
съдът дава вяра като обективно и компетентно дадено, се установява, че няма
извършено плащане по процесния граждански договор от дружеството ответник,
което да е осчетоводено при него или в НАП и размерът на законната лихва за
забава за процесния период. Вещото лице дава заключение, че изтеглената на
02.11.2012 г. сума от ищцата в размер на 500 лв. е осчетоводена в
счетоводството на „Винакап” ООД, за което дружество ответникът изрично
признава, че собственици са съпругата и синът на собственика на ответното
дружество и ищцата е била в трудово правоотношение като негов счетоводител.
Вещото лице посочва, че сумата от 1000 лв. преведена по банков път на ищцата на
13.12.2012 г. е била осчетоводена в счетодоството на „Винакап” ООД на
13.12.2012 г. и че от наличната документация не може да се установи дали и как
е осчетоводено извършеното плащане на ищцата в размер на 200 лв. по
представения Разходен касов ордер, който няма дата. Вещото лице дава
заключение, че ищцата е била упълномощена да тегли пари от банковата сметка на
ответното дружество и да нарежда плащания през интернет банкирането.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима.
При така установената фактическа обстановка въззивният
съд прави правен извод, че между страните по делото е налице валидно
облигационно правоотношение, по което ищцата е изпълнила възложената й работа и
същата е приета от ответника. Обстоятелството, че от доказателствата по делото
се установява, че приложеният писмен договор е анти датиран не променя правния
извод на съда за валидност на същия. Страните не спорят, че са били в договорни
отношения. Доколкото гражданският договор за изработка на годишен финансов
отчет не е формален, то няма пречка същият да е бил сключен устно между
страните или както в случая да бъде антидатиран. Датата обвързва страните по
договора, но в случая тя е ирелевантна за разрешаване на настоящия правен спор.
От значение за делото е, че между страните има валидно облигационно
правоотношение, по което ищцата е изпълнила своите задължения.
Относно възражението във въззивната жалба, че
ответникът е доказал, че е изплатил дължимото възнаграждение на ищцата,
въззивният съд намира, че от съвкупната преценка на признатите факти и целия
доказателствен материал не се установява по несъмнен начин ответното дружество
да е изплатил възнаграждение на ищцата по процесния граждански договор. За да
се отхвърли иска ответникът следва при условията на пълно и главно доказаване
да установи, че е заплатил процесната сума именно като възнаграждение по процесния
договор. Ищцата и ответникът са имали и други правоотношения освен процесното,
видно от признатите факти от същите и събраните доказателства. От свидетелските
показания по делото бе установено, че ищцата е изготвила годишния финансов
отчет и за 2011 г., които не бяха оборени с други доказателства. Изрчино
въззивникът признава фактът, че ищцата е работила на трудово правотоношение към
дружеството „В.” ООД, което е собственост на съпругата и сина на собственика на
ответното дружество. От заключението на вещото лице бе установено, че сумите
получени на каса и по банков път от ищцата през ноември и декември 2011 г. са
били прехвърляни в дружеството „В.” ООД. Основанието, което е посочено като
теглене на сумата от 500 лв. – стопански разходи, банковия превод от 1000 лв. –
захранване на сметка и разходния касов ордер от 200 лв. – ГД от 2012 г. не
установяват ищцата да е получила посочените суми като възнаграждение за
процесния граждански договор, поради което възражението на въззивникът в тази
насока е неоснователно.
Съдът не споделя доводите във въззивната жалба за
допуснати процесуални нарушения от СРС като е кредитирал втората приета по
делото съдебно-счетоводна експертиза, а не първата. Първоинстанционният съд е
обосновал подробно съображенията, поради което дава вяра на втората ССЕ и
въззивният съд изцяло споделя доводите на СРС. Повторната експертиза е
изготвена при по-голям обем доказателствен материал, вещото лице е събрало
необходимата му информация от банките и подробно и обосновано е отговорило на
поставените задачи, поради което СРС правилно е дал вяра на повторната ССЕ,
приета по делото.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските:
Предвид изхода на спора разноски за въззивното
производство следва да се присъдят на ищцата в размер на 410 лв. за платено
адвокатско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 391844 от
23.04.2018 г.,
постановено по гр.д. № 58516/2015 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав в обжалваната уважителна част.
ОСЪЖДА „В.С.98” АД,
ЕИК ********да заплати на М.К.Л., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата
от 410 лв. (четиристотин и десет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението в необжалваната отхвърлителна
част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.