РЕШЕНИЕ
№ 148
гр. С., 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20232200500186 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение решение № 215 от
21.03.2023г. по гр. дело № 4871/22г. на Районен съд С., с което е:
- признато за установено по отношение на „Креди Йес“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, ул.Лозарска№12 и Е. Г.
Д. ЕГН**********, от гр.С., кв.К. **, че сключеният договор за заем
№149413 от 1.02.2021 г. е нищожен, тъй като противоречи на чл.26, ал.1,
пр.1 и 2 от ЗЗД чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК;
- осъдено „Креди Йес“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.Хасково, ул.Лозарска№12 да заплати на Е. Г. Д.
ЕГН**********, от гр.С., кв.К. ** на основание чл. 55, ал.1, предложение
първо от ЗЗД във вр. чл. 23 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК сумата от 196.17 лв.,
представляваща, получена без основание от „Креди Йес“ ООД, ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба
1
10.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен
предявеният иск за разликата от уважената част до пълния претендиран
размер от 196.27 лева;
- осъдено „Креди Йес“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.Хасково, ул.Лозарска№12 да заплати на Е. Г. Д.
ЕГН**********, от гр.С., кв.К. **, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
направените по делото разноски в размер на 204.56лв, представляваща
заплатена държавна такса;
- осъдено „Креди Йес“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.Хасково, ул.Лозарска№12 да заплати на адвокат П. С. П. на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка чл.38,ал.1, т.2 от ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 1086.40лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува в уважителните му части цитираното решение,
като твърди, че съдът неправилно е приложил материалния и процесуален
закон поради, което счита, че в тях то е неправилно, необосновано и
недопустимо. Принципно по отношение на мотивите на съда също счита,
че са неправилни, тъй като не се обсъждат и анализират представените от
страната писмени доказателства в тяхната съвкупност за индивидуално
договорени клаузи поради, което е достигнато до неправилното заключение
в съдебното решение, че клаузата на чл. 8 от процесния договор е нищожна,
което влече нищожност и на целия контракт. Съдът неправилно и в услуга
на ищеца игнорира безспорния факт, че договорената между страните
клауза е в пряка връзка с нормата на чл. 10, ал.4 от ЗПК, която урежда
условията, при които е допустима едностранна промяна на общия разход по
кредита за потребителя, а именно едновременно наличие на изрично
предвидена в договор възможност за увеличаване и за намаляване на общия
разход по кредита и описание на обстоятелствата приложими към
промяната на общия разход по кредита, които да са обективно обосновани
и да не зависят от волята на кредитора, както е в настоящия случай. Ал. 5
на същата разпоредба предвижда нищожност на всяка уговорка, която
нарушава правилото на ал. 4 или го заобикаля. В настоящия случай е прието,
че неустойката от 1405.17 лв. е дължима от заемателя, в случай, че не
2
предостави предложеното от него обезпечение или последното не отговаря
на изискванията на чл. 10, ал.2, т.1 и т. 4 от Общите Условия, представлява
клауза за едностранно изменение на общия разход по кредита без да са
налице едновременно предпоставките на чл.10, ал.4, т.1 и т.2 от ЗПК.
Съдът не е взел и в предвид, че с конкретната клауза между страните се
уговаря неустойка за неизпълнение на обещано от потребителя
обезпечаване на заема. Също така бе доказано, че преди и при сключване на
договор за паричен заем, страните са действали в рамките на свободата на
договаряне - чл.9 от ЗЗД и като клауза, уговорена в договора, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право. Към
момента на сключване на договора, заемателя е бил съгласен с това и е
изразил своята воля посредством подписването на договора. Направените
от ищеца оплаквания за недължимост на вече заплатени от него суми по
сключения договор за заем след години е доказателство за нарушаване на
добрите нрави именно от негова страна. Неправилен и необоснован е
изводът на съда, че чрез разсроченото и плащане и конкретизирането на
неустойката в погасителния план да я приравни на лихва или пък, че
представлява прикрито оскъпяване. От събраните доказателства станало
ясно, че същата се дължи поради липсата на надлежно обезпечение при
толкова рисково за кредитора заемно правоотношение скрепено в договор
към датата на сключването му като в основанието за нейното начисляване
не може да се прави паралел с лихва. Било доказано също така, че
единствената цел, за която неустойката е уговорена, не излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не
следва същата да противоречи на добрите нрави. С оглед разпоредбата на
чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК неустойката не се включва в ГПР по кредита и
нейния размер не води до увеличаване на ГПР над максимално допустимия
праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови
нищожността на тази уговорка за неустойка. Неустоечната клауза по чл. 8
от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, приложим
към процесния договор на основание чл. 24 от ЗПК. Безспорното
неизпълнение на задължението на ищеца да осигури обезпечение чрез
банкова гаранция или поръчителство, са обстоятелства, които в своята
съвкупност са релевантни при осъществяване на дължимата съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЗП преценка - че неустоечната клауза не е неравноправна,
3
независимо как е уговорена - индивидуално или не. Не може да се пренебрегне
и санкционната цел на уговорената между страните неустойка, която цел
не е отречена нито от ЗПК, нито от ЗЗП - да санкционира виновното
поведение на лице, което не осигурява обещани от него и предвидени в
договора обезпечения, при положение, че е получило заем веднага в искания
размер, без да доказва доходите си и без да има, дори с оглед декларираните
от него данни, достатъчно материални възможности да погасява заема.
Също така неправилно е и решението по отношение на присъдените
разноски за адвокатско възнаграждение въпреки направеното от страната
възражение. При уважена цена на иска в размер на 196.17лв. присъдените
разноски за адвокатско възнаграждение са в размер на 1 086.40 лв.
Присъдените разноски многократно надвишават предвидения минимум в
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималния размер на адвокатските
възнаграждения.
С оглед всичко изложено въззивникът иска да бъде отменено като
неправилно атакуваното решение в обжалваната част и вместо това искът
бъде отхвърлен, като му бъдат присъдени направените по делото разноски.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, в който твърди, че неправилно във въззивната жалба са
интерпретирани мотивите на постановеното съдебно решение, като в тази
връзка неправилно във въззивната жалба се твърди, че съдебният състав е
приел, че нищожността на клаузата на чл. 8 от договора влече
нищожността на целия договор. Прочитът на съдържанието на клаузите
на чл. 8 и чл. 6 от договора във връзка с чл. 10 от Общите условия и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки
го като неустойка. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно. че са
неизпълними от кредитополучателя или извън приложението на ЗПК. то
кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане,
което обозначава като "неустойка". Същевременно кредиторът не включва
т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в
4
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите
(ГПР) (в нарушение на чл. I I. ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл, 19, ал. 4 ЗПК. Може да се направи
обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора
изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото
обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. съгласно
която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите но кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Излагат се подробни
аргументи. Противоречащи на доказателствата по делото са изложените
във въззивната жалба твърдения за наличието на договорка между
страните, която да се явява в пряка връзка с нормата на чл. 10, ал. 4 от
ЗПК. Така цитираната разпоредба уговаря възможността за едностранна
промяна на общите разходи по кредита. В случая такава промяна изначално
не е налице, като в това число и не са налице уговорки в договора, по
отношение на изискуемите обстоятелства по двете точки от цитираната
разпоредба. В случая общият разход по кредита, включващ и заплатената
от потребителя неустойка, е бил известен на кредитора, но въпреки това
заемодателят не го е отразил при изчисляването на ГПР. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ад.2 г. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото
на ЕС. В обобщение се иска да се постанови решение, с което да се
потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Претендират се разноски.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
5
процесуален представител по закон, с писмено становище процесуалният
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната
жалба, моли съда да отмени атакуваното решение и отхвърли изцяло
исковете като неоснователни и недоказани, не претендира разноски, прави
евентуално възражение за прекомерност на възнаграждението на адвоката
на насрещната страна.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, с писмено
становище процесуалният й представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от
ГПК оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли съда да
потвърди решението на СлРС. Претендира присъждане на разноски за
безплатно представляване на въззиваемата при условията на чл. 38 ал. 1 т. 2
от ЗА и представя списък.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение в атакуваните
уважителни части е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено в
тях.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявени са осъдителен иск за връщане на платено без основание и
обуславящ го установителен иск за обявяване недействителността на
договор за потребителски кредит.
Главният правопораждащ факт, от който ищцата черпи основанията
си, а ответникът – възраженията си, е сключването на 01.02.2021г. на
договор за паричен заем № 982898 между нея и ответника „Креди Йес“
ООД, гр. Хасково, по силата на който вторият, в качеството си на
заемодател, е отпуснал на първата паричен заем в размер на 2000 лв. при
6
уговорен месечен лихвен процент в размер на 3, 330%, за срок от 12 месеца,
платим на дванадесет месечни погасителни вноски с размер на всяка от тях
от 204, 90лв., дължима на първо число от месеца, като първото плащане
следвало да бъде извършено на 01.03.2021г., посочен бил фиксиран лихвен
процент в размер на 39, 96 % и ГПР в размер на 48, 155 %.
Съгласно подписания на същата дата от кредитополучателката СЕФ
за предоставяне на информация за потребителски кредити за сумата от
2000 лв. за срок от 12 м. и лихва в размер на 458 лв., при непредставяне на
обезпечение, отговарящо на чл.10 ал. 2 от ОУ, се начислява неустойка в
размер на 1405,17лв.
Като неразделна част от договора бил подписан и погасителен план, в
който е посочена погасителна вноска без неустойка по чл.8 от договора в
размер на 204,90 лв., разсрочена неустойка по чл.8 от договора в размер на
117,10 лв. и общ размер на погасителната вноска с включена неустойка по
чл.8 от договора 322 лв.
С оглед качеството на страните, предмета на договора и характера
на правоотношението, съдът намира, че безусловно спорното право има за
основен източник договор за потребителски кредит, ищцата има качество
на потребител и приложение намират разпоредбите на ЗЗП и ЗПК.
Като начало следва да се посочи, че тук важи изцяло нормата на чл.
146 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, вр. чл. 143 ал. 1 и ал. 2 т. 20 от ЗЗП.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, съгласно чл.
143 ал. 1 от ЗЗП, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно чл. 146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от
посочената разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
каузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия.
Освен това, съгласно чл. 22 от ЗПК, „когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.“
7
Приведени към настоящия случай, горните разпоредби намират
своето пълно проявление - както в посока нарушение на изискването за
задължително съдържание на договора за потребителски кредит, така и
чрез наличието на неравноправни /и като таква - нищожни/, клаузи, които
именно, са довели до несъответствие с изискуемото съдържание на ДПК,
превръщайки го в недействителен.
Най-напред, както се посочи, се наблюдава проявление на хипотезите
на чл. 146 вр. чл. 143 от ЗЗП, тъй като договорът за заем и ОУ,
/представляващи неразделна част от него/ съдържат уговорки във вреда на
потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и на потребителя, а на второ място - те очевидно имат общ,
типов характер и не са индивидуално съставени – с оглед личността на
клиента или с оглед някакви индивидуални особености. Договорът изцяло е
бил изготвен предварително и потребителят не е разполагал с възможност
да влияе на съдържанието му.
В чл. 6 е предвидено, че „страните се съгласяват договорът за заем да
бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10 ал.2 т.1 от
Общите условия към договора за заем и още едно от посочените по-долу
обезпечения по избор на заемателя“ – като е отбелязано „ценна книга,
издадена в полза на заемодателя“.
В чл.8 е посочено, че „с подписването на договора за заем заемателят
декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че
заемателят не предостави договореното в чл.6 от договора, 3 дневен срок
от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в чл.10, ал.2,т.1 и т.4 от ОУ към договора за заем,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1405.17лв, с начин
на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора
за заем.“
В чл. 10 ал. 1 от ОУ е посочено, че „заемателят има право да обезпечи
заемодателя с подписването на ценна книга“, а в чл.10 ал.2 т.1 от ОУ към
договора за заем е предвидено, че „страните имат право за обезпечаване на
изпълнението на договора за заем да уговорят в самия договор учредяването
на някое от 4-те изброени обезпечения“, като първото от тях е „гаранти“
8
– „две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да
има нетен размер на осигурителния доход над 1000 лв., съгласно
справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма кредити или заеми към банки
или финансови институции с класификация различна от редовен, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на
ЦКР към БНБ.“
С чл. 10 ал. 4 от ОУ се дава възможност на заемодателя „ да приеме
обезпечение, неотговарящо на условията по ал. 1 и ал. 2 на чл. 10 и да
сключи договор за заем, като със съгласието на заемополучателя начисли
неустойка за неточно изпълнение на изискванията за обезпечение“.
В чл.14 ал. 2 от ОУ е предвидено, че в случай, че заемодателят поиска,
а заемателят не представи годно обезпечение по договора за заем, съгласно
чл.10 ал.2 от ОУ, в срок до три дни, считано от подписването на договора
за заем, заемателят държи на заемодателя неустойка, индивидуализира в
договора за заем.
Така описаното съдържание на съглашенията за обезпечение и за
неустойка противоречат на изискването за добросъвестност и по силата
на основната хипотеза на чл. 143 от ЗЗП придобиват характер на
неравноправност по следните причини:
На първо място е видно, че ползването на „гарант“, макар на пръв
поглед да изглежда опционално, в действителност е ултимативно заложено
изискване и неосъществяването му по дефиниция е свързано със
задължителна „санкция“ на потребителя, като това неосъществяване е
предопределено чрез формулировката на уговорката, а търговецът е
„лишен“ от възможността да не търси неустойката.
От една страна кредитодателят, за заета сума от 2000 лв., изисква
от кредитополучателя осигуряване на двама гаранти, за които е поставил
редица квалификационни изисквания, които обаче за да се докажат като
покрити, изискват снабдяване с удостоверения от различните институции –
работодател, НОИ, НАП, БНБ, ЦКР и други евентуални банки и финансови
институции. Нещо повече – кредитодателят е обявил, че ще зачете за годно
това обезпечение, ако то бъде представено в срок от 3 дни от
9
подписването на договора.
Абсолютно недискутируемо е, че това не е разумен срок, категорично
липсва технологическата възможност за осъществяване на това изискване,
което го прави изначално неизпълнимо и моментално привежда в действие
съставената за тази цел клауза по чл. 14 ал. 2 от ОУ, пренесена в чл. 8 от
договора за заем.
Така на датата на предоставяне на СЕФ и сключване на процесния
договор – 01.02.2021г., е представен и погасителен план с включена вноска по
дължимата неустойка в общ размер от 322 лв. месечно. Видно е, че
заемодателят дори не е дал възможност на заемателя да опита да изпълни
изискването за осигуряване на „двама гаранти“ в съответния срок.
От друга страна самото обезпечение, по начина на създаването му, е
изцяло перфидно и несъобразено с конкретните параметри на
правоотношението.
Перфидността се изразява в това, че по принцип правната обосновка
на механизма на обезпечението произтича от реалната опасност
кредиторът да не може да се удовлетвори от имуществото на прекия
длъжник, което, при кредит в размер на 2000 лв., е изключително малко
вероятно, тоест – обективно няма необходимост за обезпечаване на
кредита чрез гарант. Разбира се, този въпрос все пак е в дискресията на
договарящите се, с оглед предоставената им свобода, но горното
обстоятелство идва да потвърди констатацията, че ДПК е типов,
предварително изготвен, клаузата относно обезпечението не е съобразена с
конкретната хипотеза.
Правната фигура на неустойката е призната и уредена в ЗЗД и по
определение не противоречи на правилата за добросъвестност и не създава
дисбаланс в отношенията между търговеца и потребителя. В случая обаче
тя не е уговорена в съответствие с предназначението си – да обезпечи
своевременното изпълнение на основното договорно задължение и съгласно
целта – да обезщети вредата на кредитора без да е необходимо да я
доказва. Ответникът - заемодател е използвал неустоечна клауза не за да
възстанови евентуални вреди от неизпълнението на договорното
задължение – връщане на заетата сума – а я е свързал с неизпълнение
/пълно, съгл. чл. 14 ал. 2 ОУ, или неточно, съгл. чл. 10 ал. 4 ОУ/ на
10
изискванията за обезпечение“ – което представлява превратно използване
на законови права. Така тази неустойка се събира от заемодателя наред с
главното задължение за връщане на заема, без изобщо да е настъпило
неизпълнение /забава на изпълнението/ на същото. Обезпечаването на
изпълнението на задължението по един договор, само по себе си, е отделно
правоотношение и не се превръща в главно задължение по този договор.
Следователно самата уговорка противоречи на добрите нрави и създава по-
големи от обичайните задължения на потребителя.
Извън това липсва и баланс между обезпечителната нужда и
обезпечителното средство – за заетата сума от 2 000 лв. заемодателят е
предвидил кумулативно две обезпечения – „двама гаранти“ и „ценна книга,
издадена в полза на заемодателя“. Нещо повече – уговорената неустойка за
заем от 2 000 лв. е в размер на около 75% от нея - 1 405, 17 лв., което нито
отговаря на целите на обезпечителния институт, нито на правилата за
добросъвестността, дължима от всеки търговец. С нормата на чл. 143 т. 5
от ЗЗП изрично се придава неравноправен характер на клауза, с която се
задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
В обобщение – тези клаузи са нищожни на общо основание по смисъла
на чл. 146 от ЗЗП, а установяването им в договор за потребителски кредит
пък предизвиква и недействителност на последния с оглед нарушаване по
този начин и на императивни изисквания на ЗПК.
С оглед горното, недействителността на процесния договор е такава,
възникнала при наличието на условията на чл. 11 ал. 1 т. 10, вр. чл. 19 ал. 4
от ЗПК, вр. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и чл. 23 от ЗПК.
В представения ДПК не е ясно и разбираемо посочено съдържанието по
т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин“. В случая са посочени само
абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и
общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на
формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран
11
размер от 48, 155%. Това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне
на информация за потребителския кредит. След като разходът е посочен
при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно
кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна
информация. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 48, 155 % /като
петкратният размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като в погасителния
план и с оглед описаните по-горе нищожни клаузи, е включена и сумата за
„неустойка“, чийто общ размер спрямо кредита от 2 000 лв. представлява
75 % от него, тя не е включена в ГПР по кредита. Така
кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна
информация. Както се посочи вече, този разход е в размер, доближаващ се
до размера на главното задължение, и невключването му в ГПР е в
нарушение както на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
тъй като при това положение ГПР надхвърля многократно петкратния
размер на законовата лихва и се получава оскъпяване на кредита с повече от
сто процента. Заплащането на така наречената неустойка е предвидено
предварително и то без да е обвързано с неизпълнение на главното договорно
задължение, което я превръща фактически в част от кредита, която
формално е изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без
едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита.
С оглед описаното по-горе съдържание на договора за потребителски
кредит, от една страна е видно, че са налице неравноправни по смисъла на
чл. 143 ал. 1 от ЗЗП клаузи, които са нищожни съгл. чл. 146 от ЗЗП, а от
друга – щом именно те са и причина за несъответствието на
съдържанието на ДПК с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и
надхвърляне на максималния размер на ГПР по чл. 19 ал. 4 от ЗПК – то
процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1 от ЗПК,
се явява недействителен. Може да се посочи още, че това се окачествява и
като нелоялна търговска практика съгласно чл. 6, пар. 1 от Директива
2005/29/ЕО, а скритите клаузи, възлагащи допълнителен размер на сумата,
която следва да плати потребителят, са неравноправни съгласно чл. 4, пар.
1 от Директива 93/13/ЕО.
12
Това означава, че главният установителен иск за обявяване
недействителността на ДПК е основателен и следва да се уважи.
В резултат на това пък, се активира правилото на чл. 23 от ЗПК,
съгласно което „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита“.
На 19.02.2021г. ищцата предсрочно е погасила задължението си като е
внесла сумата 2 196, 17лв., от които ответникът е отнесъл 54, 74 лв. за
лихва по договора, 141, 52 лв. за неустойка и 1999, 91 лв. за главница.
Оттук следва, че внесеното над чистата стойност на кредита от 2
000 лв. е недължимо платено при начална липса на основание.
Разликата от 196, 17 лв. следва да бъде върната на основание чл. 55
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Главният осъдителен иск, /първоначално е предявен като частичен за
50 лв. от целия размер от 1 864 лв., впоследствие е допуснато изменение на
размера му на 196, 27 лв., в който да се счита предявена и цялата
претенция/, е основателен и доказан за 196, 17 лв. и следва да се уважи за
тази сума, като се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата
лихва, което е поискано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане, а над нея, до пълния претендиран размер от 196,
27 лв., ведно с обезщетението за забава – следва да се отхвърли като
неоснователен.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата
жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва
да бъде потвърдено в обжалваните уважителни части.
В необжалваната отхвърлителна част по отношение на осъдителния
иск първоинстанционното решение е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе
своите както са направени.
Въззиваемата е представлявана от адвокат по реда на чл. 38 от ЗА, и
на същия следва да се определи възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА,
13
вр. чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/2004г., с оглед вида и сложността на
спора, в минималния размер от 1 086, 40 лв., като въззивникът следва да
заплати тази сума на адвоката на въззиваемия. Няма условия за уважаване
на възражението за прекомерност.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 215/21.03.2023г. по
гр.д. № 20222230104871 по описа за 2022г. на СлРС в обжалваните части.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, гр. Хасково, с ЕИК *** и седалище и
адрес на управление гр.Хасково, ул.Лозарска№12 да заплати на осн. чл. 38 ал.
1 т. 2 от ЗА на адвокат П. С. П., АК – София, като процесуален
представител по пълномощие на Е. Г. Димитрова, с ЕГН**********, от
гр.С., кв. К. №**, възнаграждение за въззивното производство в размер на
1086, 40 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14