РЕШЕНИЕ
№ 448
гр. гр. Хасково, 04.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Галя В. Ангелова
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20225640102404 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП от Т. Т. Т., от гр.Хасково,
против „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, р-н „Триадица“, ж.к. “Иван Вазов“, ул.“Балша“ №1,
бл.9, ет.2.
Ищцата твърди, че на 06.01.2018г. в гр.Хасково, сключила с ответното
дружество Договор за потребителски кредит „Бяла Карта“ № 528661, от който
към момента не й бил предоставен разписан екземпляр, ведно с прилежащите
към него погасителен план, Общи условия и СЕФ от заемодателя, с
обяснението, че ще й бъдат предоставени след подписването им от
упълномощен представляващ дружеството в централния офис в гр.София. По
силата на този договор, ищцата получила в заем, доколкото си спомня, сума в
размер на 100 лева, която следвало да върне на месечни вноски съгласно
погасителен план към него. Съгласно чл. 20 от същия, тя следвало да заплати
и неустойка по договора за непредоставяне на надлежно обезпечение, по
нейни спомени - в размер на 30.00 лева, като по този начин общото
задължение по договора било 150.00 лева - включващо главница, лихва и
1
неустойка. Очаквайки да получи разписаните документи, след дълъг период
от време, ищцата получила Покана за доброволно изпълнение с изх.
№528661/04.12.2018г. Същата поддържа, че не дължи плащане на търсената
по чл.20 от процесния договор за потребителски кредит „Бяла Карта“
неустойка, тъй като посочената клауза била нищожна на основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение
на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК и излага съображения. На
първо място сочи, че съобразно възприетото в правната доктрина и съдебна
практика становище, накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл. 3- то от ЗЗД било налице именно при нарушение на правен принцип,
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби, какъвто бил и принципа за добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, целящ предотвратяване на
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като се касаело за търговска сделка, този принцип се съдържал в нормата
на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение.
Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен
някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки
конкретен случай. В случая, поради накърняването на принципа на „добри
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за
кредитора. Търсената неустойка била нищожна като противоречаща на
добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143,т.19 от ЗЗП, тъй като
претендираната чрез нея сума от 30.00 лева била в размер на 30% от
получената сума и прекомерна, което било нарушение на принципите на
добросъвестност и справедливост. Въз основа на това неустойката била
нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла
на чл. 143 от ЗЗП, като оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла
на чл. 143, т.5 ЗЗП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано
висока неустойка. Сочи се, че съгласно ЗПК кредиторът имал задължението
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв, в който смисъл било и съображение 26 от Преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
2
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и разгледана в
този аспект, търсената неустойка се намирала в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. С подобни
уговорки се целяло прехвърляне риска от неизпълнение, вследствие
наплатежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водело до
допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен това,
неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за
неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяща единствено
постигането на неоснователно обогатяване, а според т.3 от ТР №1 от
15.06.2010 на ОСТК на ВКС по ТД№1/2009г., нищожна поради накърняване
на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин
се заобикалял и чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като в случая с оспорваната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение, в който смисъл
била и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от
05.11.2015г. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя,
до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница. Наред с това, ищцата поддържа, че търсената
неустойка била нищожна и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от
ЗПК, тъй като не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2
ЗЗП, а се явявала част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени
условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят
върху съдържанието към момента на сключване на договора, в какъвто
смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Също така, с
процесната неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй
като тези разходи били част от дейността по управление на кредита и
следвало да се включат в размера на ГПР съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, поради
което било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК и с
оспорваната неустойка се нарушавало изискването относно максималния
размер на ГПР. По описания начин според ищцата се калкулирала
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва, а поради
невключването на неустойката в размера на ГПР, последният не съответствал
3
на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение
такъв. От своя страна - посочването в договора на размер на ГПР, който не
бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от
ЗЗП, а съобразно преюдициално заключение по дело С-453/10 непосочването
в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един
от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП, в каквато
насока била и последователната и непротиворечива практика на съдилищата в
страната /сочат се съдебни решения/. Поддържа се още, че чрез въведените в
процесния договор изисквания за вида обезпечение и срока за представянето
му, били създадени значителни затруднения за длъжника при изпълнението
му до степен, че същото било изцяло възпрепятствано. В същото време за
неизпълнение на тези изисквания към потребителя била предвидена санкция –
заплащане на неустойка, чрез която кредиторът си осигурявал допълнителна
печалба, а такава вече била калкулирана с договорената възнаградителна
лихва и по този начин се целяло преодоляване на изискването по чл. 19, ал.4
от ЗПК. Сочи се още, че преценката относно действителността на клауза за
неустойката и нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени
в т. 3 от TP на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, където било прието, че условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения. В настоящия случай, според ищцата неустойката
за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално
обезпечение била загубила присъщата си обезщетителна функция и не целяла
обезщетяване на вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни
последици за кредитора, тъй като такива биха настъпили евентуално при
възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът
би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради не извършена
договорна престация. Ето защо, вредите, компенсирани с тази неустойка не
били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен
кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице, което обаче противоречало на изискването към
кредитора да оцени сам платежоспособността на потребителя и единствено
4
при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния
риск. Така процесната уговорка пораждала значително фактическо
оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволявала на
кредитодателя да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да
е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране в явно отклонение от задължението на кредитора
да посочи това плащане в ГПР. Преценката за обоснования размер на
неустойката следвало да бъде извършена съгласно чл. 92 от ЗЗД с оглед
претърпените вреди, като максимално тежките вреди, които един кредитор
можел да претърпи били тези от виновното пълно неизпълнение на длъжника,
а съобразно чл. 33 от ЗПК размерът на обезщетението при забавено плащане
се равнявал на законната лихва върху непогасената част от дълга. Ето защо,
така предвидената неустойка била излязла извън присъщата й обезщетителна
функция, доколкото тя надвишавала представената в заем сума, без да зависи
от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение.
Оспорваната неустойка според ищцата загубила и своята обезпечителна
функция, тъй като заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, поради това, че тя не служела за обезпечаване на
изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане
на кредита. По този начин, предвидената клауза в процесния договор, че при
неосигуряване на обезпечение кредиторът имал право на обезщетение,
надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение
мораторна лихва, не защитавала негов легитимен интерес и внасяла
неравноправност в договорното съдържание с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя. Чрез нея се въвеждал още един
сигурен източник на доход на икономически по- силната страна, тъй като от
една страна, неустойката била включена като падежно вземане - обезщетение
на кредитора, а от друга - била предвидена в размер неотговарящ на вредите
от неизпълнението, тъй като надхвърляла предоставената сума по кредита. С
оглед горното от ищцата се поддържа, че вземането по оспорваната клауза по
чл.20 от договора нямало характера на неустойка, а на допълнителна и
гарантирана за кредитора сигурна икономическа облага, представляваща
скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл съдебната практика
5
приемала /сочат се съдебни решения/, че когато търговецът създавал
предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения
кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като
„неустойка“, тази облага съставлявала печалба за него и като такава следвало
да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. Поради
горното, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не бил разписал съдържанието на договора действително приложената в
правоотношението договорна лихва, а съгласно чл. 21 ЗПК договорна клауза,
която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била
нищожна. Поради изложеното, моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи
сумата в размер на 30 лева, представляваща неустойка по чл.20 от Договор за
потребителски кредит “Бяла карта“ №528661 от 06.01.2018г., поради
нищожност на посочената клауза на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД
като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при
неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. Претендира се
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА.
С определение, постановено в съдебно заседание, проведено на
05.06.2023г., е допуснато изменение в изготвения проект за доклад,
обективиран в Определение № 529/29.03.2023г., като в същия се счита, че не е
постъпил отговор по реда на чл.131 от ГПК от ответника по делото. В съдебно
заседание ответникът не изпраща процесуален представител.
Съдът, като взе предвид, че в случая са налице предпоставките за
постановяване на неприсъствено решение, а именно – ответникът не е
представил в срок отговор на исковата молба, съгласно допуснатото от съда
изменение в изготвения проект за доклад, и не е изпратил процесуален
представител в първото заседание по делото, без да е направил искане за
разглеждането му в негово отсъствие, както и като съобрази направеното от
ищцата искане за постановяване на неприсъствено решение, намира, че
следва предявения иск, като вероятно основателен, да се уважи.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищцата – адвокат П. П., сумата от 400 лева, представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело, определено според размера на иска
6
и по правилата на чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2,
ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения в редакцията й, действаща към момента на
определяне на възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора
последното не е определено, с оглед приложение на разпоредбата на чл.38,
ал.1, т.2 от ЗАдв.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът ще следва да бъде осъден
да заплати по сметка на Районен съд – Хасково дължимата държавна такса по
предявения иск в размер на 50 лева, определен съгласно чл.1 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Водим от горното и на основание чл.239, ал.1 във вр. с чл.238 от ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на „Аксес Файнанс“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр.София, р-н
„Триадица“, ж.к. “Иван Вазов“, ул.“Балша“ №1, бл.9, ет.2, че Т. Т. Т., ЕГН
**********, от гр.Хасково, ул.“Лозенец“ № 4 А, НЕ ДЪЛЖИ сумата от 30
лева, представляваща неустойка по чл.20 от Договор за кредит „Бяла Карта“
№ 528661 от 06.01.2018г., поради нищожност на клаузата, предвидена в чл.20
от договора, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, във вр. с чл.143, ал.1 и
чл.146 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр.София, р-н „Триадица“, ж.к. “Иван Вазов“,
ул.“Балша“ №1, бл.9, ет.2 , на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв, да заплати на
адв. П. И. П. от АК-Хасково, с адрес - гр. **************, сумата от 400
лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - гр.София, р-н „Триадица“, ж.к. “Иван Вазов“,
ул.“Балша“ №1, бл.9, ет.2 , на основание чл.78, ал.6 от ГПК, да заплати в
7
полза на държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от 50 лева,
представляваща дължима държавна такса по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
8