РЕШЕНИЕ
№ 487
гр. Пловдив, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20235300500194 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „Юте Кредит България” ЕООД,
ЕИК: ***, чрез пълномощник адв. Ч., против Решение № 3507/28.10.2022г.,
постановено по гр.д. № 7340/2022 г. по описа на РС – Пловдив.
С обжалваното Решение № 3507/28.10.2022г., постановено по гр.д. № 7340/2022 г. на
ПРС, съдът признава за установено в отношенията между „Юте Кредит България”
ЕООД, ЕИК: ***, от една страна и Б. И. А. от друга, че е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и закона, клаузата от сключения между страните
договор за кредит № ***от 14.03.2022 г.- клаузата на чл. 6 ал. 1 от договора,
предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 99 лева, като осъжда
„Юте Кредит България” ЕООД, ЕИК: ***, да заплати направените по делото разноски
и адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
С постъпилата въззивна жалба се обжалва изцяло Решение № 3507/28.10.2022г.,
постановено по гр.д. № 7340/2022 г. по описа на РС – Пловдив, като неправилно и
необосновано. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд е изградил своето
решение на база неправилни правни и фактически изводи, като е приел, че таксата за
разглеждане очевидно заобикаля закона и накърнява правата на кредитополучателя по
1
облигационното правоотношение. Обосновават се твърдения, че таксата за разглеждане
представлява допълнителна печалба, втора възнаградителна лихва на кредитора, която
не е скрита, посочена е в договора, включена е при изчисляване на ГПР. Излагат се
съображения, че, доколкото не превишава законоустановения максимум, няма
ограничение за разпределяне на печалбата в рамките на допустимия размер на ГПР,
поради което е неправилно твърдението, че договорната клауза е уговорена с цел
заобикаляне на закона. Твърди се, че клаузата е уговорена индивидуално, като не е
указана тежест на доказване на този факт, а за жалбоподателят е неясно как е следвало
да се докаже. Твърди също, че при постановяване на решението си районния съд не е
обсъдил всички твърдения и възражения, направени от ответника в производството, а
именно твърдението, че таксата за разглеждане представлява допълнителна печалба,
втора възнаградителна лихва, защото кредитодателят е извършил кредитна оценка на
платежоспособността на длъжника, сключил е договор с него, като при определяне на
дължимите суми по договора, към предвидената лихва е включил втора такава,
наименована „такса за разглеждане на документи“, но по своя характер представлява
допълнителна възнаградителна лихва, която не е забранена от закона. Моли да бъде
постановено решение, с което да бъде отменено обжалваното Решение №
3507/28.10.2022г., постановено по гр.д. № 7340/2022 г. по описа на РС – Пловдив, като
неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост и да бъде постановено ново по
същество на спора.
С постъпилия отговор на въззивна жалба въззиваемия А., чрез адв. С. Н., АК
Пловдив, моли да бъде потвърдено постановеното от районния съд решение, което
счита абсолютно правилно и законосъобразно. Счита, че съдът аргументирано и изцяло
съобразявайки се с трайно установената съдебна практика в страната е приел, че
процесната клауза противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна.
Претендира присъждане на разноски, съгласно представен договор за правна помощ и
пълномощно.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото доказателства, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа
и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно правомощията по чл.
269 ГПК, съдът намира, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното следва да
бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
2
материалноправни норми, каквито са и нормите, уреждащи материята за
неравноправния характер на потребителския договор, поради което по отношение на
тях намират приложение указанията в ТР №1/ 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС и
въззивният съд следва да ги приложи при произнасяне по правния спор между
страните, независимо дали тяхното нарушение е въведено като основание за
обжалване.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предложение първо и трето ЗЗД, вр. с чл. 11 ЗПК, с
искане за постановяване на решение, с което да се признае за установено, че клаузата
на чл. 6 ал. 1 от договор за кредит № ***от 14.03.2022 г., сключен между страните,
предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 99 лева, е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави и закона.
Твърди се от ищеца, че клаузата в договора, предвиждаща такса разглеждане, е
неравноправна, уговорена във вреда на потребителя и при липса на еквивалентност
между таксата и насрещната услуга, цели неоснователно обогатяване на кредитора,
представлява скрит разход по кредита и с нея се заобикаля чл. 19 ЗПК, а поради това,
че представлява съществено съдържание на договора цялото заемно правоотношение
било нищожно.
Ответникът е подал писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва иска
като неоснователен. Оспорва фактическите твърдения в исковата молба за уговорена
такса за експресно разглеждане, както и наличие на посочените опции при сключване
на договора. Твърди, че договорът е сключен от разстояние, като преди сключването
му на ищеца е била предоставена цялата необходима преддоговорна информация, а с
натискане на бутон подписване ищецът е декларирал, че е запознат с ОУ към договора
и ги приема. Заявява, че таксата е за разглеждане на документи, която представлява по
същността си допълнително възнаграждение за кредитора, но не скрита лихва, тъй като
е фиксирана в договора, включена в ГПР, който е в законовия размер. Таксата твърди
да не се дължи за действия по усвояване и управление на кредита, доколкото
кредитоспособността била оценена преди подписване на договора, когато се
начислявала таксата, а и клаузата била индивидуално уговорена.
Пред съда са представени единствено договор за кредит, ведно с погасителен план
към него и изчисления с онлайн калкулатор, които са приети в първо съдебно
заседание и не се оспорени. Други доказателства не са събрани от районния съд, не е
поискано да бъдат събирани такива и пред настоящата инстанция. Не се оспорва
установената от районен съд фактическа обстановка по делото, а именно, че между
страните е бил сключен договор за кредит № ***от 14.03.2022 г., по силата на който
заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева, за срок от
12 месеца, при годишен лихвен процент по заема – 6,89 %, ГПР- 49,65% и обща
3
дължима сума 617,85 лв, като за кредитополучателя било уговорено задължение за
заплащане на сумата от 99 лв., представляваща такса за разглеждане. При липса на
оспорване на така приетата фактическа обстановка от страните, въззивния съд не може
да приеме други изводи за осъществените факти. При така установеното по делото
настоящата инстанция следва да се произнесе по правния спор между страните по
действителността на договора и клаузата за заплащане на такса за разглеждане.
Настоящият състав на съда намира за правилен извода на първоинстанционния съд за
недействителност на оспорваната клауза по чл. 6, ал. 1 от процесния договор за
потребителски кредит, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и с
добрите нрави, по следните съображения:
Изхождайки от предмета на сключения между страните договор и страните по него –
физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята
професионална компетентност и от друга страна финансова институция по см. на 3, ал.
1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, следва да се
приеме, че се касае за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и
съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, като договорът се
подчинява и на специалната уредба в ЗЗП, доколкото кредитополучателят е потребител
по смисъла на този закон.
По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Следователно при
посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговия размер,
който да е в рамките на предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Процесният договор за
кредит съдържа обща сума, дължима от потребителя и посочване на ГПР, само като
цифрова величина, изразена в проценти, но не съдържа взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването, като не е ясно как е определен, при какви компоненти и
условия. Целта на изискването на закона за това посочване е към момента на
сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него кредитен ресурс. С оглед на това дори и
да са спазени изискванията за максимален размер на ГПР – до пет пъти законната
лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички разходи по кредита, е налице
неправилно посочен ГПР. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
процесния договор по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора,
предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита, като не се
доказва освен това по делото, че посочения в договора ГПР е действително
4
приложения. Това от своя страна води до заблуждение на портебителя, когато
съпоставя наличните пазарни предложения и прави своя икономически обоснован
избор дали да сключи договора, а в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК е предвидено,
че всяка клауза на договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна. Спорен по делото остава въпросът дали
размера на ГПР, посочен в договора, съответства на действителния такъв, съобразно
поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В конкретния случай е безспорно, че уговорената еднократна такса за
разглеждане на искането за отпускане на кредит следва да бъде включена при
изчисляване на ГПР, но неясно остава дали това е било сторено.
Жалбоподателят възразява, че еднократната такса за разглеждане е била включена в
ГПР, както и, че същата представлява допълнително възнаграждение по договора, а не
е свързана с усвояване на кредита. Безспорно е, че таксата за разглеждане е
допълнително възнаграждение за кредитора, но доказателства, че е била включена в
ГПР, посочен в договора, не са представени. За доказателства се представят справки от
онлайн калкулатори за пресмятане на месечни вноски и ГПР по договори за кредит.
Едната от представените справки от онлайн калкулатор не е относима към процесния
договор, доколкото в нея са посочени с параметри, различни от уговорените по
договора. В приложената на стр. 34 от първоинстанционното дело справка, която
съдържа същия размер на кредита, срок за издължаване и годишна лихва, както
уговорените в процесния договор, не е заложена за целите на изчисление на ГПР
еднократна първоначална такса, каквато е уговорена в атакуваната клауза по договора.
При ползване на посочения онлайн калкулатор (свободно достъпен на ел.адрес
https://www.moitepari.bg/kalkulatori/krediten_kalkulator.aspx, както и на достъпен онлайн
калкулатор на адрес https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html) при залагане в
параметрите на договора на уговорена еднократна първоначална такса за разглеждане,
каквато е оспорваната клауза по договора, то ГПР надхвърля законовия максимум,
посочен в чл. 19 ЗПК (резултат съответно 63.9529 % и 63,9479%) С посочването в
договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, а
така и отразява по - нисък от действителния ГПР, се създава заблуждение у
потребителя за финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с
5
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да
познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може
потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
С оглед на изложеното, съдът приема, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за
кредит № ***от 14.03.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на
такса за разглеждане в размер на 99 лв., е нищожна, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а посочването и като такса за
разглеждане е в противоречие и с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Споделя се и извода на районния
съд, че същата е и неравноправна, уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, поради което и е налице и
хипотезата на чл. 146, ал. 1 ЗПК, по изложените по-горе съображения. Налице са
възражения от жалбоподателя, че не му е била указана тежест на доказване на
индивидуалното договаряне на клаузата, а за него е неясно как е следвало да се докаже.
Тежестта да установи действителността на договора е възложена на ответника, а
съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП когато търговецът или доставчикът твърди, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху
него, както е прието и в обжалваното решение. Съдът не може да указва начина, по
който страната да докаже твърденията си, задължението му е да разпредели
доказателствената тежест между страните, а доказателствени искания в тази връзка не
се правят и в настоящата инстанция, с оглед твърдяното нарушение, поради което и
това възражение съдът счита за неоснователно.
Твърди се, че съдът не е обсъдил възражението на ответника, че таксата е
наименована „такса за разглеждане на документи“, но по своя характер представлява
допълнителна възнаградителна лихва, която не е забранена от закона. Независимо от
наименованието на възнаграждението, то следва да отговаря на изискванията на закона
за посочването му в договора по ясен и разбираем начин, така, че за потребителя да е
възможно да прецени финансовата тежест при поемане на задължението и
оскъпяването, изразено в годишен процент на разходите, който да не надвишава
посочения размер в закона. Спазването на тези императивни изисквания закона
предпоставя за действителността на договорната клауза, а в настоящото производство
именно това не се доказа от кредитора.
Ето защо, като е приел, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за кредит № ***от
14.03.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за
6
разглеждане в размер на 99 лв., е нищожна, първоинстанциянният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение.
При този изход на спора на въззиваемия се дължат разноски. Процесуалният
представител на въззиваемата страна е оказал безплатна правна помощ на основание
чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, съгласно представения договор за правна
защита и съдействие пред въззивна инстанция. С оглед изхода на спора и на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати
на адв. С. К. Н. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., определено по реда на
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за безплатна защита пред въззивния съд. По изложените съображения
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 3507 от 28.10.2022 г. постановено по гр.д.№
7340 по описа за 2022 г. на Районен съд Пловдив, ХI граждански състав.
ОСЪЖДА „Юте Кредит България” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от И.К., да заплати на адв. С. К. Н., АК – Пловдив, с
адрес ***, сумата от 400 лв. (четиристотин лева) адвокатско възнаграждение, дължимо
за оказана безплатна правна помощ по делото на Б. И. А., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7