№ 257
гр. Стара Загора , 10.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на единадесети ноември, през две хиляди и двадесета
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай И. Уруков
Атанас Д. Атанасов
Секретар:Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20205500503091 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 от Граждански процесуален кодекс ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна жалба на Д. Д. И. от гр.К. против решение №
339/30.06.2020 г. постановено по гр.д.№ 503/2020 г. по описа на Казанлъшки районен съд, с
която същото се обжалва изцяло като неправилно, поради противоречието му с материалния
закон и необоснованост.
Претендира се отмяната му и постановяването на ново, с което предявеният
евентуален иск бъде отхвърлен като неоснователен.
С подадения отговор въззиваемата А. Л. Л. от гр. В. оспорва жалбата като
неоснователна и претендира за потвърждаване на първоинстанционното решение, като
излага съображения за неговата правилност.
Претендира и присъждането на сторените пред въззивната инстанция разноски.
С определението си по чл.267 от ГПК въззивният съд частично е прекратил
производството по делото досежно обжалването на първоинстанционното решение в частта
му, в която е отхвърлен предявения от А. Л. Л. срещу Д. Д. И. главен иск по чл.240, ал.1 от
ЗЗД.
В откритото съдебно заседание въззивницата се представлява от пълномощника си-
1
адвокат, чрез когото поддържа жалбата си и пледира за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната му част и постановяването на ново решение, с което предявения
евентуален иск бъде отхвърлен. Претендира присъждането на сторените по делото разноски.
Въззиваемата също се представлява от пълномощника си-адвокат, чрез когото
оспорва въззивната жалба и пледира за потвърждаване на обжалваното решение и
присъждането на разноските пред въззивната истанция.
След обсъждане твърденията и възраженията на страните, въз основа на
събраните доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от А. Л. Л. от гр.В. срещу Д.
Д. И. от гр.К., с която са били предявени евентуално обективно съединени искове по чл.240,
ал.1 от ЗЗД и по чл.55, ал.1, пр.І-во от ЗЗД за присъждане на сумата от общо 10 200,00 лв.
Ищцата е изложила твърдения, че с ответницата са били в приятелски отношения и в
началото на месец април 2016 година са сключили устен договор за заем, по силата на който
й е предала в заем чрез банков превод в „У.Б.“ АД сумата от 6 900,00 лв., която Д. Д. И. се
задължила да й върне при първа възможност.
Твърди, че в последствие многократно е канила ответницата да й върне заетата сума,
но това така и не се случило.
Твърди също така, че от общ на страните познат – М.Д. научила, че и той има да
взема пари от ответницата, които й бил предоставил в заем чрез банкови преводи, както
следва : на 30.10.2015 г. – 1 400,00 лв.; на 11.11.2015 т. – 400,00 лв. и на 18.11.2015 г.-
1 500,00 лв., или общо 3 300,00 лв., и които Д. Д. И. не му била върнала въпреки
отправените й многократни покани. Твърди, че на 04.12.2019 г. е сключила договор за цесия
с М.Д., по силата на който е придобила вземането му към ответницата за сумата от 3 300,00
лв., а с нотариална покана, получена от майката на Д. Д. И. на 20.01.2020 г., я поканила в
седмодневен срок да й плати сумата от 10 200,00 лв.
Тъй като плащане не последвало ищцата претендира присъждането на сумата от
10 200,00 лв. на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД – връщане на даденото по договор за заем, а
ако не се установи заемно правоотношение при условията на евентуалност сумата да й бъде
присъдена на основание чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД, т.к. ответницата се е
обогатила с нея без правно основание.
С отговора на исковата молба ответницата Д. Д. И. е оспорила исковете като
неоснователни.
Изложила е възражения, че не е сключвала твърдените от ищцата договори за заем.
Развила е доводи, че претенцията на ищцата е свързана с финансови отношения между Д. Д.
И. и М.Д., които вече били уредени. В тази връзка е посочила, че в периода 2014 година –
2
2016 година е била в близки приятелски отношения с М.Д., а с ищцата са били в обща
компания. В този период от време М.Д. развивал бизнес, който не бил много успешен и бил
често финансово затруднен, което налагало ответницата да му помага, като му давала пари
на заем, а той и ги връщал когато може. В периода м.VІ.2015 г. – м.ІХ.2015 г. му била
предала в заем чрез банкови преводи сумите, както следва: на 19.06.2015 г. – 300,00 лв.; на
22.06.2015 г. – 150,00 лв.; на 22.06.2015 г. – 700,00 лв.; на 22.06.2015 г. – 150,00 лв.; на
15.09.2015 г.- 550,00 лв.; на 23.09.2015 г.- 750,00 лв. и на 25.09.2015 г. – 500,00 лв., а отделно
от това на ръка му била дала и 200,00 лв., за които нямала документ, или общо 3 300,00 лв.
От своя страна М.Д. й бил върнал тази сума чрез три отделни банкови превода, а именно на
30.10.2015 г. – 1 400,00 лв.; на 11.11.2015 т. – 400,00 лв. и на 18.11.2015 г.- 1 500,00 лв.
Твърди, че през м.ХІІ.2015 г. М.Д. я помолил да му услужи временно със сума в
размер от 7 000,00 лв., с каквато тя не разполагала. Дала му на ръка сума в размер на
1 000,00 лв., за която не разполагала с документ, и помолила А.П.Д., която съжителствала с
дядо й на съпружески начала, да й даде пари. От нейно име А.П.Д. превела по банков път по
сметката на М.Д. сума в размер на 6 000,00 лв. Уговорката между ответницата и Д. била той
да й върне парите като минат коледните и новогодишните празници, но това не се случило, а
отношенията между тях се влошили и те се разделили със скандал. В началото на м.ІV.2016
година М.Д. й се обадил и й казал, че ще й върне парите, като ги даде на общата им позната
А.Л., която ще й ги преведе, а в последствие ответницата получила чрез банков превод от
ищцата сумата от 6 900,00 лв.
На 20.01.2020 г. ответницата научила за сключен договор за цесия между М.Д. и
ищцата за вземането му към нея за сумата от 3 300,00 лв., поради което се свързала с него, за
да разбере какво става. Той от своя страна я уверил, че е направил това, когато й е бил много
ядосан, но нямало да има развитие и нещата приключвали. В последствие получила препис
от исковата молба, с която се претендирало връщането на сумата от 10 200,00 лв.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил главния иск по
чл.240, ал.1 от ЗЗД като недоказан, т.к. е приел, че не е установено предаването на
претендираните суми да е станало срещу задължението на ответницата да ги върне на
заемодателите.
Евентуалният иск е уважен за сумата от 10 200,00 лв., като съдът е приел, че 6 900,00
лв. се дължат на основание чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД, т.к. липсва основание за предаването
на тази сума, а 3 300,00 лв. се дължат на основание чл.59 от ЗЗД, т.к. с тази сума
ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на ищцата.
Въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства
въззивният съдебен състав намира за установено от фактическа страна следното:
С вносна бележка от 04.04.2016 г. А. Л. Л. е внесла в брой по банковата сметка на Д.
Д. И. в „У.Б.“ АД- кл.В. сумата от 6 900,00 лв., с основание „захранване на сметка“.
3
От извлечението от банковата сметка на М.И. Д. от 18.09.2019 г., обхващащо периода
05.10.2015 г. – 01.03.2016 г. се установява, че е извършил три изходящи превода в полза на
Д. Д. И., съответно на на 30.10.2015 г. – 1 400,00 лв.; на 11.11.2015 т. – 400,00 лв. и на
18.11.2015 г.- 1 500,00 лв., а на 04.12.2015 г. е получил превод от А.П.Д. за сумата от
6 000,00 лв.
С договор за цесия от 04.12.2019 г. М.И. Д. е прехвърлил на А. Л. Л. вземането си от
Д. Д. И. в размер на 3 300,00 лв., произтичащо от заем, предоставен на три вноски,
съответно на 30.10.2015 г., 11.11.2015 г.и 18.11.2015 г. по банков път, който не е върнат към
момента на сключване на договора.
С нотариална покана от 06.12.2019 г., връчена на Д. Д. И. чрез майка й Марияна И.
Янкова на 20.01.2020 г., А. Л. Л. е уведомила въззивницата за сключения договор за цесия с
М.И. Д. и я е поканила в седмодневен срок да й върне предоставената й в заем по банков път
на 04.04.2016 г. сума в размер на 6 900,00 лв.
От представените от въззивницата вносни бележки на „О.“ АД се установява, че по
банков път е наредила извършването на плащания по сметката на М.И. Д., както следва: на
19.06.2015 г. – 300,00 лв.; на 22.06.2015 г. – 150,00 лв.; на 22.06.2015 г. – 700,00 лв.; на
22.06.2015 г. – 150,00 лв.; на 15.09.2015 г.- 550,00 лв.; на 23.09.2015 г.- 750,00 лв. и на
25.09.2015 г. – 500,00 лв. Посочените основания за плащане в документите от 19.06.2015 г.,
22.06.2015 г. за сумите от 700,00 лв. и от 150,00 лв., и на 15.09.2015 г. е „кредитна карта Visa
Electron“, а в документите от 22.06.2015 г. за сумата от 150,00 лв., 23.09.2015 г. и 25.09.2015
г. е „кредитна карта Master card“. На 04.12.2015 г. Д. Д. И. е извършила плащане по сметката
на М.И. Д. на сума в размер на 6 000,00 лв., с основание за плащане“ вноска от А.П.Д..
От показанията на свидетеля М.Д. се установява, че през 2013 г. – 2015 г. е бил в
близки отношения с въззивницата Д.И. и повече от две години са живели заедно в дома му.
Свидетелят и други лица многократно били давали на Д. пари на заем. А.Л. била дала пари
на Д. в началото на м.април 2016 г., като сумата била около 7 000,00 лв. Въззивницата била
организирала екскурзия в З. и т.к. паспортите им били откраднати докато били там,
помолила да й пратят пари, т.к. трябвало да ходят в консулството на съседна държава.
Свидетелят и въззиваемата Л.а отишли заедно в банката в центъра на гр.В. и въззиваемата
превела по сметката на Д.И. сума около 7 000,00 лв. Свидетелят Д. сочи, че не е искал пари
на заем от въззивницата и не знае въззиваемата да й е искала, а по отношение на получения
от А.Д. превод на сумата от 6 000,00 лв. твърди, че няма общо с преведената от А. Л.а на
Д.И. сума от 6 900,00 лв. Във връзка с превода посочва, че през м.април 2015 г. майката на
Д. е била болна и той й е оставил сума от 25 000,00 лв., която тя е следвало да му преведе.
Тя от своя страна превела по-малка сума от 25 000,00 лв., т.к. разходвала част от нея за
постъпването си в болница. Впоследствие разликата била преведена на свидетеля от А.Д.
със сумата от 6 000,00 лв.
4
От показанията на свидетеля Г.И.Т. се установява, че е дългогодишен приятел с М.Д.,
от когото познава и въззивницата Д.И.. Познава и въззиваемата Л.а, която била обща
приятелка на Д. и И.. От М.Д. свидетелят Табаков знаел, че Д. е давал пари на заем на Д.И.,
т.к. е плащал за неин бизнес с козметични стоки, които зареждали от Т.. Докато двамата
живели заедно Д. периодично давал пари на въззивницата. Свидетелят сочи, че е чувал за
даден от А.Л. заем на Д.И.. Самият той бил дал заем на въззивницата през 2014 година, т.к.
й трябвали пари за лечение на майка й, но парите не му били върнати. Не знаел М.Д. да е
вземал пари на заем от Д., т.к. тогава той имал финансови възможности и карал кола за
200 000,00 лв.
От показанията на свидетелката А.П.Д. се установява, че е услужила на Д. с 6 000,00
лв., които превела по сметката на приятеля й М.. Сумата й била върната след около 3-4
месеца.
От показанията на свидетеля П.С.Й. се установява, че познава страните по делото, т.к.
са били в обща компания. Въззивницата му била споделяла, че докато била с М. често му
давала пари, т.к. той имал затруднения. Веднъж Д. поискала от свидетеля 6 000,00 лв. на
заем, за да ги даде на М., но той не разполагал с такава сума. По-късно разбрал, че Д. е взела
парите от своя близка, дала ги е на М., но с връщането имало проблем, т.к. били върнати със
закъснение чрез А.Л..
Въззивният съд кредитира събраните свидетелски показания, макар в някои свои
части същите да са били недопустими по чл.164, ал.1 т.3 от ГПК, т.к. посредством тях
страните са се домогвали да установят съществуването на договори за заем съответно между
въззивницата и въззиваемата и между свидетелите А.Д. и М.Д. на стойност над 5 000,00 лв.,
т.к. във въззивната жалба не е налице оплакване за неправилност на обжалваното решение
поради допуснато съществено процесуално нарушение в този смисъл. Не кредитира
показанията на М.Д. в частта им, в която се сочи, че в началото на м.ІV.2016 г. Д.И. е била в
З. и във връзка с откраднати документи за самоличност е потърсила финансова помощ от
него и А.Л. и именно във връзка с това Д. и Л.а са посетили банка в гр.В., където сумата е
била внесена в брой от А.Л. по сметката на Д.И., т.к. не се подкрепят от останалите
доказателства и най-вече от твърденията на А.Л. в исковата й молба, където подобни
обстоятелства не се сочат.
Въз основа на така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Въззивната жалба е редовна и е допустима, т.к. е подадена от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт в съответната
му част, в предвидения в закона срок за обжалване.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта му, в която е
уважен евентуалния обективно съединен иск.
5
В рамките на правомощията си въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество е неправилно, по
следните съображения:
Първоинстанционното решение е неправилно в частта му, в която предявеният
евентуален иск за сумата от 3 300,00 лв. е уважен на основание чл.59 от ЗЗД.
Правната квалификация на този иск е по чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД, във връзка с чл.99
от ЗЗД, т.к. отново се касае за претендирана сума, дадена без основание от праводателя на
ищцата на ответницата.
В случая неправилната правна квалификация не е основание за обезсилване на
решението в тази му част, т.к. първонистанционният съд е разгледал предявения иск, но е
основание за отмяна на решението в тази му част като неправилно поради нарушение на
материалния закон и произнасяне от въззивния съд по същество по иска с вярната правна
квалификация. /в този смисъл решение № 317 от 27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 117/2012
г., IV г. о., ГК/
Предявените с исковата молба при условията на евентуалност обективно съединени
искове са два /колкото са и главните искове/, т.к. претендираните вземания произтичат от
две различни правоотношения.
Това е така, т.к. предметът на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи
юридически факти и петитум. /виж решение № 72 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №
402/2012 г., IV г. о., ГК/
При различие в някои от посочените елементи, са налице отделни претенции, а в
случая предявените с исковата молба претенции за присъждане на сумата от 6 900,00 лв. и
от 3 300,00 лв. се основават на различни правопораждащи факти – два отделни договора за
заем, с различни кредитори и един и същ длъжник.
По същество и двете искови претенции за връщане на сумите от 6 900,00 лв. и от
3 300,00 лв., като дадени без основание се преценяват от въззивния съд като неоснователни,
по следните съображения:
Разпоредбата на чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД повелява, че всеки е длъжен да върне
полученото при липса на правно основание.
Липсата на основание следва да се разбира като липса на правна връзка, на
правоотношение между страните, на което да се основава настъпилото имуществено
разместване на блага помежду им.
Съгласно задължителните указания по приложението на закона, дадени с ППВС №
1/1979 г., такава липса на основание е налице в случаите, когато е налице предаване,
6
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго; в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в
случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на
унищожаемостта.
В конкретният случай в исковата молба се твърди, че предаването на сумата от
6 900,00 лв. от А.Л. на Д.И. и предаването на сумата от 3 300,00 лв. от М.Д. на Д.И. е
станало въз основа на договори за заем, т.е. хипотезата на получено без основание по чл.55,
ал.1 пр.І-во от ЗЗД ще е налице, когато договорите са нищожни или предаването е станало
без наличието на някакво правоотношение.
Първоинстанционният съд е приел, че не е доказано предаването на паричните суми
да е станало на основание сключени договори за заем, поради което следва да се приеме, че
претенциите касаят хипотезата предаването им да е станало без наличието на някакво
правоотношение между страните.
В този случай в доказателствена тежест на ответницата /сега въззивница/ е да докаже
наличието на правно основание за получаване на сумите.
С отговора си на исковата молба Д.И. твърди, че е получила сумите от 3 300,00 лв. от
М.Д. и от 6 900,00 лв. от А.Л. в изпълнение на задължения за връщане на предоставени от
нея на М.Д. парични суми в заем.
Ангажираните от въззивницата писмени доказателства несъмнено установяват, че на
19.06.2015 г., 22.06.2015 г., 15.09.2015 г., 23.09.2015 г. и 25.09.2015 г. Д.И. е извършила
преводи по сметката на М.Д. в общ размер от 3 100,00 лв.
От всички гласни доказателства несъмнено се установява, че за период от време
повече от две години, в който попада и периода на извършване на паричните преводи, с
изключение на превода, извършен от А.Л. за сумата от 6 900,00 лв., М.Д. и Д.И. са били в
близки отношения и са живеели заедно, като всеки от двамата е развивал бизнес. С оглед на
спецификата на отношенията им съдът приема, че при нужда М.Д. и Д.И. са си давали един
на друг пари в заем, които са си връщали при наличието на възможност. Ето защо съдът
приема, че извършените от М.Д. по сметката на Д.И. преводи на суми в общ размер от
3 300,00 лв. са послужили за връщане на преведените от Д.И. по сметката на М.Д. в през
месеците юни и септември 2015 година суми.
По тези съображения предаването на сумата от 3 300,00 лв. от М.Д. на Д.И. не е
станало при липсата на основание, поради което този иск е неоснователен.
По идентичен начин стои въпросът и с внесената от А.Л. по сметката на Д.И. сума от
6 900,00 лв.
7
От ангажираните по почин на въззивницата писмени и гласни доказателства
несъмнено се установява, че на 04.12.2015 г. Д.И. е превела по сметката на М.Д. сумата от
6 000,00 лв., предоставена й от нейната близка А.Д., която тя й е поискала в заем за приятеля
си. Сумата е трябвало да бъде върната до края на 2015 година, но е била върната след три –
четири месеца, чрез А.Л.. Установява се също така, че М.Д., Д.И. и А.Л. са били в близки
отношения, т.к. първите двама са живели заедно на съпружески начала, а тримата са били в
обща компания, както и утвърдената практика между М.Д. и Д.И. да си дават един на друг
пари в заем. Поради това въззивният съдът приема, че предаването на сумата от 6 900,00 лв.
не е станала при липса на основание, а с нея е било погасено задължението на М.Д. за
връщането на предоставената му от Д.И. в заем сума.
В представения от ищцата /сега въззиваема/ платежен документ е посочено основание
за плащането „захранване на сметка“, което представлява извънсъдебно признание на
неизгодния за нея факт, че е налице основание за вноската, чието установяване е в нейна
доказателствена тежест.
Твърдяното от нея основание договор за заем не е доказано по делото, а наличието на
друго основание не е било въведено от нейна страна.
С оглед на събраните доказателства, установяващи твърденията на ответницата /сега
въззивница/ в отговора на исковата й молба, следва да се приеме, че предаването на сумата
от 6 900,00 лв. е станало в изпълнение на задължение за връщане на дадена в заем сума, т.е.
на правно основание.
Докато бракът не бъде прекратен, съпрузите са длъжни да изпълняват произтичащите от него задължения.
Брачното нарушение на единия съпруг не освобождава другия от брачните му задължения. Реакцията на един от
съпрузите срещу нарушенията на брачните задължения на другия съпруг, когато не надхвърля границата на житейски
допустимото реагиране, е оправдана и не трябва да се оценява като брачна вина. По изложените мотиви
Старозагорският окръжен съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение следва
да бъде отменено в частта му, в която Д. Д. И. е осъдена да заплати на А. Л. Л. на основание
чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД сумата в общ размер от 10 200,00 лева /десет
хиляди и двеста лева/, от които 6 900,00 лева, преведени от сметката на А. Л. Л. по сметката
на Д. Д. И. на 04.04.2016 г. като получени без правно основание и 3 300,00 лв., преведени от
М.И. Д. по сметка на Д. Д. И., с които тя неоснователно се е обогатила без правно
основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното плащане и вместо него да се постанови ново, с което
предявените евентуално обективно съединени искове бъдат отхвърлени като неоснователни.
Относно разноските:
При този изход на делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на въззивницата
следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция, т.к. в пледоарията си
пълномощникът на страната е поискал присъждането на разноските по делото.
8
С оглед на представените доказателства за платени адвокатски възнаграждения и
държавна такса, следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1 204,00 лв.
Водим от изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.ІІІ – то
Старозагорски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 339/30.06.2020 г. постановено по гр.д.№ 503/2020 г. по описа
на Казанлъшки районен съд в частта му, в която Д. Д. И., ЕГН – **********, адрес: гр.К.,
ж.к.“****** е осъдена да заплати на А. Л. Л., ЕГН – **********, адрес: гр.В.,
ул.“************ на основание чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД сумата в общ
размер от 10 200,00 лева /десет хиляди и двеста лева./, от които 6 900,00 лева, преведени от
сметката на А. Л. Л. по сметката на Д. Д. И. на 04.04.2016 г. като получени без правно
основание и 3 300,00 лв., преведени от М.И. Д. по сметка на Д. Д. И., с които тя
неоснователно се е обогатила без правно основание, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от А. Л. Л., ЕГН – **********, адрес:
гр.В., ул.“************ срещу Д. Д. И., ЕГН – **********, адрес: гр.К., ж.к.“****** иск по
чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД, с който се претендира присъждане на сумата от 6 900,00 лв. / шест
хиляди и деветстотин лева/ като дадена без основание.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от А. Л. Л., ЕГН – **********, адрес:
гр.В., ул.“************ срещу Д. Д. И., ЕГН – **********, адрес: гр.К., ж.к.“****** иск по
чл.55, ал.1 пр.І-во от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД, с който се претендира присъждане на сумата от 3
300,00 лв. / три хиляди и триста лева/ като дадена без основание.
В останалата му част решение № 339/30.06.2020 г. постановено по гр.д.№ 503/2020 г.
по описа на Казанлъшки районен съд като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК А. Л. Л., ЕГН – **********, адрес: гр.В.,
ул.“************ да заплати на Д. Д. И., ЕГН – **********, адрес: гр.К., ж.к.“******
сумата от 1 204,00 лв. / хиляда двеста и четири лева/ - съдебно-деловодни разноски пред
въззивната съдебни инстанции.
Решението в частта му, касаеща произнасянето по иска за сумата от 6 900,00 лв.
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
9
връчването му на страните.
В останалата му част решението не подлежи на касационно обжалване и е
окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10