№ 995
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-3, в публично заседание на девети
юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Венета Цветкова
при участието на секретаря Румяна Люб. Аврамова
като разгледа докладваното от Венета Цветкова Търговско дело №
20241100902127 по описа за 2024 година
Предявените са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 вр. чл. 327, ал. 1, вр. чл. 318 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „М И М - АГРО” ЕООД, ЕИК ********* твърди, че през 2024 година е
доставил на ответника стоки по сключен неформален договор за търговска продажба,
обективиран във фактура № **********/18.05.2024 г., на стойност 58179,00 лева с включен
ДДС. Поддържа, че е поканил ответника да заплати доброволно изискуемите парични
задължения, което не е сторено. Претендира осъждане на ответника за заплащане на
дължимата цена на стоките по фактурите, както и за обезщетение за забавено плащане от
падежа на издадената фактура.
Във връзка с отговора на ответника сочи, че както стоката, така фактурата и
стоковата разписка са предадени на ответника на 18.05.2024 година. Поддържа, че договорът
между страните е сключен след изпратена от ответника оферта, съобразно установените
трайно търговски отношения между страните, посредством Вайбър.
Ответникът „А. 2002“ ООД, ЕИК ********* оспорва предявените искове. Сочи, че е
получил фактурата чак на 29.10.2024 година, когато същата веднага е осчетоводена и
заплатена. Поради това счита, че не е станал причина за водене на делото и не е изпаднал в
забава. Оспорва фактурата да е предадена по-рано на упълномощено да приема документи
или изявления от името на дружеството лице, като в тази връзка поддържа да е приложима и
нормата на чл. 301 ТЗ
С оглед на горното, в тежест на ищеца е да докаже 1) че между страните са
възникнали облигационни отношения по договор за търговска продажба на стоки и датата на
постигнатото съгласие, както и кога е станало това; 2) че ищецът е доставил уговореното
количество и качество стоки на купувача и кога е станало това; 3) че за купувача е
възникнало задължение за заплащане на цената на получените стоки с ДДС; 4) начална дата
на забавата на ответника, вкл. датата на която ответникът е получил процесната фактура.
В тежест на ответника е да докаже плащане на цената и фактите, свързани с
възраженията му относно датата на получаване на фактурата.
Страните не спорят и съответно съдът приема да е доказано в процеса наличието на
1
облигационни отношения между тях по договор за продажба на стоки от 2024 година, с
уговорена цена от общо 58 179 лева с ДДС; получаване на стоките, предмет на договора от
ответника в уговореното количество и качество; заплащане на главницата от 58 179 лева на
30.10.2024 година.
Наличието на плащане в хода на процеса – на 30.10.2024 година и безспорните между
страните факти обосновават извод от една страна за възникнало задължение за ответника за
заплащане на цената по договора за търговска продажба, обективиран във фактура №
**********/18.05.2024 г., на стойност 58179,00 лева с включен ДДС, поради получаване на
стоките в изпълнение на задълженията на ищеца по договора за търговска продажба, а на
следващо място – и за неоснователност на предявения главен иск, поради извършеното
плащане, което обстоятелство съдът съобразява по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Спорът в производството е съсредоточен върху това дали и кога ответникът е
изпаднал в забава за заплащане на сумата по посочената по-горе фактура, което
обстоятелство е от значение за основателността на иска по чл. 86 ЗЗД и относно
разпределението на отговорността за сторените разноски по реда на чл. 78 ГПК.
Не е спорно и от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза,
изготвено компетентно и мотивирано, в обхвата на специални знания на вещото лице се
установява, че на 18.05.2024 година ищецът е издал процесната фактура, като я е
осчетоводил в съответния данъчен период /м. май 2024 година /съобразно посоченото от
вещото лице в открито съдебно заседание/ и която фактура е осчетоводена при ответника
през м. 10.2024 година, когато е извършено и плащането по нея. Нито във фактурата, нито в
представената по делото стокова разписка, подписана от името на ответното дружество /л. 6
от делото/, в която е удостоверено получаване на стоката по фактурата на същата дата –
18.05.2024 година, е посочен уговорен между страните срок за плащане. По делото няма
други представени доказателства, от които да е видно, че е уговорен срок за изпълнение на
паричното задължение на ответника.
Ето защо, в конкретната хипотеза, приложима между търговците е нормата на чл.
303а, ал. 3, вр. чл. 327, ал. 3 ТЗ, според която, ако не е уговорен срок за плащане, паричното
задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на
друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане
не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на
стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката
или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това.
Следователно, необходимо е да се отговори на въпроса дали ответникът е получил
фактура № **********/18.05.2024 г., съответно – друга покана за плащане преди посочената
в отговора на исковата молба дата – 29.10.2024 година.
В тази връзка ищецът, който е страната, която носи тежестта на доказване, не проведе
пълно и главно доказване относно обстоятелството, че ответникът е получил фактурата,
съответно е бил поканен да плати преди 29.10.2024 година. Разпитаната в производството
свидетелка В. С. /сочена като лице, действащо от името на ответника при получаване на
стоките и предаване на издадената фактура/ категорично заявява, че нито е приемала стока в
с. Добри дол, нито е подписвала стокова разписка или фактура в тази връзка през месец май
2024 година, нито е действала като представител на ответното дружество.
Въпреки това, доколкото ответникът не оспорва да е получил стоката по фактурата на
твърдяната от ищеца дата – 18.05.2024 година, както и предвид извършеното плащане и
обявените за безспорни факти, съдът приема, че стоката е получена именно на 18.05.2024
година, като ответникът не е възразил относно доставеното количество или по отношение на
качеството.
Така, макар да се установява получаване на стоките, съобразно посоченото в исковата
2
молба, ищецът не доказа и процесната фактура да е получена от ответника на дата,
предхождаща 29.10.2024 година, факт, по който ответникът изрично е възразил и оспорва в
процеса. От една страна, вещото лице – счетоводител е констатирало отразяване на
фактурата в счетоводството на ответника чак през месец октомври 2024 година, когато е
извършено и заплащане на дължимата главница с ДДС. От друга страна, изготвеното от
вещото лице по СТЕ заключение е по предоставени данни, достъп и информация за
разменена кореспонденция посредством вайбър единствено по предоставения от ищеца
телефонен апарат на неговия законен представител. Ето защо, от заключението не може да
се направи категоричен извод относно действителните участници в разменената вайбър
кореспонденция и съответно – не са доказани и твърдените от ищеца и изгодни за него
факти в тази връзка. Вещото лице е направило опит да извърши проверка и чрез телефонния
апарат на лицето Д.З., с когото се твърди да е осъществявана комуникацията за ответното
дружество и което се твърди да е лицето, представлявало ответното дружество в
отношенията между страните, но такава не е реализирана, поради отказ на потребителя да
предостави достъп до телефона. Доколкото, обаче, З. не е страна или законен представил на
страна по делото, неприложими са неблагоприятните последици по чл. 165 ГПК. Същият не
е и съдружник в ответното дружество, не е сочен и за лице за контакт с него, не са
представени доказателства, от които да се установява и да е осъществявал представителство
по отношение на ответника. Поради това, дори и З. да е съпруг на законния представител и
съдружник на ответното дружество, този факт остава неотносим към предмета на доказване,
поради липса на доказана връзка на посоченото лице с търговското дружество – ответник по
делото. В обобщение, доколкото информацията, получена от заключението на вещото лице
по СТЕ е извлечена единствено по данни, предоставени от страна на управителя на
ищцовото дружество относно удостоверяване на изгодни за тази страна факти и не се
подкрепя от останалите доказателства по делото, съдът не може да приеме за доказани
обстоятелствата, твърдени от ищеца в исковата молба и допълнителната искова молба, за
които е допуснато събиране на това доказателствено средство.
Тоест, независимо, че вещото лице – счетоводител сочи, че е възможно
осчетоводяване на фактури, изпратени и получени по имейл или друг електронен път /като
при всички случаи, условие за ползване на данъчен кредит е представянето им в оригинал/,
щом не се установи издадената фактура да е връчена на ответното дружество по такъв начин
или то да е узнало за получаването й от лице, действало от името на търговеца, но без
представителна власт, е налице и пречка за приложението на нормата на чл. 301 ТЗ.
Ето защо, съдът е длъжен да приеме за доказано, че фактурата е получена на
29.10.2024 година и оттогава тече срокът по чл. 303а, ал. 3 ТЗ, но предвид извършеното още
на следващия ден плащане на цялата главница, ответникът не е изпаднал в забава.
Поради това искът по чл. 86 ЗЗД е неоснователен.
По разноските.
Въпреки извършеното плащане и признание на дължимостта на главницата,
ответникът е дал повод за завеждане на иска, тъй като плащането е осъществено след
завеждане на исковата молба, когато вземане вече е било изискуемо /чл. 327 ТЗ/.
Следователно, ответникът носи отговорност за разноските на ищеца по иска за главница,
който подлежи на отхвърляне, но поради плащане в хода на процеса.
Съобразно т. 5 от ТР № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС, направените от страните в
обезпечителното производство
разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по
съществото на спора, с оглед крайният му изход. От дължимите разноски следва да се
изключи сумата от 78 лева и тази от 360 лева, които съдът не намира, че следва да се
присъдят в настоящото производство, като следва да се съберат по реда на чл. 79 ГПК.
Разноските по налагане на допуснатите обезпечителни мерки са разноски по
3
изпълнителното дело, които следва да се съберат чрез съдебния изпълнител /така
Определение № 845 от 05.12.2011 г. на ВКС по ч.т д. № 648/2011 г., I т.о., ТК; Определение
№ 876 от 02.12.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 3490/2014 г., I т.о., ТК, както и Определение № 336
от 21.07.2016 г. на ВКС по ч.т.д. № 874/2016 г., I т.о.,ТК/.
Съдът намира за основателно и направеното от ответника възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
Според чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може
по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата и съответно – установен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия
адвокатски съвет. Същевременно, обаче, в Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, е прието, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен
с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на член
101, параграф 1 ДФЕС. Това означава, че посочената разпоредба противоречи на правото на
Европейския съюз и по силата на принципа на примата /изведен от практиката на СЕС по
делата Van Gend en Loos срещу Nederlandse Administratie der Belastingen (дело 26/62) и Costa
срещу ENEL (дело 6/64)/, националният съд е длъжен да остави неприложена вътрешната
правна норма, която е в противоречие. Поради това съдът не може да приложи, като
противоречаща на забраната за ограничаване на конкуренцията Наредба, така и нормата на
чл. 78, ал. 5 ГПК, която предвижда долна граница за определяне на размерите на
възнагражденията, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г. Тези размери, обаче, служат за
ориентир на съда при определяне на справедливото и достойно възнаграждение на адвоката
в конкретния случай, доколкото Наредбата е приета именно от съсловната организация.
Такъв ориентир също така е и Наредбата за правната помощ, която определя размери на
възнаграждения в аналогични хипотези, както и също така видът на спора, количеството,
обемът на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото /в този смисъл
Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС,
I т.о. и Определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено по т.д. № 1990/2023 г. по описа на
ВКС, II т.о./ са от значение за определяне на съответното на положения от адвоката труд
възнаграждение.
При съобразяване на горното, на нормата на чл. 2, ал. 5 и §2а НВАР, както и като взе
предвид броя на предявените искове, проведените заседания, извършените процесуални
действия, обстоятелството, че делото не е усложнено от фактическа и от правна страна,
както и с оглед обстоятелството, че уговореното от ответника и заплатено възнаграждение
на адвоката значително надвишава предвидените в НВАР размери, установени в чл. 7, по
главния иск, съдът намира, че е налице основание за намаляване на възнаграждението
поради прекомерност.
Ето защо, възнаграждение в размер от 2800 лева с ДДС съответства на правната и
фактическа сложност на делото и действията, извършени от процесуалния представител и не
надхвърля справедливия и адекватен размер за възнаграждение, съответстващ на положения
по делото професионален труд и знания, осигуряващо едновременно постигане на
легитимната цел за осигуряване качествена адвокатска защита и съобразено с конкретната
правна и фактическа сложност в производството.
При тези уточнения, дължимите разноски на ищеца настоящото производство – за
държавна такса, адвокат, вещи лица, свидетел са в размер на общо 5075. Или, при
4
съобразяване уважената част от исковете, дължимите разноски са в размер на общо 4810,41
лева.
Ответникът няма искане за разноски.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „М И М - АГРО” ЕООД, ЕИК *********
срещу „А. 2002“ ООД, ЕИК ********* искове, както следва:
по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ – за сумата от 58 179 лева с включен ДДС,
представляваща цената на получени и незаплатени от ответника стоки по сключен
неформален договор за търговска продажба, обективиран във фактура №
**********/18.05.2024 г., поради плащане на сумата в хода на настоящото съдебно
производство,
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за сума в размер на 3200 лева- обезщетение за забавено плащане
на горната главница, считано от 02.06.2024 година до 24.10.2024г., като
неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ГПК, „А. 2002“ ООД, ЕИК ********* да заплати на
„М И М - АГРО” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 4810,41 лева, съдебни разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
5