№ 3628
гр. София, 06.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело №
20221100501906 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20223065 от 16.12.2021 г., постановено по гр.д. № 21349/2021 г. по
описа на СРС, 36 състав, „Н.“ ООД е осъден да заплати на С. Р. С. на основание чл. 55, ал.1,
пр. 1 ЗЗД сумата от 113,27 лв., представляваща платени възнаградителна лихва и неустойка
при начална липса на основание по Договор за потребителски кредит от 05.09.2020 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 15.04.2021 г. до окончателното й плащане.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство „Н.“ ООД, в която се излагат съображения за незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решение. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че уговорената неустойка е нищожна поради протИ.речие на добрите нрави. В тази
насока излага, че уговорената в чл. 6, ал. 1 от сключения договор за потребителски кредит
неустойка е валидна и законосъобразна, същата е изведена извън обхвата на ГПР, в
съответствие с нормата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, и притежава характерните за нея функции –
обезпечителна и обезщетителна, тъй като се дължи единствено при извършено нарушение
на договореното задължение за предоставяне на гаранция. На следващо място поддържа, че
уговорената в чл. 11, ал. 1 възнаградителна лихва е била изцяло съобразена с действащата
нормативна уредба, и в частност с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същата е била част от
ГПР по кредита, който в общ размер възлизал на 46,42 %, което е под максималния
предвиден размер на ГПК съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното моли въззивният
съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск. Претендират се разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство – С. Р. С., с който жалбата се оспорва с доводи за
нейната неоснователност. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
обосновано, постановено въз основа на събраните по делото доказателства и закона. Моли
за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
1
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. По същество на спора с оглед наведените от страните във въззивното
производство доводи, съдът приема следното:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Постановление на
пленума № 1/1979 г. на ВС, в чл. 55, ал. 1 от ЗЗД са уредени три различни фактически
състава на неоснователно обогатяване. Първият от тях изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото даване
липсва основание за разместване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Този кондикционен иск е приложим както в случаите, когато е получено нещо въз
основа на изначално нищожен акт, така и когато предаването е станало без наличие на
някакво правно отношение. Освен това основанието трябва да липсва не само при
получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция
на даденото. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а на
ответника - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно - за задържането
му.
На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че между Стилиян
Р. С. и ответника „Н.“ ООД е сключен на 05.09.2020 г. договор за паричен заем, по силата
на който кредитодателят е предоставил на С. С. заем в размер на 500 лв. срещу насрещното
му задължение да върне получената сума в срок до 6 месеца, на 6 равни месечни вноски,
всяка от които 93 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 38,75 % и годишен
процент на разходите (ГПР) от 46,42 %. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора заемателят се
задължава до края на следващия работен ден от сключването на договора, да предостави на
кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по
договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция, трябва да бъде сума в размер на 558 лв. със срок на валидност до 07.03.2021 г.
Страните са уговорили в чл. 6, ал. 1 от договора, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 4, ал. 3 , заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 420 лв., която се плаща разсрочено заедно с всяка от
погасителните вноски. Съгласно чл. 6, ал. 3 от договора, ако срокът за който се начислява
неустойката, е по-кратък от срока между погасителните в вноски, неустойката се начислява
на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка.
Безспорно е между страните, а и от ангажираните пред първа инстанция писмени
доказателства - 2 бр. платежни нареждания за вътрешнобанков превод, съответно от
25.09.2020 г. и 16.10.2020 г., както и от заключението на ССчЕ, което въззивният съд след
преценка по реда на чл. 202 ГПК кредитира изцяло като обективно и компетентно
изготвена, се установява, че ищецът С. С. е заплатил в полза на ответното дружество сума в
общ размер от 613,27 лв., с което е погасил изцяло задълженията си по процесния договор за
кредит.
С оглед доводите във въззивната жалба и в отговора, спорен между страните е
единствено въпроса дали уговорените в процесния договор за потребителски кредит
възнаградителна лихва и неустойка са недействителни поради протИ.речие на добрите
нрави.
По отношение на процесния договор за кредит са приложими разпоредбите на Закона
за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 9 ЗПК „договорът за потребителски кредит“ е
писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. В тази
2
връзка, на първо място, настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят е
физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е
предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което
същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези,
без изброяването да е изчерпателно.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат
да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения
процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. В разпоредбата на чл.
10, ал. 1, т. 9 ЗПК е регламентирано, че лихвеният процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти.
В случая в съдържанието на процесния договор за потребителски кредит от
05.09.2020 г. се съдържа информация относно падежа на всяка една погасителната вноска,
вкл. разбивка, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, както и самият размер на всяка погасителна вноска. В договора е посочен
и фиксиран размер на годишната договорна лихва – 38,75 %, посочен е общият размер на
задължението, определен към крайния срок на издължаването – 558 лв. Изложеното налага
извод, че за жалбоподателя е била налице яснота относно финансовата тежест, която поема
чрез сключването на процесния договор за потребителски кредит, като е обезпечена
възможността му да извърши преценка относно общ размер на задължението, което
произтича от договора. От друга страна преценката относно валидността на уговорената
възнаградителна лихва в размер на 38,75 % годишно е обвързан от една страна с краткия
срок на договора, в рамките на който заетата сума следва да бъде върната, а от друга – с
обстоятелството, че се касае за предоставен необезпечен кредит. Уговореният лихвен
процент е в рамките на пределите, установени в чл. 19, ал. 3 ЗПК – до пет пъти размера на
законната лихва по просрочените задължения в левове и във валута, определен с
постановление на Министерския съвет на РБ (50 %). Съдът съобрази и спецификата на
дейността на небанковите институции – различията при набирането на средства, които да се
предоставят като кредит в сравнения с банките, момента на сключване на договора, средния
лихвен процент по банковите кредити и законната лихва за забава към този момент – м.
септември 2020 г. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че размерът на
възнаградителната лихва не протИ.речи на добрите нрави, клаузата на чл. 11, ал. 1 не
представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя.
По отношение на неустойката, уговорена в чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски
кредит, въззивният съд намира следното:
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по тълк. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
3
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката дали уговорена неустойка е нищожна от гледна точка на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в
зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички
случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от
неизпълнението.
В конкретния случай уговорената неустойка обезпечава не неизпълнение на
договорно задължение, а представлява предварително обезщетение за евентуалните вреди,
които кредиторът би понесъл в случай, че не получи обезпечение. С посочената клауза се
цели да се компенсира евентуалната неплатежоспособност на кредитополучателя, а не се
обезпечава вземане на кредитора по договора. Това протИ.речи на принципа на
добросъвестност и цели единствено начисляване на неустойка, водеща до оскъпяване на
кредита. Така уговорена неустойката не кореспондира с вредите от неизпълнението.
Уговорената в чл. 6, ал. 1 неустоечна клауза е предвидено да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин се отклонява от присъщата и обезпечителна и обезщетителна
функция и води до оскъпяване на кредита. Следователно в случая неустойката излиза
извънприсъщите й по закон функции, доколкото още към момента на уговарянето й създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. С
оглед изложеното, уговорената в чл. 6, ал. 1 от процесния договор неустойка е
недействителна, поради протИ.речието й с добрите нрави.
Неоснователно е възражението на ищеца в исковата молба и поддържано в отговора
на въззивната жалба, че уговореният ГПР е нищожен, тъй като в неговия размер се включва
и неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора. В разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК са
регламентирани разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР. Съгласно чл. 3,
ал. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит.
Предвид обстоятелството, че процесният договор би бил сключен и без
недействителната клауза и на основание чл. 26, ал. 4, вр. ч. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, установената
нищожност на разглежданата неустоечна клауза не влече нищожност на целия договор,
както правилно е приел първоинстанционният съд.
От изслушаната съдебно – счетоводна експертиза се установи, че по процесния
договор заемателят е извършил плащания на обща стойност 613,27. Общият размер на
дължимата сума по договора за заем, изчислена след приспадане на уговорената неустойка,
възлиза на сумата от 558 лв. Предвид изложеното, въззивната инстанция приема, че
претенцията на ищеца е частично основателна за сумата от 55,27 лв., а за горницата над тази
сума до пълния предявен размер от 113,27 лв. следва са се отхвърли като неоснователна.
Предвид изложеното решението на първата инстанция следва да бъде отменено в
частта, в която ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал.
1 , пр. 1 ЗЗД сумата в размер над 55, 27 лв. до присъдената от 113,27 лв., представляваща
платена от С. С. в полза на „Н.“ ООД възнаградителна лихва по чл. 11, ал.1 от сключения
договор за кредит.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна – за частична
основателност на предявения иск, решението на първоинстанционния съд следва да се
ревизира в частта за разноските. Пред първоинстанционния съд ищецът (въззиваем) е
4
направил разноски в производство в общ размер на 400 лв., от които 50 лв. за внесена
държавна такса и 350 лв. депозит за ССчЕ. Ответникът е направил разноски в размер на 840
лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Ищецът С. С. е релевирал
своевременно възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер
на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно
чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съобразявайки задължителните разяснения, дадени в т. 3
от ТР № 6/2012 г. по т.д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащото на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от 2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в съща наредба минимален размер.
Видно от Договор за правна защита и съдействие от 28.06.2021 г., фактура №
**********/03.09.2021 г. и авизо за местен превод от 16.09.2021 г., ответникът е заплатил
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първа инстанция в
размер на 840 лв. с ДДС. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
адвокатски възнаграждения (в редакцията изм. 68 от 2020 г.), при интерес до 1000 лв.
минималното адвокатско възнаграждение е 100 лв. Предвид изложеното релевираното от
ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно, като
същото след преценка за фактическата и правна сложност на делото, следва да се намали до
сумата в размер на 300 лв. Съобразно уважената част от претенцията и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ищецът Сапсиян С. има право на разноски в общ размер от 195,18 лв. Предвид
изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските,
за сумата над 195,18 лв. до присъдената от 400 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ответникът „Н.“ ООД има право на разноски в размер на 153,62 лв., съобразно отхвърлената
част от иска.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК за въззивната инстанция ответникът(въззивник) има
право на разноски, съразмерно в размер на 12,30 лв., представляваща заплатена държавна
такса.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20223065 от 16.12.2021 г., постановено по гр. д. № 21349/2021
г. по описа на СРС, 36 състав, в частта, в която „Н.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „****, е осъден да заплати на С. Р. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж.к. „****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата над 55,27 лв. до
присъдената от 113,27 лв., представляваща платени при начална липса на основание
възнаградителна лихва по чл. 11, ал. 1 и неустойка по чл. 6, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 202009051152180102 от 05.09.2020 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 15.04.2021 г. до окончателното й плащане, както и в частта в
която „Н.“ ООД е осъден да заплати С. Р. С. разноски за сумата над 195,18 лв. до
присъдената от 400 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Р. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****,
срещу „Н.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата над 55,27 лв. до присъдената от 113,27
лв., представляваща платена при начална липса на основание възнаградителна лихва по чл.
11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 202009051152180102 от 05.09.2020 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 15.04.2021 г. до окончателното й плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20223065 от 16.12.2021 г., постановено по гр. д. №
5
21349/2021 г. по описа на СРС, 36 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА С. Р. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, да заплати на
„Н.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 153,62 лв. – разноски за първата инстанция.
ОСЪЖДА С. Р. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, да заплати на
„Н.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 12, 30 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6