№ 181
гр. Стара Загора, 25.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20255500500264 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по въззивни жалби, подадени от
„А.г.и.“ ЕООД със седалище и адрес на управление в гр. К. и от Х. К. К. от гр.
К. против решение № 284 от 28.05.2024 г., постановено по гр.д. № 2421/2022 г.
по описа на РС – Казанлък.
Въззивникът „А.г.и.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. В.
М., обжалва посоченото по-горе решение, в частта с която предявените от Х.
К. К. искове са уважени за 38 005,20 лв. за обезщетение за неимуществени
вреди от трудова злополука, настъпила на 01.09.2022 г. на територията на
„А.г.и.“ ЕООД, законната лихва върху тази сума, считано от 01.09.2022 г. и
5160 лв. за обезщетение в размер на законната лихва върху сумата 33 994,80
лв. за времето от 01.09.2022 г. до 13.12.2023 г. Счита, че постановеното
решение в осъдителната му част е недопустимо, евентуално неправилно и
незаконосъобразно, като постановено при съществени процесуални
нарушения, липсата на мотиви и при нарушено вътрешно убеждение и
служебно начало, както и при неправилно приложение на материалния закон.
Въззивникът счита, че решението е недопустимо като постановено по
непредявен иск и извън заявеното в исковата молба, тъй като в нея било
направено искане ответното дружество да бъде осъдено да заплати
обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на претърпяна
трудова злополука и настъпили във пряка причинна връзка с нея телесни
увреждания, а в решението било прието, че не били представени
доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че му била възлагана
1
работа от работодателя извън управлението на автомобилите. Прието било
също така, че от страна на ищеца били допуснати нарушения на основни
правила на безопасната работа. В същото време в диспозитива на решението
било прието, че злополуката е станала по повод на изпълнение на трудовите
задължения на ищеца. Позовава се на съдебна практика.
На второ място, решението било постановено при допуснати
съществени процесуални нарушения на чл.146 и сл. ГПК. По делото липсвал
доклад по смисъла на посочената разпоредба. Единствено в определение №
597 от 22.03.2023 г. бил направен опит за доклад, но в него не се съдържали
никакви обстоятелства във връзка с предмета и заявеното спорно право. Не
били дадени никакви указания на ищеца кои факти и обстоятелства следва да
докаже, за кои не сочи доказателства. Съдът не бил дал указания за посочване
на относими за делото доказателства, които е пропуснал да извърши поради
отсъствие, непълнота или неточност на твърдените факти и на сочените
доказателства. В първото с.з. съдът следвало да направи доклад с конкретни
указания за всяка страна и подлежащите на доказване в процеса факти и
обстоятелства, който да се инкорпорира в протокола от съдебното заседание.
Това не било сторено. Съдът не му бил дал указания, че следва да установи
спазване на разпоредбата на чл.16, ал.1, т.7 ЗЗУБТ, а е приел в решението си,
че не е спазена и оттам за носи отговорност за случая. Не били представени и
доказателства от ищеца относно механизма на настъпване на злополуката.
Въззивникът счита, че обжалваното решение е немотивирано, тъй като
липсвало обсъждане на доводите на страните, анализ на всички доказателства.
На трето място, съдът неправилно бил приел, че дружеството следва да
носи отговорност по иска и че работодателят не е изпълнил задължението си
по чл.16, ал.1, т.7 ЗЗБУТ. Ищецът не бил доказал основанието на предявените
искове, нито, че ответникът следва да носи имуществена отговорност. По
делото било установено, че бил проведен инструктаж. Работникът преминал
обучение и бил допуснат на самостоятелна работа като шофьор, товарен
автомобил. Установени били основните задължения по длъжностната
характеристика. От протокола за разследване на злополуката комисия на ТП
на НОИ констатирала, че от страна на работодателя липсвали нарушения.
Били изпълнение предвидените задължения по безопасност. Как тогава
районният съд приемал, че работодателят е допуснал нарушение на
задължението по чл.16, ал.1, т.7 ЗЗУБТ. Това било изцяло в нарушение на
закона и на доказателствата по делото, както и в нарушение на трайната
практика на ВКС, в която се приемало, че актовете, съставени от длъжностни
лица в кръга на службата му съставлявали официални документи и се
ползвали с материална доказателствена сила относно самото удостоверително
волеизявление. Въззивникът твърди, че настъпилата с ищеца злополука не е
трудова, станала по време на работа и на работното място. Било установено,
че той нямал никакво задължение да бъде вътре в арматурния цех на
дружеството, тъй като бил шофьор. Не му било възлагано да извършва
каквато и да е работа или да се намира в близост до мостовия кран, където
2
станал инцидентът. Това било установено от показанията на свидетелите
И.М.И. и С.К.Б.. Когато ищецът не бил ангажиран с доставка, той нямал
причина и основание да се разхожда свободно в цеха, между работниците и
машините. В случая той, при липса на елементарно старание и внимание, е
пренебрегнал основни технологични правила и правила на безопасност,
изразяващи се в неполагане на онази грижа, която следва да се очаква от най-
небрежният. Въззивникът счита, че неправилно районният съд е приел, че
намаляването на отговорността на работодателят следва да бъде единствено с
10%. Не били доказани при условията на пълно доказване на претърпените от
него вреди, защото не били представени гласни доказателства относно вида,
продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания.
Обезщетението се присъждало не за абстрактни, а за конкретно претърпени
физически и психически болки. Въззивникът счита, че по делото не били
установени кумулативните предпоставки за ангажиране на отговорността му
по чл.200 КТ. Не би могло да му се вмени отговорност и вина за причинените
в резултат на инцидента вреди. Иска съдът да приеме, че степента на
причиняване е в размер на 100% и да освободи работодателя от отговорност
или да приеме, че е налице 90% съпричиняване и да намали обезщетението.
Твърди, че злополуката е случайно събитие и не следва да носи отговорност.
Съдът не се бил произнесъл и с направеното възражение за прихващане със
сумата от 451,91 лв. за внесените от работодателя осигуровки за минало
време. Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да отхвърли
изцяло предявените искове или да намали присъденото обезщетение.
По делото е постъпила и въззивна жалба от Х. К. К. – ищец в
първоинстанционното производство. Той обжалва решението, в частта с която
е определен за справедлив размер на обезщетението в размер на 80 000 лв.,
като неправилно приема също така съпричиняване в размер на 10%. Счита, че
справедлив размер за обезщетяване е сумата от 120 000 лв. и редуцирайки я с
платеното застрахователно обезщетение от 33 994,80 лв., следвало да приеме,
че се дължи обезщетение в размер на 86 005,20 лв., като съобразно частично
предявената претенция да уважи иска изцяло. Счита, че решението е
неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и
необосновано, както и в противоречие със съдебната практика. Видно било от
събраните доказателства, че ищецът е получил разкъсване на очната ябълка
със загуба на вътреочни структури и загуба на функция (зрение 0%). Счита, че
определеният размер е занижен с оглед принципа на справедливост. Излага
съображения в подкрепа на становището си, че съдът не е обсъдил в
достатъчна степен всички факти и обстоятелства. Съдът неправилно не бил
взел предвид съществуващата в страната икономическа конюктура, както и
нарастващата инфлация в страната. Размерът на обезщетението следвало да
бъде определен към датата на приключване на устните състезания пред
въззивната инстанция. Въззивникът счита, че в случая липсвало
съпричиняване. Неправилни били изводите, че пребиваването му в
арматурния цех било допустимо само при конкретно възложена задача, тъй
3
като били налице данни за поставена заръка от работодателя в деня на
злополуката. Основната причина за настъпването на злополуката било
неосигуряването на ефективен контрол върху техническата изправност,
профилактика и ремонт на процесните материали и оборудване. Ирелевантна
била липсата на работно облекло. Липсвали изрични инструктажи в смисъл,
че ищецът не е следвало да се намира в работния цех, че следва да носи
защитно облекло, както и данни, че такова му е било предоставено. Иска се
въззивният съд да постанови решение, с което да уважи предявеният частичен
иск изцяло.
По делото е постъпила и насрещна въззивна жалба от „А.г.и.“ ЕООД,
която е идентична с първоначалната въззивна жалба.
По делото са постъпили отговори на въззивните жалби, съответно от
ищеца и от ответника, с които са оспорват. Изложени са съображения.
По делото е постъпила и частна жалба срещу определение № 3206 от
31.12.2024 г., постановено по делото относно присъдените разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения
съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Неоснователно въззивникът счита, че решението е недопустимо, защото било
постановено по непредявен иск и извън заявеното в исковата молба, тъй като в
нея било направено искане ответното дружество да бъде осъдено да заплати
обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на претърпяна
трудова злополука, а в решението било прието, че не били представени
доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че му била възлагана
работа от работодателя извън управлението на автомобилите; че ищецът
допуснал нарушения на основни правила на безопасната работа, а в същото
време в диспозитива на решението било прието, че злополуката е станала по
повод на изпълнение на трудовите задължения на ищеца. Съгласно т. 9 на
ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на
изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната
доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато
съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14
ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки
липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по
нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална
предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за
възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по
недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при
произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие
на задължителен необходим другар и др. Съгласно приетото в мотивите на ТР
№ 2/29.02.2012 г. по т. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС и в решенията по гр. д.
4
№ 1120/2010 г., ІІ г. о.; гр. д. № 1844/2010 г., ІV г. о.; гр. д. № 476/2009 г., ІV г.
о.; т. д. № 623/2008 г., на ІІ т. о.; т. д. № 764/2008 г. на ІІ т. о.; т. д. № 118/2010 г.
на ІІ т. о.; т. д. № 1091/2012 г. на І т. о., произнасяне по непредявен иск,
водещо до недопустимост на решението, е налице тогава, когато, нарушавайки
принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по
който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на
обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън
обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и
отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната
квалификация на иска, съдът изхожда от обстоятелствата, посочени в исковата
молба и формулирания с нея петитум. Предмет на делото е спорното
материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато
съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е
определил предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, на които
страната не се позовава, решението е недопустимо, тъй като е разгледан
непредявен иск. В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на
първоинстанционното решение, като включително не е налице и произнасяне
по непредявен иск. Сочените от жалбоподателя порочни процесуални
действия на съда имат отношение единствено към правилността на съдебния
акт.
Пред първоинстанционният съд е предявен иск за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди по чл.200 КТ. Ищецът Х. К. К. е твърдял
в исковата си молба, че на 01.09.2022 г., около 8,30 ч. по време на работа и на
работното си място - арматурен цех на „А.г.и.“ ЕООД в гр. К., промишлена
зона „Т.“, ***, като минавал край пачка с метал, която била повдигната с
мостов кран, едната от транспортните връзки се скъсала, изляла и го удрила в
дясното око. Вследствие на това той претърпял кръвонасядания по клепачите
на двете очи, а в областта на лявото око - разкъсно-контузна рана с
пролабиране и загуба на вътреочни тъкани, което довело до пълна загуба на
зрение с дясното око. Бил хоспитализиран първо в МБАЛ ”Д-р Хр.
Стамболски” - гр. К., а след това и в УМБАЛ „Проф. д-р Ст. Киркович“ АД -
гр. С.З., където била извършена оперативна интервенция. Въпреки това и към
настоящия момент зрението му няма как да бъде възстановено - състояние
което ще продължи до кР. на живота му.
Ищецът е твърдял, че към момента на настъпване на процесната
злополука е бил в трудово правоотношение с ответната страна, като
извършвал възложената му работа. В резултат на работната дейност и в пряко
причинно-следствена връзка с трудовата злополука, претърпял гореописаните
увреждания. Счита настъпилата злополука за трудова, тъй като фактическата
обстановка по възникването й отговаря на предпоставките, посочени в чл. 55,
ал. 1 КСО. Считал е, че са налице основанията на чл. 200, ал. 1 КТ за
ангажиране на имуществената отговорност на работодателя за претърпените
неимуществени вреди, което му дава право да претендира обезщетение за
5
претърпените болки и страдания. През целия болничен престой изпитвал
изключително силни болки и страдания, освен това имал главоболие,
замаяност, световъртеж, и проблеми със съня, които продължавали и до днес,
макар и да са с лек отшумяващ характер. Първоначално не можел да спи
въобще нощем, а през деня е успявал само за няколко минути сутрин.
Прогнозите на лекарите, че никога повече няма да вижда с едното око били
едно най-сериозните му притеснения, тъй като това означава, че няма да може
да практикува работата си на „шофьор“. До момента на злополуката бил един
активен човек, а след инцидента животът му се променил в отрицателна
посока. Претърпял травматичен шок, депресирал се, имал понижено
самочувствие поради получените травми, промяната във външния му вид,
невъзможността да се грижи за семейството си, социалната изолация, в която е
изпаднал. В резултат на това се затворил в себе си, демобилизирал се, страдал
от повишено в периода на възстановяване емоционално напрежение, което
довело до нарушена социална адаптация и загуба на продуктивност. Твърди,
че е в трудоспособна възраст и издържа семейството си. Дължи на членовете в
домакинството си грижи и издръжка, които бил ограничен да полага поради
затрудненията си в чисто битов план и намалелите вследствие на злополуката
доходи и физически негови възможности. Всичко това допълнително влияе
изключително негативно върху психиката му. Към настоящия момент
лечението му не било приключило – предстояло му поставяне на очна протеза
и явяване на ТЕЛК за определяне на процент на нетрудоспособност. По повод
съществуващата в страната инфлацията твърди, че претенцията е справедлива
и актуална и с оглед икономическото и политическо състояние, в което се
намира държавата от 2020 г. насам. Счита, че при определяне размера на
дължимото обезщетение следва да се вземе предвид нарастваща инфлация в
страната, като съответно приложи същата и актуализира размера на
определеното обезщетение, в случай, че първоначално прецени, че не се
дължи обезщетение в пълния предявен размер. Твърди, че за 2020 г.
инфлацията е 10%, за 2021 г. продължава да нараства с още 10 %, а за 2022 г. с
още 10 % в която годината е настъпило и процесното събитие. Тенденцията е
величината на инфлационния процент, вкл. с т.нар. „скрита инфлация“, да
продължи да нараства и през 2022 г. Счита, че определеното от съда
обезщетение трябва да бъде съобразено с инфлационните, съответно
дефлационните процеси в страната. Счита, че за компенсиране на болки и
страдания, които е претърпял, търпи и ще продължава да търпи,
справедливото обезщетение е в размер на 160 000 лв., от които претендира,
като предявява частичен иск, 80 000 лева.
С молба от 15.02.2024 г. ищецът заявява, че на 14.12.2023 г. е получил
обезщетение от застрахователя по застраховка „Трудова злополука“ в размер
на 33 994,80 лв., поради което и на основание чл.233 ГПК прави частичен
отказ от иска за главницата в размер на 33 994,80 лв., но продължава да
поддържа иска за присъждане на законната лихва върху тази главница считано
от датата на трудовата злополука 01.09.2022 г. до датата на плащането –
6
14.12.2023 г. в размер на 5172,64 лв. Конкретизирал е, че исковата му
претенция е за присъждане на сумата от 46 005,20 лв. за главница, частично
предяване от сумата в размер на 126 005,20 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на трудовата злополука 01.09.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата, и за присъждане на сумата от 5172,64 лв. за законна
лихва върху сумата от 33 994,80 лв., считано от датата на трудовата злополука
01.09.2022 г. до датата на плащането на застрахователното обезщетение –
14.12.2023 г.
С молба от 23.02.2024 г. ищецът на основание чл.214 ГПК е изменил
частичния си иск, като е увеличил цената му от 46 005,20 лв. до сумата от
126 005,20 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на злополуката до
датата на окончателното й плащане.
Ответникът „А.г.и.“ ЕООД оспорва иска. Признава, че между ищеца и
дружеството е сключен трудов договор № 55 от 17.05.2022 г. с длъжностната
характеристика приложена към него. Ищецът е постъпил на работа на
18.05.2022 г. Твърдял е, че е проведен начален инструктаж по безопасност и
здраве при работа и е издадена служебна бележка №57 от 18.05.2022 г. От
19.05.2022 г. до 20.05.2022 г. ищецът е преминал обучение и е допуснат до
самостоятелна работа като шофьор, товарен автомобил. Твърдял е, че
основните задължения по длъжностна характеристика за длъжността шофьор,
товарен автомобил били: преди излизане на път извършва преглед на МПС,
проверява горивото, охладителната течност, маслото, гумите, състоянието и
работата на двигателя, скоростната кутия, кормилното управление,
осветлението, спирачките, наличността и състоянието на инструментите и
принадлежностите, закрепването на товара; изпълнява и други конкретно
възложени задачи, свързани с изпълняваната длъжност и др. В протокол
№12/15.09.2022 г. от резултати за извършено разследване на злополуката,
станала на 01.09.2022 г. с пострадалия Х. К., назначената комисия от ТП НОИ-
Стара Загора е констатирала, че от страна на работодателя-ответник няма
допуснати нарушения на нормативните актове и работодателят ответник е
изпълнил нормативно предвидените му задължения по безопасност здравето и
живота на работниците, включително не е допуснал нарушения на
задълженията си по закон. Ответникът оспорва твърдението, че злополуката е
станала по време на работа и на работното място, като прави възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца на основание
чл.201, ал.2 КТ поради проявена от негова страна груба небрежност и моли
съда да намали поради съпричиняване претендираното обезщетение. Твърди,
че на 01.09.2022 г. Х. К. К. е бил редовна смяна на заеманата от него длъжност
от 7,30 ч. до 12 ч. и от 13 ч. до 16,30 ч. Преди започване на работа му е
проведен ежедневен инструктаж отразен в книгата за инструктажи. На
01.09.2022 г. Х. К. К. не е имал никакво задължение да бъде вътре в
арматурния цех на, тъй като той е шофьор на товарния автомобил. На
въпросната дата нито му е възлагано, нито е имал задължението да извършва
каквато и да е било дейност, или да се намира в близост до мостовия кран в
7
арматурния цех на ответното дружество, където е станал инцидентът. Той не е
бил с предпазно облекло, не е бил е предпазна маска/очила на лицето, както и
с каска на главата, когато се е намирал в близост до повдигащия се кран
единствено по собствена преценка и инициатива. Твърди, че травматичните
увреждания са причинени поради небрежност от страна на ищеца и моли съда
да приеме същата като груба, защото той не е изпълнил задълженията си по
чл. 126, т.4, т.5, т. 6 , т.10 от КТ и е допуснал груба небрежност, което
поведение е в причинно-следствена връзка с настъпване на злополуката.
Счита, че степента на съпричиняване следва да се определи в размер на 100%
и ответникът да бъде освободен от отговорност. Евентуално счита, че е налице
90 % съпричиняване, поради което иска обезщетението да бъде намалено. В
условията на евентуалност прави възражение за намаляване на
претендираното обезщетение поради това, че злополуката представлява
случайно събитие/нещастен инцидент и работодателят-ответник следва да
бъде освободен от отговорност. В условията на евентуалност прави
възражение за намаляване на претендираното обезщетение поради това, че
злополуката представлява непреодолима сила и работодателя-ответник следва
да бъде освободен от отговорност.
Ответникът твърди, че в деня на инцидента - 01.09.2022 г. и при
постъпването си в болницата, работникът е установил, че е бил с прекъснати
здравни осигуровки в период, предхождащ сключения с ответното дружество
трудов договор, поради което и за да може същият да бъде приет в болница,
той изцяло е изплатил дължимите от ищеца здравни осигуровки в размер на
451,91 лв., с която сума ищецът неоснователно се е обогатил за негова сметка.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че между страните съществува трудово правоотношение по силата на трудов
договор № 55/17.05.2022 г., като ищецът е приел да изпълнява длъжността
„шофьор, товарен автомобил“ за пълно работно време със срок за изпитване 6
месеца в ползва на работодателя, с посочено място на работа транспорт. При
сключването на трудовия договор работодателят е връчил на работника
длъжностна характеристика, съгласно която освен задълженията, свързани с
повереното му МПС, ищецът има още две задължения по т. I, т.9 – да
изпълнява и други конкретно възложени задачи, свързани с изпълняваната
длъжност и да познава нормативните изисквания за безопасност на труда при
превоз на товари и противопожарна безопасност.
Първоинстанционният съд е приел, че злополуката е трудова –
установено с разпореждане № 97/16.09.2022 г. на ТП на НОИ- гр. С.З.. Приел е
за безспорно, че по отношение на ищеца е проведен начален инструктаж по
безопасност при постъпване на работа. Той е преминал обучение във връзка с
поетата трудова функция и е допуснат до самостоятелна работа като шофьор
на товарен автомобил. Бил е проведен и ежедневен инструктаж преди
започване на работа, като това обстоятелство е отразено в книгата за
ежедневните инструктажи. Приел е като причина за възникване на
злополуката установеното от комисията, а именно, че при независеща от
8
работещите причини, при повдигане на пачката с метал, едната от
транспортните връзки се къса, излита. Работникът А.Н.А. се навежда, за да не
го удари летящата транспортна връзка, но тя удря Х. К. К., който по това
време преминава през цеха и се намира зад А.Н.А.. Приел е, че ищецът не е
представил доказателства, включително и гласни такива, досежно твърдените
от него в исковата молба факти и обстоятелства относно механизма на
настъпване на злополуката; че му е била възлагана от работодателя друга
работа, извън управлението на автомобилите, в т.ч. и определена дейност в
арматурния цех. Приел е за установено, че естеството на работа в цеха е
организирано така, че всеки сам си върши работата и няма нужда от помощ.
Когато ищецът не е ангажиран с доставка, той няма причина и основание да се
разхожда свободно в цеха между работниците и машините. Работният процес,
включващ рязане, огъване и други такива дейности, изисква висока
концентрация от всеки, недопустимо е разсейване по време на работа. Работи
се със специално работно облекло и армирани обувки. Когато не шофира,
ищецът се „разкарвал навсякъде из цеха“. В деня на злополуката ищецът се
спрял при машината в арматурния цех, на която работел свидетелят И..
Започнал да му говори нещо, но тъй като свидетелят бил концентриран върху
изчисленията, които трябвало да направи, не му обърнал внимание. Обърнат
към пулта на машината, нанесъл данните от изчисленията, обърнал се и видял
как ищецът се отдалечава от работното му място. Злополуката станала в
момента, когато ищецът се намирал между работните места на свидетеля И.
(на 15 м. от пачката и на 10 м. от работното място на А.Н.А.) и работника
А.Н.А.. Последният закачил куките на крана за транспортните връзки на
пачката със желязо. След като повдигнал пачката, едната транспортна връзка
се скъсала и полетяла към него, той се хвърлил настрани и избегнал удара.
Ищецът Х. К. К. се намирал зад и малко в страни от него, на разстояние 10-12
м от пачката. Чул се шум от скъсването на транспортната връзка, падането на
пачката и изохкването на ищеца. А.Н.А. се изправил и видял, че ищецът е
паднал по очи. Отишъл при него, видял, че има наранявания и кръв по лицето.
Управителят на дружеството повикал линейка.
Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е представил гласни
доказателства относно вида, продължителността и интензитета на
претърпените от него болки и страдания. Приел е за установено от
показанията на св. И., че ищецът бил странен човек, странял от колектива, по
време на почивките странял от „групата“, за времето през което прекарал при
ответника не се е бил сближил с някого. Приел е за установено от
заключението на съдебно-медицинската експертиза, че на 01.09.2022 г. Х. К.
К. е получил разкъсване на дясната очна ябълка със загуба на вътреочни
структури и загуба на функция (зрение 0%). Уврежданията са травматични и
са в резултат от действието на твърд тъпо-ръбест предмет, възможно е да са
били получени по време и начин, описани от ищеца в исковата молба въз
основа, на която е образувано настоящото производство. Причинена е
постоянна слепота на дясното око на ищеца. Проведеното оперативно лечение
9
е палиативно, с цел запазване на очната ябълка без възможност за
възстановяване на функция. Ищецът е изпитвал болки. В следоперативния
период е било необходимо да приема обезболяващи средства. Нарушаването
целостта на клепача и очната ябълка, като нараняване на тъкани, се
възстановява за по-малко от 30 дни. Загубата на функцията зрение - няма да се
възстанови. От медицинска гледна точка загубата на зрение на дясното око
означава липса на периферно зрение надясно и липса на възможност за
преценка на дистанция, и всички произтичащи от това затруднения при
разнообразните дейности в професионален и социално-битов аспект, което
води до влошаване на качеството на живот. Човек с едно око може да
притежава свидетелство/правоспособност за управление на МПС от
категориите „АМ“, „А1“, „А2“, „А“, „B1“, „B“, „BЕ“ и „Ткт“, но не може да
бъде професионален шофьор, т.е. е недопустимо за водачи на МПС от
категориите „С“, „С+Е“, „D“, „D+E“, „Ттб“ и „Ттм“. Болката е относителна
величина с индивидуален декларативен характер и няма как да бъде
обективизирана чрез степени, скали, вид, характер и т.н. Очната ябълка на
дясното око е в процес на атрофиране. Прогнозата е да стане толкова малка, че
да загрозява ищеца. Оперативно се премахва атрофиралата очна ябълка,
поставя се изкуствено око, с което се постига козметичен ефект. Възможно е
ищецът да изпитва болки в областта на дясната очна ябълка предвид
разрастването на съединителна тъкан и придръпването на структури на
дясната очна ябълка, но доказателства за изпитването на такива болки по
делото не били представени.
От заключението на съдебно-психологичната експертиза районният съд
е приел за установено, че претърпяната от ищеца трудова злополука и
получените в резултат на нея телесни увреждания са довели до развитие на
травматичен стрес с основни симптоми: физическа напрегнатост,
разстройство на съня, липса на апетит, депресивност, тревожност, запек –
състояние трудно за самостоятелно справяне, прераснало след трудовата
злополука в посттравматично стресово разстройство с характерното за него
натрапчиво припомняне на травматичното събитие, висока тревожност,
преувеличени реакции на уплаха и тревога, проблеми със съня, избягване на
хора или места, свързани със събитието. Към момента на изготвяне на
заключението симптоматиката на посттравматичното стресово разстройство
при ищеца не е отзвучала, депресивността продължава да е много висока.
Първоинстанционният съд е приел за безспорно, че на 14.12.2023 г.
ищецът е получил застрахователно обезщетение по застраховка “Трудова
злополука“ за търпените от него неимуществени вреди от трудовата злополука
настъпила на 01.09.2022 г. От правна страна съдът е приел, че предявеният иск
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателно за 72 000
лв. и неоснователно в частта над 72 000 лв. до претендираните 126 005,20 лв.
Трудовата злополука е установена по надлежния ред определен в чл. 57 и сл.
от КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на
трудовите злополуки с влязъл в сила индивидуален административен акт -
10
Разпореждане №97/16.09.2022 г. Приел е, че са налице елементите от
фактическия състав на чл. 200 от КТ - трудово правоотношение, претърпяна
трудова злополука и вреди за ищеца /пострадалия/, причинени от нея,
причинна връзка между увреждането и резултата. Приел е, че задължението на
работодателя за обезвреда възниква независимо от това дали той, или негов
орган или друг негов работник е виновен за увреждането. Счел е, че
справедливото обезщетение възлиза на стойност 80 000 лв., като отчита, че на
ищеца са причинени значителни по степен болки и страдания за един
некратък период, включително претърпени хирургични интервенции както и
че той ще търпи такива и за напред доколкото увреждането е трайно и
необратимо. Приел е, че отговорността на работодателя следва да се намали,
тъй като пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал
груба небрежност – намирал се е в цех за арматура без основателна причина
(конкретно възложена му задача), имайки поведение несъответстващо на
специфичните за провежданата в цеха дейност изисквания за здравословни и
безопасни условия на труд. Без да познава в детайли естеството на работа на
машините и съоръженията в цеха, без да е подходящо обучен, инструктирани
и екипиран, ищецът се е намирал по свое усмотрение в място, където
съществува специфична опасност за здравето и живота му, лекомислено
приемайки, че може да предотврати настъпването на злополука, неполагайки
грижата, която и най-недобросъвестният, зает със същата дейност при
подобни условия, би положил за да се предпази. Съдът е приел, че това
поведение на ищеца е станало възможно поради неизпълнение от страна на
ответника на задълженията му по чл.16, ал.1, т.7 от ЗЗБУТ. Затова е намалил
отговорността на работодателя с 10 %. От сумата от 72 000 лв. е приспаднал
заплатеното застрахователно обезщетение и е присъдил сумата 38 005,20 лв.
На основание чл.86 ЗЗД е приел, че ответникът дължи на ищеца обезщетение
за забавеното изпълнение на паричното задължение за обезщетение за
причинени неимуществени вреди от трудова злополука в размер на законния
за страната лихвен процент от датата на увреждането 01.09.2022 година до
изплащане на задължението. Законната лихва от деня на трудовата злополука -
01.09.2022 г. до датата предхождаща деня на получаване на сумата 33 994.80 -
13.12.2023 год. възлиза на 5160 лв. Приел е също така, че размерът на
обезщетението за неимуществени вреди се определя към момента на
възникване на основанието, т.е. към момента на увреждането на ищеца. Приел
е за недоказано възражението на ответника, че вредоносния резултат е
настъпил следствие случайно събитие или непреодолима сила са недоказани
Въззивният съд намира, че въззивната жалба на ищеца е частично
основателна, а тази на ответника-работодател – неоснователна.
Съображенията за това са следните:
По делото не е спорно, че страните по делото са били в трудово
правоотношение по силата на трудов договор от 17.05.2022 г. Ищецът се е
съгласил да изпълнява при ответника длъжността „Шофьор на товарен
автомобил“. На 01.09.2022 г., около 8,30 ч. сутринта, по време на работа, като
11
минавал през арматурния цех, едната от транспортните връзки на пачка с
метал, която била повдигната с мостов кран, се скъсала, излетяла и го ударила
в дясното око. Вследствие на това той претърпял кръвонасядания по
клепачите на двете очи, а в областта на дясното око - разкъсно-контузна рана с
пролабиране и загуба на вътреочни тъкани, което довело до пълна загуба на
зрение с дясното око. Бил хоспитализиран първо в МБАЛ ”Д-р Хр.
Стамболски” - гр. К., а след това и в УМБАЛ „Проф. д-р Ст. Киркович“ АД -
гр. С.З., където била извършена оперативна интервенция.
Според заключението на вещото лице д-р Б. ищецът е получил
разкъсване на дясната очна ябълка със загуба на вътреочни структури и загуба
на функция (зрение 0%). Уврежданията са травматични и са в резултат от
действието на твърд тъпо-ръбест предмет, възможно е да са били получени по
време и начин, описани от ищеца в исковата молба. Причинена е постоянна
слепота на дясното око на ищеца. Проведеното оперативно лечение е
палиативно, с цел запазване на очната ябълка без възможност за
възстановяване на функцията на окото. Ищецът е изпитвал болки. В
следоперативния период е било необходимо да приема обезболяващи
средства. Нарушаването целостта на клепача и очната ябълка, като нараняване
на тъкани, се възстановява за по-малко от 30 дни. Загубата на функцията
зрение няма да се възстанови.
С разпореждане № 97 от 16.09.2022 г. на ТП на НОИ- С.З. злополуката е
приета за трудова.
По делото е установено още, че ищецът е получил 33 994,80 лв. на
14.12.2023 г. като застрахователно обезщетение.
Съгласно чл.200, ал.1 КТ за вреди от трудова злополука или
професионална болест, които са причинили временна неработоспособност,
трайна неработоспособност над 50% или смърт на работника или служителя,
работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган
или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
Отговорността на работодателя е безвиновна – тя не зависи от това дали негов
орган, друг негов работник/служител или трето лице има вина за
настъпването на вредата, дали е резултат на случайно събитие или
непреодолима сила. Тя възниква само поради съществуващото между
работодателя и увредения трудово правоотношение. Принципът е, че за
комуто са ползите, на него се възлагат и вредите. Отговорността е и
гаранционно-обезпечителна, защото е за вреди, причинени от или за които
отговаря друго лице (Р-1166-08, ІІ г.о.; Р от 29.06.2006 г., ІІІ г.о.; Р-1016-05, ІІІ
г.о.; Р-29-2019 г., ІІІ г.о.). Тя е за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, но може да се намали при
съпричиняване от пострадалия поради допусната от него груба небрежност; с
размера на обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване,
както и с размера на получените суми по сключени от работодателя договори
за застраховане на работниците/служителите за риска „трудова злополука“.
Работодателят не отговаря за вредите от настъпилата злополука само в
12
случаите, когато пострадалият е причинил умишлено увреждането при двете
форми на умисъла - пряк или евентуален, т.е. когато пострадалият е искал или
е допускал да бъде увреден. Работодателят отговаря, но отговорността може
да се намали (но не и да се изключва изцяло), ако пострадалият е допринесъл
за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност - само при
небрежно увреждане, т. е. пак работникът е виновен за самоувреждането си,
но вината не е умишлена, а небрежна, и то под формата на груба небрежност
(Р-62-2015 г., ІV г.о.; Р-1166-2008, ІІ г.о.; Р-60185-2021, ІV г.о.). Затова
неоснователно работодателят се позовава на резултатите от извършената от
комисията от ТД на НОИ проверка, при която не са констатирани допуснати
от него нарушения на трудовото законодателство. Проверката е във връзка с
установяване на това дали злополуката е трудова или не. Със задължителна
материална доказателствена сила се ползват само официалните
свидетелстващи документи, какъвто протоколът на комисията не е, доколкото
заключението съставлява волеизявление. Също така неоснователно
ответникът възразява, че след като е провеждал надлежно инструктажите за
безопасност, за което ищецът е полагал подписа си, не следва да отговаря за
вредите от злополуката, защото, както бе посочено по-горе, отговорността му
е безвиновна, т.е. настъпва независимо от това, че няма констатирани
нарушения.
Успешното провеждане на иска за обезщетение на причинени от трудова
злополука вреди предполага установяване на наличието на вредоносния
резултат, който е в пряка причинна връзка с извършената работа – при или по
повод на нея. В случая тези елементи са налице. От заключението на вещото
лице д-р Б. се установява, че увреждането на ищеца отговаря да е получено по
време и начин, описани от ищеца в исковата молба. Затова съдът приема, че
претърпяното от ищеца травматично увреждане е в причинно следствена
връзка с удара от транспортната лента, с която е била вързана пачката с
арматурно желязо и която се е скъсала при вдигането й с крана и изхвърчала.
Така, че механизмът на настъпване на злополуката е установен.
Злополуката е трудова, видно от разпореждането по чл.60, ал.1 КСО.
Това разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ
спора по чл.200 КТ (Р-1247-08, ІІІ г.о.; Р-1166-08, ІІ г.о.; Р-339-2011, ІV г.о.).
По делото няма данни това разпореждане да е обжалвано по предвидения в чл.
60, ал.4 КСО ред. Затова е неоснователно възражението на работодателя, че
злополуката не е трудова. По смисъла на чл.55, ал.1 КСО трудова злополука е
всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по
повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес
на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно
намалена работоспособност или смърт. Трудова е и злополуката, станала по
време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до
основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с
постоянен характер; мястото, където осигуреният обикновено се храни през
работния ден, както и до мястото за получаване на възнаграждение – ал.55,
13
ал.2 КСО. Не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е
увредил здравето си - ал.3 на посочения по-горе текст. В случая злополуката е
станала през време на работа и по повод на извършваната от ищеца работа,
защото той се е намирал на мястото на работа.
Неоснователно ответникът счита, че ищецът е допуснал груба
небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ при изпълнение на трудовите си
задължения и е допринесъл за настъпването на процесната злополука.
Конкретно това свое възражение обосновава с твърдение, че ищецът не е имал
никакво задължение да бъде вътре в арматурния цех, тъй като той е шофьор
на товарния автомобил. На въпросната дата нито му е възлагано, нито е имал
задължението да извършва каквато и да е било дейност, или да се намира в
близост до мостовия кран в арматурния цех на ответното дружество, където е
станал инцидента. Той не е бил с предпазно облекло, не е бил е предпазна
маска/очила на лицето, както и с каска на главата. Намирал в близост до
повдигащия се кран единствено по собствена преценка и инициатива. Счита,
че травматичните увреждания са причинени поради небрежност от страна на
ищеца, защото той не е изпълнил задълженията си по чл. 126, т.4, т.5, т. 6 , т.10
от КТ. Въззивният съд намира, че не е налице съпричиняване на резултата.
Законодателят релевира във фактическия състав на чл.201, ал.2 КТ
наличието на груба небрежност, без да дава дефиниция за това понятие. За
определянето му обаче съдебната практика е единодушна - „груба
небрежност” е поведение, при което пострадалият не полага дължимата
грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка.
Наличието на груба небрежност предполага пострадалият да е съзнавал
настъпването на вредоносните последици, но да се е надявал да ги
предотврати. Преценката е конкретна и зависи от фактите по делото (Р-194-
2011, ІІІ г.о.). Работодателят, който е въвел възражение за съпричиняване от
страна на пострадалия работник, следва да докаже, че трудовата злополука е
настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение
на работата, т. е. при условията на пълно и главно доказване работодателят
следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на
правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични
правила и правила за безопасност (Р-917-2009, І г.о.; Р-62-2015, ІV г.о.; Р-60-
2014, ІV г.о.). Когато обаче трудовата злополука се дължи на случайно събитие
или непреодолима сила, не може да се приеме наличие на груба небрежност от
страна на работника. Случайното събитие е непреодолимо (непредотвратимо),
непредвидено и непредвидимо събитие или действие, при което липсва
виновно поведение. Случайното събитие изключва небрежността, защото при
нея пострадалият е бил длъжен и е могъл да предвиди вредоносните
последици, а при случайното събитие не е бил длъжен или не е могъл да ги
предвиди. В случая настъпилото нараняване на ищеца се явява като резултат
от скъсване на транспортна лента, което не е могло да бъде предвидено и
предотвратено от пострадалия. По делото нито се твърди, нито се доказва, че
14
въпросните снопове от железни пръчки са били завързвани с транспортни
менти в арматурния цех от работниците, в т.ч. и от ищеца. Налице са били
скрити за него недостатъци на лентата, които са направили възможно
скъсването й, което ищецът не би могъл нито да предвиди, нито да очаква.
Както бе посочено по-горе, случайното събитие е непредвидимо и затова не
може да се очаква и да се изисква дължима грижа за предотвратяването му.
Оттук следва, че случайното събитие изключва вината във формата на
небрежност, която е неполагането на дължима грижа.
От друга страна, неоснователно работодателят твърди, че ищецът се е
намирал в близост до повдигащия се кран единствено по собствена преценка
и инициатива. Изначално длъжността, която той е заемал – шофьор на товарен
автомобил, така както е бил организиран работният процес в цеха, не
изключва присъствието на ищеца в цеха. По делото нито се твърди, нито се
доказва, че работодателят е инструктирал ищеца да стои на определено място
извън цеха и какво да върши, когато не превозва с камиона готовите изделия
или не е зает с проверка на изправността му. Освен това, според длъжностната
характеристика на длъжността ищецът е имал задължението да изпълнява и
други конкретно възложени задачи. В тази връзка следва да се има предвид,
че в момента, когато е станала злополуката, управителят на дружеството
работодател се е намирал в цеха и ако ищецът се е разхождал между
работещите безцелно, то това би направило впечатление и той (управителят)
му би направил забележка. Не е логично да се твърди, че щом ищецът не е
зает с превоза на готовата продукция, стои без работа. Свидетелят С.К.Б. не
твърди, че е указал конкретно къде да стои ищецът, ако действително не му е
указал какво да работи. Той не твърди и това да му е поставял задача, чието
изпълнение е извън цеха. Показанията на свид. И.М.И. относно това, че не е
виждал ищеца да работи други неща и че не го е викал да му помага в деня на
трудовата злополука съдът намира за недостоверни. Този свидетел (а и свид.
Б.) е заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК, тъй като работи в дружеството
ответник. Освен това показанията му са противоречиви: от една страна той
твърди, че ищецът отишъл при него и започнал да му говори нещо, при което
той не му обърнал внимание и му казал да го остави на мира, без да не
пояснява какво точно му е говорил ищецът. От друга страна обаче твърди, че
той бил странен човек, странял от всички. Свидетелят нямал впечатление той
да се е сближил с няколко или да говори с някого. Тези твърдения изключват
вероятността ищецът да е говорил нещо със свидетеля извън работата. Затова
съдът приема, че свид. И. недобросъвестно възпроизвежда това, което е
възприел непосредствено преди злополуката, в т.ч. разговора между него и
ищеца. Предвид на тези съображения съдът приема, че по делото не се
установява работникът да е извършил определени действия в нарушение на
установените от работодателя правила за безопасност на труда, предвиждайки
възможността от настъпване на вредоносния резултат.
Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост – чл.52 ЗЗД. Съгласно задължителните за
15
съдилищата указания, дадени в ППлВС № 4/23.12.1968 г., понятието
„справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценка на обективно
съществуващи конкретни обстоятелства. За да се реализира справедливо
възмездяване на претърпените болки и страдания, е необходимо да се отчете
действителния размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на
уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията,
както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане
на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото
в държавата (Р-53-2012, ІІ т.о.; Р-211-2010, ІV г.о.).
В случая при определяне размера на дължимото обезщетение за
причинени неимуществени вреди следва да се съобрази вида и характера на
претърпените от ищеца към датата на трудовата злополуката и след това
болки и страдания, техния интинзитет, преживените от него негативни
емоции за продължителен период от време, сегашното му положение и
прогнозите за в бъдеще. Според заключението на вещото лице д-р Б. ищецът е
получил разкъсване на дясната очна ябълка със загуба на вътреочни
структури и загуба на зрение. Причинената слепота на дясното око на ищеца е
постоянна. Проведеното оперативно лечение е палиативно, с цел запазване на
очната ябълка без възможност за възстановяване на функция. Ищецът е
изпитвал болки, като в следоперативния период е било необходимо да приема
обезболяващи средства. Нарушаването целостта на клепача и очната ябълка,
като нараняване на тъкани, се възстановява за по-малко от 30 дни. От
медицинска гледна точка загубата на зрение на дясното око означава липса на
периферно зрение надясно и липса на възможност за преценка на дистанция, и
всички произтичащи от това затруднения при разнообразните дейности в
професионален и социално-битов аспект, което води до влошаване на
качеството на живот. Освен това човек с едно око не може да бъде
професионален шофьор, какъвто по професия е ищецът. Д-р Б. дава
заключение, че очната ябълка на дясното око е в процес на атрофиране.
Прогнозата е да стане толкова малка, че да загрозява ищеца. Това може да
бъде преодоляно с оперативно се премахва атрофиралата очна ябълка и
поставяне на изкуствено око, но с това се постига само козметичен ефект.
Възможно е ищецът да изпитва болки в областта на дясната очна ябълка
предвид разрастването на съединителна тъкан и придръпването на структури
на дясната очна ябълка.
Пред първоинстанционния съд е назначена и изслушава съдебно-
психологичната експертиза, от заключението на която се установява, че
претърпяната от ищеца трудова злополука и получените в резултат на нея
телесни увреждания са довели до развитие на травматичен стрес с основни
симптоми: физическа напрегнатост, разстройство на съня, липса на апетит,
депресивност, тревожност, запек – състояние трудно за самостоятелно
справяне, прераснало след трудовата злополука в посттравматично стресово
разстройство с характерното за него натрапчиво припомняне на
травматичното събитие, висока тревожност, преувеличени реакции на уплаха
16
и тревога, проблеми със съня, избягване на хора или места, свързани със
събитието. Към момента на изготвяне на заключението симптоматиката на
посттравматичното стресово разстройство при ищеца не е отзвучала,
депресивността продължава да е много висока.
Освен горното, по делото е установено, че ищецът е роден на 03.05.1975
г., т.е. към момента на злополуката е бил на 47 години. Няма данни да е бил с
анормално психо-физическо развитие. МРЗ към 01.09.2022 г. е била в размер
на 710 лв., а средният общ брутен годишен доход на лице според данните на
НСИ е в размер на 12 784 лв.
Затова, като има предвид вида на увреждането и претърпените от ищеца
болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални
изживявания, ноторно намиращи отражение не само върху психиката, но и
създаващи социален дискомфорт, както и възрастта на пострадалия съдът
приема, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД за ищеца се явява
обезщетение в размер на 120 000 лв., която сума съдът намира, че съставлява
точния паричен еквивалент на претърпените от ищеца непосредствени болки
и страдания, техния характер и тяхното реално проявление във времето.
Лечението е продължило дълго, към настоящия момент то не е приключило,
като се очаква още една операция поради атрофирането на очната ябълка.
Загубата на зрението на дясното око е безвъзвратна. Не на последно място
трябва да се има предвид и икономическата конюктура в страната към
момента на настъпването на злополуката. Няма основание определеното
обезщетение да се индексира поради настъпила инфлация. Законът не допуска
това. От така определената сума следва да се приспадне платеното
застрахователно обезщетение в размер на 33 994,80 лв., поради което
дължимото обезщетение става в размер на 86 005,20 лв. След като извади
присъдените от първоинстанционния съд 38 005,20 лв., следва да присъди
заплащането на още 48 000 лв. Прихващане с платените от ответника здравни
осигуровки не може да бъде правено, тъй като присъжданата сума е за
неимуществени вреди.
Предвид гореизложените съображения въззивният съд намира, че
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният
от ищеца иск е отхвърлен за сумата над 38 005,20 лв. до размера на сумата от
86 005,20 лв., а ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца още 48 000 лв.
за претърпени неимуществени вреди от загубата на дясното му око вследствие
на настъпила на 01.09.2022 г. трудова злополука. В останалата част, в която
искът е отхвърлен за заплатеното застрахователно обезщетение и за сумата от
6005,20 лв. (разликата между предявената претенция от 126 005,20 лв. и
приетото за страпедливо обезщетение от 120 000 лв.) решението следва да
бъде потвърдено.
По частната жалба:
Обжалвано е определение № 3206 от 31.12.2024 г., с което е отхвърлено
като неоснователно искането на „А.г.и.“ ЕООД за изменение на
първоинстанционното решение, в частта с която дружеството е осъдено да
17
заплатят на адв. Г. Р. сумата от 8461,20 лв. за възнаграждение на основание
чл.38 ЗАдв. От това определение е останал недоволен ответникът, който
счита, че то е неправилно и незаконосъобразно поради противоречие със
закона и процесуалните правила. Счита, че неявяването на процесуалните
представители на в с.з. следва да се има предвид при определяне на
възнаграждението. Счита, че съдът следва да прилага ограничението за
намаляване на възнаграждението, когато установи, че то не съответства на
положения труд. Твърди, че процесуалният представител на страната се явил в
едно единствено с.з. При присъждане на адвокатското възнаграждение за
процесуално представителство размерът следва да бъде в пряка зависимост от
действително извършените от процесуалния представител действия.
Вззивният съд намира, че частната жалба е неоснователна, като
съображенията за това са следните:
Искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.200
КТ е бил предявен за сумата от 126 005,20 лв. (след допуснато изменение).
Ответникът по делото е представляван в първоинстанционното произвоство от
адв. Г. Р. по силата на пълномощно и договор за правна помощ и съдействие.
Видно от този договор, страните по него не са договорили възнаграждение на
основание чл.38 ЗАдв. Адв. Р. е изготвил исковата молба, която е значителна
по обем и подробно мотивирана и обоснована. Не е участвал в откритите с.з.
Ищецът е бил представляван от друг адвокат. Независимо от това адв. Р. е
продължил да изпълнява задълженията си като процесуален представител на
ищеца по електронен път, каквато възможност му е била предоставена, в т.ч. е
изпратил молба с въпроси към вещото лице от съдебномедицинската
експертиза, молба за изменение на иска, молба за уведомяване за получено
застрахователно обезщетение. Това предполага, че адв. Р. е следил хода на
производството. Взел е становище и по съществото на спора. Неоснователно е
възражението на ответника, че осъществената защита от страна на адвоката не
е пълна, след като той не се е явявал в с.з. Работата на адвоката не се
съизмерва само и единствено с явяване в с.з. Преценката дали се присъства в
с.з. е негова лична и затова сравнение с процесуалното поведение (явяването в
с.з.) на адвоката на ответника е неудачно.
Съгласно чл.36, ал.1 ЗАдв адвокатът има право на възнаграждение за
своя труд. Размерът на възнаграждението трябва да бъде справедлив и
обоснован с оглед на съответния вид работа и усилията на адвоката. Когато
адвокатът е оказал безплатно адвокатска помощ и съдействие и насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което според разпоредбата на закона не може да бъде по-
ниско от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 размер. С решение от 25.01.
2024 г. по дело C-438/22 г. обаче Съдът на ЕС се е произнесъл, че национална
правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение
18
в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС. При наличието
на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се
приложи установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. Предвид задължителната сила на
решението на Съда на ЕС, българският съд не може да определи следващото
се адвокатско възнаграждение на база размерите, предвидени в приетата от
Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. За да се произнесе относно
размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско
възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2
вр. ал. 1 от ЗАдв, според която възнаграждението на адвоката е за положения
от него труд и трябва да е справедливо и обосновано по размер, и в
съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на
фактическата и правна сложност на делото, на обема и съдържанието на
предоставените от адвоката правна защита и съдействие.
В случая делото се отличава с фактическа и правна сложност. Интересът
по него е значителен предвид предмета на спора и цената на иска. Обемът на
доказателствения материал не е малък. Осъществената в хода на
производството защита от адв. Р. е адекватна, изчерпателна и напълно
относима към изложените от ответника твърдения и възражения. Предвид на
тази преценка, съдът не намира несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните
права.
За настоящото производство на адв. Г. Р. следва да се присъди сумата от
4400 лв. за възнаграждение, като тези сума е определена съобразно интереса,
предявен във въззивната жалба и определеното от съда обезщетение.
Ответникът следва да заплати допълнително държавна такса в размер на 1920
лв.
Водим от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 284 от 28.05.2024 г., постановено по гр.дело №
2421/2022 г. по описа на Районен съд - Казанлък, в частта с която е отхвърлен
предявеният от Х. К. К. от гр. К., ***, ЕГН **********, иск по чл.200, ал.1 КТ
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над
38 005,20 лв. до 86 005,20 лв., както и в частта относно присъдените разноски
за възнаграждение за процесуалния представител на ответника, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „А.г.и.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. К.,
***, представлявано от управителя А.И.К., ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на Х. К.
19
К. от гр. К., ***, ЕГН **********, на основание чл.200, ал.1 КТ още 48 000 лв.
за обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от получено
вследствие на трудова злополука, настъпила на 01.09.2022 г., разкъсване на
дясната очна ябълка със загуба на вътреочни структури и загуба на зрение,
заедно със законната лихва върху сумата за времето от 01.09.2022 г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 284 от 28.05.2024 г., постановено по
гр.дело № 2421/2022 г. по описа на Районен съд - Казанлък, в останалата му
част, с която предявеният от Х. К. К. от гр. К., ***, ЕГН **********
срещу„А.г.и.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. К., ***,
представлявано от управителя А.И.К., ЕИК *** иск по чл.200, ал.1 КТ е
уважен за сумата от 38 005,20 лв. за обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от ищеца вследствие на трудова злополука, настъпила на
01.09.2022 г., и в частта с която предявеният иск е отхвърлен за сумата от
33 994,80 лв., като погасен в хода на съдебното производство пред
първоинстанционния съд чрез плащане на застрахователно обезщетение от
ЗАД „А.Б.“ АД, и като неоснователен за сумата от 6005,20 лв. – разликата
между цената на предявения иск от 126 005,20 лв. и приетия за справедлив
размер на обезщетението от 120 000 лв., както и в частта относно дължимата
лихва върху сумата от 33 994,80 лв. за времето от 01.09.2022 г. до 13.12.2023
лв. в размер на 5160 лв. и разноските за дължимата държавна такса и
възнаграждение за вещите лица.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3206 от 31.12.2024 г., постановено по
гр.д. № 2421/2022 г. по описа на Районен съд – Казанлък.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК във връзка с чл.38, ал.2 ЗАдв
„А.г.и.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. К., ***,
представлявано от управителя А.И.К., ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ адвокат Г. Г. Р.
от гр. С., ***, четвърти полуетаж, офис № 4, сумата от 4400 лв. за
възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „А.г.и.“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление в гр. К., ***, представлявано от управителя А.И.К., ЕИК
***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Окръжен съд Стара Загора сумата от 1920 лв. за дължимата държавна такса
върху допълнително присъденото с настоящото решение обезщетение.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните
основания по чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
20
Членове:
1._______________________
2._______________________
21