№ 1212
гр. София, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Иво Дачев Въззивно гражданско дело №
20241000501408 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 218 от 11.10.2023 г., постановено по гр. д. № 31/2023 г. на
Окръжен съд - Монтана, ответникът Р. Ц. Р. е осъден да заплати на ищцовата
застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД на основание чл. 500, ал. 2 от КЗ
сумата 37 274.99 лв., представляваща платено по застраховка „гражданска
отговорност на автомобилистите“ застрахователно обезщетение на С. К. И. за
настъпило на 21.03.2017 г. застрахователно събитие при управление на
мотоциклет „Хонда“ с рег. № ********. Със същото решение искът на
застрахователя е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от
99 401.55 лв., като неоснователен.
От така постановеното решение в частта, в която предявеният регресен
иск на застрахователя спрямо застрахования водач е бил отхвърлен, недоволно
е останало ищцовото дружество ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, което в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност поради допуснати
нарушения на съществени процесуални правила, както и на материално-
правната норма на чл. 500, ал. 2 от КЗ, която според въззивната страна изисква
застрахованият причинител на вредата да заплати по пътя на регреса всичко,
което платилият вместо него застраховател е заплатил на пострадалия.
1
Поддържа се, че като е подложил на нова и самостоятелна преценка
наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на водача-
делинквент, вкл. като е определил занижен размер на вредите от едва 60 000
лв. и съпричиняване на 50 % от тях, първоинстанционният съд е постановил
неправилен в отхвърлителната му част съдебен акт, поради което се
претендира отмяната му и уважаване на предявената претенция в нейната
цялост.
Въззиваемият Р. Ц. Р. оспорва въззивната жалба по съображения,
изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор.
Софийският Апелативен съд, като взе предвид събраните
доказателства по делото и инвокираните от страните доводи и
възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери
от фактическа и правна страна следното:
Предявен е регресен иск с правно основание чл. 500, ал. 2 от КЗ от „Лев
Инс“ АД, в качеството му на застраховател по застраховка „гражданска
отговорност“ по застрахователна полица № BG/22/ 117000647060, срещу
застрахования водач Р. Р., причинил виновно неимуществени вреди на С. И. К.
вследствие смъртта на майка му М. Я. Л., настъпила в резултат на пътно-
транспортно произшествие при управление на моторно превозно средство
(мотоциклет „Хонда ЦБР600“ с рег. № ********) на 21.03.2017 г. без да
притежава правоспособност за управление на такова. Искането е за
присъждане на всичко платено на пострадалия, включващо главница, лихви и
разноски, в общ размер на 99 401.55 лв.
От фактическа страна при съвкупна преценка на събраните
доказателства по делото се установява, че на 21.03.2017 г. в с. Сталийска
махала, община Лом, ответникът Р. при управление на мотоциклет „Хонда“ с
рег. № ******** без да притежава свидетелство за управление на такъв вид
МПС, застрахован към същия момент по застраховка „гражданска
отговорност“ при ответника „Лев Инс“ АД, изгубил контрол поради движение
с несъобразена скорост и като навлязъл в насрещната лента за движение
ударил намиращата се там пешеходка М. Л., на 80 години, която в следствие на
удара и получените от него несъвместими с живота травми, починала.
За така извършеното деяние при правна квалификация чл. 343, ал.3, б.
„б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. 342, ал.1 от НК ответникът Р. е признат за виновен с
присъда по н.о.х.д. № 56/2019 г. на Окръжен съд – Монтана, като
управлението на мотоциклет без правоспособност за управление на този вид
МПС съставлява част от състава на престъплението, поради което и това
квалифициращо обстоятелство се явява покрито със силата на пресъдено
нещо.
Според заключението на приетата пред окръжния съд съдебна авто-
техническа експертиза причина за настъпване на процесното ПТП на първо
място са субективните действия на водача на мотоциклет „Хонда ЦБР600“ с
рег. № ******** Р. Р., който въпреки, че е видял пресичащата пешеходка от
2
ляво на дясно, вместо да намали скоростта така, че да я пропусне като уязвим
участник в движението или да спре, е предприел рискована маневра на
навлизане в лявата (насрещна) лента с цел преминаване зад пешеходката.
Именно при предприемането на тази маневра с несъобразена скорост водачът
изгубил управлението върху мотоциклета и блъснал намиращата се на
платното пешеходка М. Я. Л.. Същевременно от експертизата се установява,
че причина за ПТП са и субективните действия на пешеходката М. Л., която е
предприела пресичане на платното за движение на необозначено място, и
която след възприемане на мотоциклета е удължила времето на пресичане,
като е обърнала посоката си на движение и е тръгнала да се връща. В
проведеното на 14.09.2023 г. заседание експертът е бил категоричен, че ако Л.
не е решила да се върне обратно ударът е нямало да настъпи.
За репариране на претърпените в следствие на така причинената смърт
вреди на С. И. К., син на починалата, е била предявена искова претенция с
правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ пряко срещу застрахователя на водача,
по която е образувано гр. д. № 9676/2018 г. на СГС. Процесът по същото е
приключил с влязло в сила решение № 4423 от 18.06.2019 г. по гр. д. №
9676/2018 г. на СГС, I-14 състав, с което застрахователната компания „Лев
Инс“ АД е осъдена да заплати на сина на пострадалата обезщетение в размер
на 80 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.08.2017 г.
до окончателното изплащане.
След издаването на изпълнителен лист и образуване на изпълнително
дело срещу него, ищецът заплатил по сметка на съдебния изпълнител сумата
от 109 450.23 лв., от които сумата от 80 000 лв. представляваща главница за
дължимо застрахователно обезщетение за неимуществените вреди, както и
сумата 19 401.55 лв. лихви, изчислени за периода от 03.08.2017 г. до датата на
плащането на 23.12.2019 г.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 500, ал. 2 от КЗ застрахователят има право
да получи платеното обезщетение заедно с платените лихви и разноски от
лицето, причинило вреди при управление на моторно превозно средство без
да притежава правоспособност за управление на такова. В настоящия случай
всички предпоставки за ангажиране отговорността на причинителя на вредата
по пътя на регреса са налице: осъществен от ответника деликт при управление
на МПС без правоспособност за това и изплащане на обезщетение на
пострадалия от страна на застрахователя, което е основание застрахователят,
встъпил в правата на увреденото лице, да търси от ответника възстановяване
на платеното застрахователно обезщетение. По този въпрос пред въззивната
инстанция няма спор. Спорно е следва ли съдът, който разглежда иска на
застрахователя срещу делинквента в отделен исков процес (а не при предявен
обратен иск след привличането му като помагач в производството, в което е
бил разгледан и прекият иск на пострадалия) да изследва наново всички
3
предпоставки за ангажиране на отговорността му, вкл. може ли да бъдат
слушани възражения против вече определените в предходното дело размер на
вредата и съотношение на съпричиняването, в което дело причинителят на
вредата не е взел участие.
По така поставения въпрос настоящият въззивен състав приема, че като
предвижда, че в определени в закона случаи застрахователят може да търси
„всичко платено“ от причинителя на вредата, вкл. платените от него на
увреденото лице лихви и разноски, разпоредбата на чл. 500 от КЗ
регламентира лимитът, до който може да бъде ангажирана отговорността на
делинквента, без да изисква непременно съвпадане между платеното от
застрахователя и дължимото от виновния водач. И в тези случаи меродавна е
не платената, а действителната стойност на вредата. Поради това тя трябва да
бъде установена отново, в последващия процес с участието на делинквента,
след като застрахователят е пропуснал да го привлече като трето лице-
помагач и да предяви обратен иск срещу него в делото, заведено срещу самия
него от пострадалия. Обемът на правото на изплатилия застрахователно
обезщетение застраховател по регреса срещу делинквента се простира до
размер на платеното от него (заедно с разноските и лихфвите), т.е. това е
крайният предел, който не може да бъде надхвърлен. И в този случай, обаче,
правно релевантен е действителният, а не възстановителният размер на
вредата. Поради това, длъжникът може да противопостави възражения, че
вредата е в по-малък, различен от заплатения от застрахователя, размер, както
и че отговорността му следва да бъде ограничена и съответно дължимата сума
– редуцирана, поради наличие на съпричиняване. По изложените съображения
в правилно приложение на процесуалния закон, както и на материално-
правната разпоредба на чл. 500 от КЗ, първоинстанционният съд е разгледал и
двете възражения на ответника Р.: относно размера на вредата и относно
наличието на съпричиняване.
По първото от тях правилно окръжният съд е приел, че третото
неучастващо в делото лице С. К. И., като син на починалата вследствие
виновно причинено от ответника ПТП М. Я. Л., попада в кръга на лицата,
които са материално-правно легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди вследствие на причинена смърт, съобразно
тълкуването, дадено още с ППВС № 4/1961 г. Правилно съдът е приел и че
съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост, която, както това е разяснено с ППВС на РБ №
4/23.12.1968 г., не е абстрактно понятие, а е свързано винаги с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито са
възрастта на пострадалия, характера на увреждането, начина на настъпването
му, причинените от него морални страдания и др. Тези критерии, примерно
изброени в посоченото Постановление на Пленума на ВС, са доразвити в
многобройната практика на ВКС, според която за определяне на справедливо
обезщетение за претърпени неимуществени вреди следва да бъдат преценени
още редица обстоятелства, сред които и икономическото състояние на
4
страната към момента на увреждането, израз на което са и установените
лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Настоящият
въззивен състав споделя изцяло и изводът, че за определяне на справедливия
размер на дължимото се в случая обезщетение от значение, освен възрастта на
починалата (на 80 години), още е и възрастта на сина , на 55 г. към деня на
събитието. На следващо място, обосновано степента на родство между тях е
разгледана в светлината на нормално присъщите за връзката между майка и
син отношения на любов и разбирателство, които винаги правят такава загуба
тежка. В тази връзка следва да се приеме, че когато не са събрани нарочни
доказателства за характера, силата, интензитета и продължителността на
изпитваните от сина към починалата му майка болки и страдания, следва да се
приеме, че те са търпени в обичайния за този вид връзка обем. По отношение
на конкретните взаимоотношения по делото не се спори, че починалата при
инцидента и нейният син са живели в различни домакинства, както и в
различни държави. Всички тези обстоятелства, преценени и в светлината на
икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на събитието,
налагат да се приеме, че справедливо се явява обезщетението в размер на
60 000 лв., която сума в случая би била достатъчна за пълното репариране на
всички вреди на пострадалия от увреждането.
По изложените съображения изводите на двете съдебни инстанции по
първия въпрос, за действителния размер на дължимото се обезщетение и
съответно – за действителния размер на вземането на застрахователя срещу
причинителя на вредата, съвпадат.
По втория спорен въпрос, за наличието и степента на съпричиняването,
настоящият състав споделя изложените в мотивите на обжалвания акт
съображения, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване,
независимо дали е действал виновно. Ето защо релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на причинителя) до увреждането като
неблагоприятен резултат. Дори поведението на пострадалия да не е
противоправно, то следва да е в причинна връзка с вредите, за да е налице
съпричиняване. В настоящия случай според заключението на вещото лице
фаталният изход от инцидента е настъпил като пряк резултат от две групи
причини: от една страна неправилната маневра на водача на мотоциклета, а от
друга – неправилното пресичане на пешеходката. Без наличието на което и да
е от тези действия на всеки от двамата участници в произшествието, ударът,
причинил травматичните увреждания, довели до смъртта, не би настъпил.
Следователно, поведението на всеки от тях се явява равноценно в
причиняването на вредата. Ето защо настоящият състав споделя изводът на
Окръжния съд, че съотношението на съпричиняването на процесното ПТП и
на вредоносния резултат в случая е 50/50. На това основание определеното
5
обезщетение следва да се намали на 30 000 лева, до който размер настоящият
въззивен състав приема предявеният регресен иск за основателен. Поради
съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и по този втори спорен
въпрос, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД против Определение № 102 от
13.02.2024 г. по гр. д. № 31/2023 г., с което Окръжен съд – Монтана е отказал
да допълни решението си в частта за разноските, настоящият състав на
Апелативния съд намира, че в съответствие с постановките на т.8 и т.9 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдът е приел, че след
като вече е определил дължимите разноски с решението си, дори да е
пропуснал да включи в тях някое перо или конкретен разход, е налице искане
от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за
осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за
изменение в размера на вече присъденото. По тази причина и в приложение на
чл. 80, изр. 2 от ГПК следва да се приеме, че въззивникът и ищец няма право
да иска изменение на решението в тази част, след като е пропуснал да
представи списък на разноските си.
С оглед на изложеното атакуваното определение също следва да бъде
потвърдено, а жалбата срещу него – оставена без уважение.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът
ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД следва да заплати на ответника Р. сумата 3400 лв.,
направени разноски по делото пред въззивния съд.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 218 от 11.10.2023 г. по гр. дело № 31/2023
г. на Окръжен съд-Монтана.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД с
ЕИК-********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Симеоновско шосе“ № 67А, против Определение № 102 от 13.02.2024 г. по
гр. д. № 31/2023 г. на Окръжен съд – Монтана.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му до страните чрез връчване на препис от същото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7