№ 553
гр. Бургас, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно гражданско
дело № 20252100500830 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е пред настоящата инстанция по въззивната жалба на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, чрез упълномощения му
процесуален представител юрисконсулт Боряна Димова против решение № 1518 от
11.03.2025г., постановено по гр. дело № 8423/2024 г. по описа на РС- Бургас, с което
е прието за установено в отношенията между ищцата Ц. Д. Д., ЕГН ********** с
адрес ****** и ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, че
сключения между ищцата и „Вива Кредит“ ООД договор за потребителски кредит №
5390284/17.10.2017 г., вземанията по който са прехвърлени на ответника- възивник с
договор за цесия от 02.07.2018 г. е нищожен поради противоречието му с чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. от 10 ЗПК на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като ответното дружество
е осъдено да заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените в
първата инстанция разноски в размер на сумата от 597.81 лв.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, с
твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Възразява се, че съдът
неправилно е приел, че ищцата не дължи чистата стойност на кредита, без да държи
сметка за правилото на чл. 23 от ЗПК, при което когато договорът се обяви за
недействителен потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихва и
разходи по него. Позовава се на цитира в жалбата съдебна практика, обективирана в
решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22 и определение № 419 от 10.02.2025г.
1
по т.д. № 2069/2024г. на ВКС, ТК, второ т.о. Моли за отмяна на обжалваното решение
и произнасяне по съществото на спора, като след направено уточнение с молба от
23.05.2025г. заявява, че иска съдът да признае за установено, че ищцата дължи чистата
стойност по процесния договор. Претендира присъждане на разноските по делото в
двете инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. В
съдебно заседание, въззивното дружество не изпраща представител. Депозира писмено
становище по съществото на спора. Претендира присъждане на разноските по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата Ц. Д. Д. не е депозирала писмен
отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание чрез адвокатския си представител
пледира за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските за
въззивното производство.
Бургаският окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата,
изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото
доказателства намира за установено следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявени от ищцата
обективно съединени при условията на евентуалност искове, първият от които е за
приемане за установено по отношение на ответното дружество- цесионер, че
сключения между ищцата и предходния й кредитор- цедент „Вива Кредит“ ООД
договор за потребителски кредит № 5390284/17.10.2017 г., вземанията по който са
прехвърлени на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД- цесионер
съгласно договор за цесия от 02.07.2018 г., е нищожен поради противоречието му с чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а при условията на евентуалност -да бъдат прогласени за
нищожни клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от същият договор на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е сключила с „Вива Кредит“ ООД
договор за потребителски кредит № 5390284/17.10.2017 г., по силата на който е
получила от кредитодателя сумата от 1100 лева, при ГПР – 49,32 % и ГЛП 40,29 %,
вземанията по който договор, са прехвърлени на ответника ответника „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 02.07.2018 г. Ищцата счита, че
договор за кредит е нищожен поради противоречието му с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
тъй като уговореният ГПР надхвърля петкратния размер на законната лихва за забава,
тъй като таксата за експресно разглеждане и неустойката за непредставяне на
обезпечение не са включени в ГПР, като освен това в договора не е посочено от какви
компоненти е формиран ГПР. Сочи, че това води до неяснота на ГПР. Освен това
излага, че неустойката представлява добавка към договорената лихва В условията на
евентуалност сочи, че са нищожни само клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от
договора, тъй като срещу т.нар. „такса експресно разглеждане“, ищцата не е получила
нищо, а неустойката за непредоставяне на обезпечение е неравноправна, тъй като се
кумулира с лихвата по кредита, като се навеждат доводи за противоречие на клаузата
2
за експерно разглеждане на кредита с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, в
който на първо място е навело доводи за недопустимост на исковата претенция поради
наличие на влязла на 29.03.2019г. в законна сила /поради неоспорването й от длъжника
-ищец/ заповед от 09.03.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК, издадена по ч.гр.д. № 1915/2019г. по описа на БРС. По същество, ответника е
оспорил исковете като неоснователни и недоказани, като е изложил подробни
съображения, основавайки се на цитирана в писмения отговор съдебна практика, че
липсва соченото от ищцата нарушение на ЗПК.
От фактическа страна по делото е установено следното:
По делото е представен сключен между ищцата и „Вива Кредит“ ООД договор за
потребителски кредит № 5390284/17.10.2017 г., по силата на който кредитодателят й е
предоставил в заем сумата от 1100 лева, със срок на погасяване на 18 броя вноски,
платими за срок от 36 седмици с размер всяка от по 94,42 лв., при посочен ГПР от
49.32 % и ГЛП 40.29%. Видно от съдържанието на договора в чл. 1, ал. 3 от договора
ищцата е задължена да заплати на кредитора възнаграждение за закупена съгласно чл.
1, ал. 2 от договора допълнителна услуга „Такса за експресно разглеждане" в размер от
454.05 лв., при разсроченото й плащане, включено в размера на погасителната й
вноска, така, че общото задължение по кредита, формирано от главница, лихва и такса
за експресно разглеждане възлиза в размер на общо 1699,56 лв. Наред с това с клаузата
на чл. 5, ал. 1 от договора ищцата като заемател е поела задължението в тридневен
срок от получаване на сумата да представи на кредитодателя обезпечение – поръчител
или банкова гаранция при посочените в същата клауза условия, като съгласно чл. 5, ал.
2 от договора, че в случай на неизпълнение на това задължение ищцата дължи
неустойка в размер от 430,56 лв.,която е уговорено да се заплаща разсрочено и да се
дължи заедно с погасителната вноска, като по този начин общото задължение по
кредитапри предоставена в заем главница от 1100 лв. възлиза на 2130.12 лв. /1699.56
лв. +430.56лв./.
По делото не се спори, че вземането на „Вива Кредит“ ООД е прехвърлено на
настоящия ответник- цесионер „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД съгласно
Приложение 1 от 02.07.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания / цесия/ от 22.01.2013г.
Представена е и издадена в полза на ответното дружество- цесионер влязла в
сила /поради неподадено от ищцата длъжник възражение в срока по чл. 414 от ГПК/
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1915/2019 г. на РС – Бургас, с която ищцата е
задължена да му заплати съгласно договор за потребителски кредит №
5390284/17.10.2017 г. сумата от 1046.55лв.- главница по горепосочения договор за
кредит, сумата от 151.95 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода от
14.11.2017г. до 26.06.2018г., сумата от 406.64лв- такса за експресно разглеждане на
искането за кредит, начислена за същия период, сумата от 404.98лв- неустойка,
начислена за същия период, сумата от 175 лв. – такса разходи за събиране на
просрочени вземания, сумата от 70лв- такса разходи за дейност на служител; сумата от
70.23лв- обезщетение за забава за периода от 02.07.2018г. до 04.03.2019г., законна
лихва върху главницата от 05.03.2019г. до окончателното изплащане и разноски в
размер на 46.51 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50лв.
3
С обжалваното решение, първоинстанционният съд на първо място е намерил за
неоснователни възраженията за недопустимост на исковете за нищожност на договора
за кредит, респ. на отделни негови клаузи, независимо, че заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 1915/2019 г. на РС – Бургас е влязла в законна сила. Съдът констатирал, че при
издаване на заповедта в съдържанието й липсват дори в обобщен вид мотиви,
свидетелстващи за извършена проверка от заповедния съд относно наличие на
неравноправни клаузи в договора. Предвид това, позовавайки се на разясненията,
дадени в Директива 93/2013 г., решение по дело С – 600/2019 г. на Съда на
Европейския съюз и националната практика на РБългария - така в Определение №
2122/26.07.2024 г. по ч. т. д. № 356/2024 г. II т. о. на ВКС, Определение №
1199/09.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2023 г. II т. о. на ВКС, съдът е счел, че в случая
забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана.
На следващо място районният съд е приел, че договорът за кредит е нищожен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради невключването на разходите за
„такса за експресно разглеждане" и за неустойката в ГПР. Счел е, че таксата и
неустойката имат неравноправен характер, тъй като общият им размер е аналогичен с
отпуснатата в заем сума по договора за кредит, така че стойността им е явно
непропорционална спрямо размера на отпуснатия кредит. Посочил, че липсват
доказателства, представени от ответника, че на ищцата като потребител е била
предоставена равна възможност за одобряване на искането й за кредит при липса на
изразено от нея съгласие за закупуване на допълнителната услуга, като същевременно
предоставеният кратък срок за осигуряване на поръчител, отговарящ на всички
описани в договора условия, прави фактически невъзможно реалното предоставяне на
това обезпечение, което обстоятелство обаче е и съзнавано от кредитодателя, след като
същият е включил вземането за неустойка за непредоставено обезпечение в
погасителни план, като част от погасителните вноски. Позовавайки се на т. 2 от
Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C714/22 и член 3, буква ж) от Директива
2008/48 на СЕС, с които е прието, че чл. 10, параграф 2, буква ж) и чл. 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3,
буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да
се счита за освободен от лихви и разноски,то съдът е приел, че в случая следва да
обявяви нищожност на процесния договор за кредит, което да води като последица
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. По тези съображения районният съд е уважил предявения главен иск за
нищожност на договор за кредит поради противоречието му с чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД – поради противоречието му със закона.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
4
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение, въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност,
поради което намира, че то е валидно. По отношение на допустимостта на решението –
настоящата инстанция намира, че правилно възражението на ответника в тази връзка е
прието за неоснователно, тъй като въпреки наличието на влязла в законна сила на
08.05.2019г. заповед по чл. 410 от ГПК, същата е издадена преди транспониране на
Директива 93/13/ЕИО от 05.04.93г. в националното ни законодателство, извършено с
ДВ бр. 100 от 20.12.2019 г., като до този момент в българския граждански процесуален
закон не е било предвидено изрично задължението на съда да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител,каквото качество
безспорно имат ищцата съгласно пар. 13, т. 1 от ЗЗП вр. с чл. 2, б. „б“ от Директива
93/13/ЕИО. Независимо, че все още не е била транспонирана в българското
законодателство Директива 93/13/ЕИО от 05.04.93г. част от вторично законодателство
на ЕС е следвало да се прилага и при издаването на процесната заповед по чл.410 от
ГПК, поради което всички решения на СЕС, тълкуващи нейното прилагане следва да
бъдат съобразени от националните съдилища, още повече, че нормата на чл.633 от
ГПК им придава задължителен характер, имащ приоритет пред националната правна
уредба. Затова българският съд следва да съобрази и практиката на СЕС, обективирана
в решения по дела С-600/19, С693/19, С-831/19, C‑485/21 и др. Ето защо, при
извършване на служебна проверка на обжалваното решение за неговата допустимост,
настоящата инстанция счита, че правилно районният съд е приел исковете за
нищожност за допустими, доколкото видно от съдържанието на издадената заповед в
нея липсват каквито и да е мотиви за извършена от съда проверка за наличието на
неравноправни клаузи в кредитния договор, на който заявителят е основала
вземанията си, поради което исковете по чл. 26 от ЗЗД за нищожност, основани на
твърдения на ищцата като потребител за наличие на неравноправни клаузи са
допустими и правилно са разгледани по същество.
По същество настоящата инстанция като взе предвид доводите на страните,
представените доказателства и като съобрази закона намира, че районният съд е
установил правилно фактическата обстановка по спора и въз основа на нея е направил
правилни фактически и правни изводи, които въззивният съд напълно споделя и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. Съобразявайки изложените във
въззивната жалба оплаквания и предвид ограничения въззивен контрол по
правилността на решението съгласно чл. 269 от ГПК настоящата инстанция намира
жалбата за неоснователна по следните съображения:
Настоящата инстанция споделя изцяло съображенията на районния съд за
недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК поради неточното посочване на ГПР в него, изразяващо се в
невключване в ГПР на вземанията на кредитора по чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 за такса за
експресно разглеждане на кредита и за неустойка при недаване на обезпечение, които
са начислени в противоречие с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и имат неравноправен характер по
смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП. Невключването на тези две вземания – таксата и
неустойката във вписания в договора ГПР води до неговата неяснота, поради която
той не отразява всички общи разходи по кредита и така лишава ищцата като
потребител от възможността на прецени обхвата на своето задължение. В тази връзка
правилно районният съд се е позовал на задължителното съгласно чл. 633 от ГПК
решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 и Директива № 2008/48 на СЕС. Горните
5
изводи за нищожност на договора за кредит на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. с чл. 22
от ГПК не са оспорени във въззивната жалба, като единствените оплаквания в нея и
последващото й уточнение са с доводите, че районният съд не бил приложил нормата
на чл. 23 от ЗПК, съгласно която когато договорът се обяви за недействителен
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихва и разходи по него.
В случая доколкото предмет на исковите претенции е установяване на
нищожността на договора за кредит, а при условията на евентуалност на отделни
негови клаузи, районният съд е имал правомощието да се произнесе само в рамките на
обхвата на заявения от ищцата петитум, т.е. да провери валидността на
облигационната връзка, обективирана в процесния договор, респ. отделните негови
клаузи. Приемайки, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК,
районният съд не е имал правомощието да приложи нормата на чл. 23 от ЗПК, тъй
като за да настъпи правния ефект на тази разпоредба е необходимо да е предявен
паричен иск, какъвто в случая липсва. Предвид това, с оглед предмета на исковите
претенции и целените с тях правни последици, изразяващи се единствено в искане за
прогласяване на недействителността на процесното договорно правоотношение, респ.
негови отделни клаузи неоснователно се явява оплакването в жалбата за необходимост
от приложението на императивната норма по чл. 23 от ЗПК. Ето защо, доколкото
искът за прогласяване нищожността на целия договор на основание на основание чл.
22 от ЗПК се явява основателен, същият правилно е уважен от първата инстанция в
обхвата на заявения петитум по него и при съобразяване на приложимия в случая
материален закон. Затова, поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с
тези на районния съд, и тъй като същият не е допуснал соченото в жалбата нарушение
на материалния закон, обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва
да се потвърди, в т.ч. и в частта за разноските.
Въпреки неоснователността на въззивната жалба, разноски в полза на
въззиваемата –ищца не следва да се присъждат в настоящото производство поради
липса на искане в този смисъл и доказателства за направени такива.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1518 от 11.03.2025г., постановено по гр. дело №
8423/2024 г. по описа на РС- Бургас.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6