№ 19357
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110139041 по описа за 2023 година
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата М. В. В. твърди, че на 18.10.2922 г. сключила с ответника „Стик-Кредит“ АД
сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 892629, по силата на който
страните се договорили ответникът да отпусне на ищцата заем в размер на 2000 лева, който
ищцата да върне в рамките на 24 месечен период. Размерът на годишната лихва бил
уговорен в размер на 36%, а посоченият годишен процент на разходите по кредита – 42,58
%. При тези параметри, размерът на общата сума, която ищцата следвало да върне, била
сумата от 3074,62 лева. Сочи се, че съгласно чл. 17 от договора, страните се уговорили
изпълнението на задълженията по заема от страна на ищцата да бъде обезпечено с гарант,
отговарящ на условията, посочени в общите условия, относно получаван от гаранта доход,
или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 от договора
страните уговорили, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за
предоставяне на банкова гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в
размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит. Съгласно уговореното неустойката се
заплащала от заемополучателя разсрочено, заедно с погасителните вноски по кредита.
Ищцата поддържа, че й била начислена неустойка в размер на 3904,44 лева, тъй като не
успяла да предостави обезпечение в дадения й срок, поради което общата сума, която
следвало да върне на ответника нараснала до размера от 6979,06 лева. Твърди, че погасила
предсрочно задължението си по кредита на 02.12.2022 г., като изплатила изцяло
задължението си. Навежда твърдения за недействителност на процесния договор за кредит
поради неспазване на предвидената от закона форма. Нарушено било изискването договорът
да е написан по разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, размер и формат шрифт не по-малък от 12. Поддържа се, че договорът бил
1
недействителен и поради липсата на съществен елемент от неговото съдържание, а именно –
в договора ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване. Бил налице и грешно посочен размер
на ГПР, доколкото действителният размер многократно надхвърлял посочения в договора.
Неправилно ответникът не бил включил в размера на ГПР разходите за заплащане на
процесната неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора. Счита,
че неправилното посочване на ГПР по кредита следвало да се приравни на непосочване на
ГПР, което водело до недействителност на договора за кредит на основание чл 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Намира, че уговорката в договора за кредит за предоставяне на обезпечение под
формата на гаранти – две физически лица, които да отговарят солидарно за задълженията по
кредита, при неизпълнението на която потребителят дължи неустойка, била нищожна на
основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Счита, че е налице и заобикаляне на закона като основание
за нищожност, доколкото чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждал, че при забава на потребителя,
кредиторът можел да иска само лихва върху неплатената в срок сума. С процесната клауза за
неустойка се уговаряло допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение – недадено обезпечение. Клазуата била неравноправна и в този смисъл
нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да
заплати необосновано висока неустойка при неизпълнение на неговите задължения. Ищцата
твърди и че договорът за потербителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр.
чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ето защо моли съда да постанови решение,
с което да прогласи недействителността на клаузата на чл. 27 от Договор за паричен заем №
892629/18.10.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената сума на ден на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, чл.
19 ЗПК, както и на основание чл. 143, ал. 1 ЗПК, както и да осъди ответника да заплати на
ищцата сумата от 315,58 лева, представляваща недължимо платени суми по потребителски
кредит № 892629/18.10.2022 г. за неустойка и такса уведомяване, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба 10.07.2023 г. до окончателното плащане.
Претендира разноски.
Ответникът „Стик-Кредит“ АД оспорва исковете като неоснователни. Навежда
твърдения относно начина на сключване на процесния договор. Твърди, че процесните
клаузи от договора за кредит за заплащнето на неустойка при непредоставяне на
обезпечение не противоречи на законодателството за защита на интересите на
потребителите Ето защо моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Видно от писмените доказателства и от неоспореното заключение на ССчЕ на
18.10.2922 г. ищцата и ответникът са сключили договор за потребителски кредит от
разстояние № 892629, по силата на който страните се договорили ответникът да отпусне на
ищцата заем в размер на 2000 лева, който ищцата да върне в рамките на 24 месечен период.
2
Размерът на годишната лихва е уговорен в размер на 36%, а посоченият годишен процент на
разходите по кредита – 42,58 %. При тези параметри, размерът на общата сума, която
ищцата следвало да върне, е сумата от 3074,62 лева. Съгласно чл. 17 от договора
изпълнението на задълженията по заема от страна на ищцата трябва да бъде обезпечено с
гарант, отговарящ на условията, посочени в общите условия, относно получаван от гаранта
доход, или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 от
договора страните са се уговорили, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на
гарант или за предоставяне на банкова гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя
неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит. Съгласно уговореното
неустойката се заплаща от заемополучателя разсрочено, заедно с погасителните вноски по
кредита. Начислена е неустойка в размер на 3904,44 лева, поради което общата сума, която
следвало да върне на ответника нараснала до размера от 6979,06 лева. Ищцата на 02.12.2022
г. е погасила сумата от 2402,29 лв., с което е погасена главница от 2000 лв., 85,83 лв.
възнаградителна лихва, 0,88 лв. наказателна лихва, 310,58 лв. неустойка и 5 лв. такса
уведомление.
При тези факти ищцата иска клаузата, която допуска дължимост на неустойка за
непредоставяне на обезпечение, да бъде прогласена за нищожна.
По предмета на делото и по съединяването на исковете
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
3
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявяват
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
4
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на (клауза от) договора. Този иск при това не е
отрицателен установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е
основание на самостоятелен иск.
С оглед изложеното по-горе, предявен е един положителен установителен иск – за
прогласяване нищожността на клауза от договора на основание противоречие на закона. И
макар ищецът в исковата молла да твърди, че клаузи от договора заобикалят закона и
накърняват добрите нрави, по същество ищецът изтъква все императивни материалноправни
норми, които твърди да са нарушени – т.е. твърди недействителност поради противоречие на
закона.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие на закона
Основанието на този иск е нарушаване на императивна материалноправна норма. В
случая искът е основателен.
Клаузата на чл. 27 от договора, предвиждаща задължение за потребителя да заплаща
неустойка за непредоставяне на обезпечение, пряко нарушава забраната на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
който изключва начисляването на неустойка за забава по потребителските договори.
На следващо място, в константната практика на СЕС се приема, че правилното
посочване на ГПР в договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на
пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение –
решение по дело С-377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г.,
Профи Кредит България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C-
714/2022 г., Профи Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва
да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това
обстоятелство. Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за потребителски
кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита.
В случая неустойката за непредставяне на обезпечение съставлява на практика разход за
потребителя по кредита и съответно е следвало ясно да се калкулира в годишния процент на
разходите, което не е сторено в конкретния случай. Неустойките са и прекомерни по см. на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като няма данни да са индивидуално уговорени.
Искът – на прогласяване нищожността на договорната клауза за неустойка като
5
противоречаща на закона – следва да се уважи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД
По предявения иск в тежест на доказване за ищеца е обстоятелството, че е платил
процесната сума, а в тежест на ответника, че е било налице основание за получаване на
плащането, респ. действителност на договорната клауза.
Целият договор следва де се приеме за недействителен.
Посоченият в договора ГПР, както става ясно от заключението на вещото лице, не е
действителен, тъй като не е ясно калкулирано вземането за неустойка за непредоставяне на
обезпечение, което от икономическа гледна точка е разход по кредита за потребителя и се
връща заедно с главницата и възнаградителната лихва. В константната практика на СЕС се
приема, че правилното посочване на ГПР в договора с потребителя е от съществено значение
за сравняването на пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе
информирано решение – решение по дело С-377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение
по дело C-714/2022 г., Профи Кредит България, и др. Съгласно т. 55 от решението от
21.03.2024 г. по дело C-714/2022 г., Профи Кредит България, неправилното посочване на
ГПР задължително трябва да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които
националното право свързва с това обстоятелство. Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
целият договор за потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи връщане
само на чистия размер на кредита.
Ищцата на 02.12.2022 г. е платила сумата от 2402,29 лв., с което е погасена главница
от 2000 лв., 85,83 лв. възнаградителна лихва, 0,88 лв. наказателна лихва, 310,58 лв.
неустойка и 5 лв. такса уведомление.
Искът за връщане на недължимо платеното съобразно диспозитивното начало следва
да се уважи в предявения размер от 315,58 лв., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба 10.07.2023 г. до окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторила разноски от
80 лв. за държавна такса, 250 лв. за депозит за вещо лице, 1800 лв. адвокатски хонорар, общо
2130 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. В. В., ЕГН **********, против „Стик-Кредит“
АД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на
клаузата на чл. 27 от Договор за паричен заем № 892629/18.10.2022 г., предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума на ден, за
непредоставяне на обезпечение, поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, да заплати на М. В. В., ЕГН
6
**********,, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 315,58 лв., представляваща недължимо
платени суми по потребителски кредит № 892629/18.10.2022 г. за неустойка и такса
уведомяване, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
10.07.2023 г. до окончателното плащане, и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2130 лв.,
разноски, сторени по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7