Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер Година 2009, 07.08. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІІ отд., ІХ състав
на 06.07.2009 година
в открито
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
Секретар: С.С.
в
присъствието на прокурора С.Х.,като разгледа докладваното от СЪДИЯ Я.К.
а.х. дело номер 902 по описа за 2008 година и като обсъди :
Производство пред първа инстанция.
Постъпила е искова молба от “Компютър плюс”ЕООД с адрес на управление
гр.Пловдив, ул.Цанко Дюстабанов”№15, ет.1 срещу Агенция “Митници” с адрес на призоваване
гр.София, ул.”Г.С. Раковски”№47, с която са предявени обективно кумулативно съединени
претенции за заплащане на сумата от 2 100 лева, представляваща обезценката на следните движими вещи: три броя компютри,
тип лаптоп марка “Dell”, модел “INSPIRON 9300”,
сумата от 57,00 лева, представляваща законната лихва върху стойността на трите компютъра
за времето 13.06.2007г. – 23.07.2007г., определена в размер на 3 600 лева,
а също така и сумата от 300 лева, представляваща направените от Дружеството
разходи за адвокатско възнаграждение в съдебното
производство по обжалване наказателно постановление/НП/ №437/27.10.2005г. на
Началник Митница – Пловдив, тъй като последното е било отменено като
незаконосъобразно с Решение №17 от 23.01.2007г. по НАХД №2058/2005г. по описа
на Районен Съд – Пловдив VІІ н. състав. Претендира и присъждане на разноски.
Ответникът Агенция “Митници” – София застъпва становище за пълна
неоснователност на така заявените съединени претенции с основания в чл.1 ал.1
от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/.
Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище за
неоснователност на претенциите на ЕООД-то.
Пловдивският Административен Съд – Трето отделение, девети състав, след
като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
Не е спорно между страните, че със съдебно решение №17 от 23.01.07г. по
НАХД №2058/2005г. по описа на Районен Съд – Пловдив VІІ н. състав е отменено
като незаконосъобразно НП №437/27.10.2005г. на Началник Митница – Пловдив срещу
ищеца по делото, с което на него му е
наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 586 лева
за нарушение на чл.234 ал.1, т.1 от Закона за митниците/ЗМ/ и на основание
чл.233 ал.3 ЗМ е разпоредено отнемане, като предмет на митническо нарушение, на
трите броя лаптопа.
От страна на ищеца се твърди от една страна, че за времето на
фактическото отнемане на посочените движими вещи, вследствие на наказателното
постановление, отменено като незаконосъобразно, е претърпял имуществени вреди,
представляващи от една страна настъпила пазарна обезценка
на вещите за периода 30.06.2005г. – 13.06.2007г., отделно за времето от влизане
в сила на отменителното решение на Съда –
13.06.2007г. до датата на връщана на вещите – 23.07.2007г. е претърпял
вреди в размер на общо 57 лева,
представляващи законната лихва върху стойността на тези вещи, посочена от него
като 3 600 лева. Отделно от това ответникът дължи репариране под формата
на обезщетение и на направените разходи по защитата по НАХД-то
на Районен Съд – Пловдив.
Преди всичко следва да се посочи, че не е спорно, че за да се реализира
отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ следва да са налице предпоставките, посочени в
цитираната новела, а именно: настъпили вреди/от имуществен или неимуществен характер/, признати за незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи
или длъжностни лица, част от държавния или общински апарат, но действащи при
или по повод осъществявана от тях административна дейност, а също така и
наличие на причинно – следствена връзка между вредите в сферата на увреденото
лице и незаконните актове, действия или бездействия на лицата, осъществили
конкретната административна дейност.
Що се отнася до
изискването за наличие на вина, като предпоставка за възникването на
задължението за обезвреда, то тук такава не е
необходимо да се установява, доколкото последната не е законоворегламентирана
предпоставка по ЗОДОВ, т.е. изследване субективното отношение на лицето,
осъществило незаконосъобразната административна дейност било като е издало
дефектен акт, било като е осъществило незаконно действие или е бездействало
неоправдано, не е необходимо. Или в последната насока е налице пълно сходство с
хипотезата на чл.49 ЗЗД, при която говорим за т.н. “обективна” отговорност, при
която виновно поведение не се търси, тъй като това не част от фактическия
състав на съответния вид специална деликтна
отговорност.
Следва да се
има предвид, съобразно изложеното по – горе и кръга “правоимащи”
субекти, можещи да търсят обезвреда по този ред,
който с допълнението на чл.1 ал.1 ЗОДОВ ДВ бр.105/2005г. бе разширен и с
категорията “юридическите лица”, а също така и разширението на кръга на
отговарящите за вредите правни субекти, направено с изменението с ДВ
бр.30/2006г., като наред с Държавата бяха посочени и общините/по отношение на
последните и преди това изменение обаче съдебната практика прилагаше специалния
режим на отговорност по чл.1 ЗОДОВ/.
Следва да се
има предвид също така, че досежно предпоставките за
процесуална допустимост на исковете по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, които по силата на ал.2
на същия член се разглеждат по реда, установен в АПК, е необходимо да е налице:
ако вредите са от незаконосъобразен административен акт – отмяната му по
съответния за това ред, докато при незаконосъобразно действие или бездействие – същите се установява от Съда,
пред който е предявен иска за обезщетение.
От тази гледна
точка е безспорно, че ищецът е юридическо лице, какъвто е и ответникът Агенция
“Митници” – юридическо лице на бюджетна издръжка съгласно чл.7 ал.1 ЗМ, което
може принципно да отговаря/да е ответник/ по искове по чл.1 ЗОДОВ, тъй като
съобразно правилото на чл.7 от последния закон искът следва да се предяви срещу
органите по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите, като съобразно чл.205 АПК ответникът следва
да има и качеството на юридическо лице/каквато бе практиката и преди тази
изрична законова норма съобразно ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС на РБ/.
От изложеното
следва, че както ищецът, така и ответникът са легитимирани да бъдат страни в
производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, т.е. са надлежни страни в процесуалното
правоотношение, като изводът дали същите са такива и в материалното/по
възникване на фактическия състав на отговорността/ следва и може да се направи
само с решението по същество на правния спор.
В случая ищцовото Дружество твърди, че е налице хипотеза на
незаконосъобразен акт – отмененото с решението на ПРС наказателно
постановление, поради което следва да се прецени дали всъщност НП е именно
такъв акт, резултат от посочената в новелата на чл.1 ал.1 ЗОДОВ
“административна дейност” и дали всъщност са налице предпоставките – същият да
е постановен при или при повод нейното осъществяване от органи на изпълнително
– разпоредителната власт в Държавата и дали този акт е отменен като
незаконосъобразен.
В последната
насока следва да се има предвид, че е безспорно, че наказателното постановление
представлява правораздавателен акт, който се издава
по реда, посочен основно в ЗАНН/но и в други отраслови закони/, като с него на
определени правни субекти са налагат административни наказания или имуществени
санкции за извършени от тях административни нарушения – деяния, нарушаващи
установения ред на държавното управление, наказуеми с административно
наказание, налагано по административен
ред.
В трайната си
практика по чл.1 от ЗОДОВ преди влизане в сила на АПК, с който исковете по този
член станаха подсъдни на административните съдилища, ВКС на РБ последователно
провеждаше разбирането, че посочената
дейност е административна – така например решение №1973/30. 01.2002г. по
гр.дело №1615/2001г. по описа на ВКС на РБ – непубликувано/в тази насока както нормотворческата, така и правораздавателната
дейности на администрацията се разглеждат в съвременната доктрина на
административно-то право и процес като част от присъща за изпълнителната власт
дейност, като обосновано се застъпва тезата за “нормативният административен
акт” – така докторска дисертация на Веселина Канатова
– Бучкова/2007г./, респ. се говори и за “правораздавателният административен акт”.
Напрактика това
е резултат и от факта, че дейността на цели звена от административния
апарат/например секторите “ПП и КАТ” при областните дирекции на МВР/ е насочена
към осъществяване на административно – наказателната отговорност/съставяне на
актовете за установяването им и издаване на наказателни постановления по тях/,
т.е. по същество тази дейност се е превърнала в съвсем типична за
администрацията дейност, влизаща в пълня мяра в обхвата на съвременното
определение за административна дейност, респ. даваща и съответната определяща
характеристика на волеизявленията, резултат от тази дейност.
В тази насока след влизане на АПК в сила досежно
съдебното производство настъпиха известни колебания в практиката на
административното правосъдие, въпреки липсата на нови моменти с оглед
материално – правните предпоставки по ЗОДОВ.
Така например с Определение №136/23.11.2007г. по адм.дело
№155/ 2007г., постановено от смесен петчленен състав на ВКС и ВАС на РБ се
прие, че при търсена обезвреда в хипотеза на неоснователно
наложено и отменено от Съда административно наказание, което следва да се
квалифицира като иск с правно основание чл.2 т.3 от ЗОДОВ, компетентен да се
произнесе е съответния Съд от системата на общите съдилища в страната.
Отделно от това с определение №2646 от
10.03.2008 г. на ВАС по адм. д. № 2490/2008 г., III о. се доразви
извода по – горе, като се заключи, че в крайна сметка наказателното
постановление не е административен акт по смисъла на ЗОДОВ.
Впоследствие
обаче с няколко последователни решения на смесени 5 – членни състави на ВКС и
ВАС на РБ се отстъпи от последните становища,
като се прие, че в предметния обхват на чл.1 ал.1 ЗОДОВ влиза в пълна степен и
търсенето на обезвреда от съответните субекти и в
случаите на административни наказания, наложени с НП/извън разбира се тези,
наложени от органите по чл.2 ЗОДОВ/, впоследствие отменени, като
незаконосъобразни, поради което отговорността за тази отмяна е на съответния правосубектен административния орган, поради което и
компетентни да се произнесат по една такава искова претенция са
специализираните административни съдилища по реда на АПК/така определения №№39,
43 и 53 всичките от 2008г. по описа на ВАС на РБ и №123/04.04.2008г. по
ч.гр.дело №98/2008г. на ВКС на РБ –всичките на 5 – чл. смесени състави/. Т.е.
по този начин напрактика се “запази” и продължи
практиката на ВКС на РБ по този вид дела.
В тази насока в
едно по – ново решение на състав на ВАС на РБ – това под №9087 от 07.07.2009г. адм.дело №9616/2008г. ІІІ отд. е
прието, че изпълнителната дейност има различни организационно – правни форми
според предметното си съдържание вкл. и правозащитна,
която от своя страна се
свързва с разрешаване на спорове по
функциониране на администрацията или налагане на санкции
за неизпълнение, нарушение на административни
задължения. Формиран е краен извод, че административното наказване
като санкционираща управленска дейност, израз на държавна
наказателна репресия представлява форма на административна дейност.
От друга страна
обаче е прието, че доколкото чл.1 ал.2 ЗОДОВ препраща към АПК за реда,
по който се разглеждат исковете
по чл.1, ал.1 от същия закон, то заради процесуалната
разпоредба на чл.204 ал.2 АПК и изискванията за допустимост, които законодателят е въвел, претенция по чл.203 ал.1 АПК може да се
предяви само за вреди от
административен акт,
който е отменен по съответен ред,
предвиден в АПК, но не и в друг закон.
По този начин и
с цитираната законодателна промяна и
влизането в сила на АПК всъщност е стеснено приложението
на материалноправна норма на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, като държавата и общините не носят отговорност
за вреди, които са настъпили
от незаконосъобразно наказателно постановление, издадено за административно
наказване по ЗАНН.
Според
настоящия състав обаче препращането, което прави чл.1 ал.2 ЗОДОВ по отношение разглеждането
на исковете по ал.1 изрично касае процесуалния ред, т.е. въпросите на
производството.
Това е така,
защото ЗОДОВ е основно материален закон/макари и да съдържа редица процесуални
разпоредби – така например чл.7, чл.9а, чл.10/, като с него е регламентирана
една по съществото си специална деликтна отговорност
на Държавата и Общините, която по своята същност има гражданско – правен
характер. Тази отговорност не е административна, защото същността и реда за
прилагане на един такъв вид юридическа отговорност е съвсем друг.
Поради това и
тя е насочена към едно обособено имущество, фиск, патримониум, въведени чрез изискването на чл.205 АПК –
ответникът да е юридическо лице, а не пряко срещу органа, издал назаконосъобразния акт, тъй като специфичната цел,
поставена тук е да се получи обезвреда от деликта, но този деликт не е
“административен”, а граждански, тъй като са увредени определени материални
правоотношения на различните физически и юридически лица, чиято трайна уредба
като институти е на общото гражданско право.
В случая
твърдението е за накърняване имуществото на ЕООД-то
чрез намаляването на неговия актив, свързано било с обезценката
на движими вещи, било с плащането на определена сума пари по договор за правна
помощ, което е също институт на гражданското право.
Токова
увреждане е налице и при заповедта за премахване на една сграда.
Изпълнена, но
оказала се впоследствие незаконосъобразна и отменена като такава по съответния
ред, същата е увредила собственика на вещта,
разрушена в субстанцията си, тъй като по този начин е
прекратила/погасила/ неговото право на собственост.
Или следва да
се обобщи, че всичките тези актове засягат определени права с имуществен или неимуществен характер в сферата на адресатите им, които са
регулирани в преобладаващата си част от общото гражданско право.
В тази връзка
следва да се обобщи, че отговорността по ЗОДОВ е всъщност осъществяване и
понасяне от Държавата в най общ план на една гражданска деликтна
за нея отговорност, при която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени и неимуществени права на различните правни субекти –
физически или юридически лица, резултат от незаконосъобразната дейност на нейни
органи или длъжностни лица, реализирана при и или по повод на административна
дейност, от собствения си патримониум чрез
обособеното имущество на определените юридически лица.
В този ред на
мисли процесуалния ред никога не може да изключи, промени или стесни
материалните предпоставки на този вид юридическа отговорност, тъй като се
отнася само до способа/начина/ за реализирането им, т.е. той е само средство за
ангажиране на отговорността.
Още повече, че
безспорно приложимата новела на чл.1 ал.1 ЗОДОВ/а и самия закон/ не дефинира понятията
“незаконосъобразни актове”, “действия” и “бездействия”, а също
така понятието “административна дейност”, като следва
да се държи сметка, че новелата на чл.203 ал.1 използва същите термини, като в
ал.2 самият Административнопроцесуален кодекс изрично
сочи, че досежно “имуществената отговорност”, т.е. по отношение
на материалните предпоставки приложим е само ЗОДОВ, който не стеснява полето и
на приложение.
Консеквентно
според настоящия състав е налице предпоставката, свързана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, който е постановен при осъществена административна дейност.
Налице е в казуса
и следващата предпоставка, а именно отмяната на този акт по съответния за това
ред – с Решение от 23.01.2007г. по
приложеното н.а.х.д №2058/2005г. по описа на Районен Съд – Пловдив в сила от
13.06.07г., като незаконосъобразен, което е безспорно.
Според настоящия състав обаче не е налице една основна материално правно
предпоставка, даваща материалното субективно право на Дружеството да претендира
обезвреда именно по реда на чл.1 ЗОДОВ/което не
изключва друг ред/, като реализира успешно специалната деликтна
отговорност. Таза предпоставка е свързано с възможността, която му е
предоставена от чл.1 ал.1 ЗОДОВ да търси обезвреда
като юридическо лице, претъпяло вреди в сферата си от незаконосъобразна
административна дейност и резултатите от една такава дейност, каквото
наказателното постановление безспорно е.
Както вече се посочи и по – горе едва с изменение на чл.1 ал.1 с ДВ
бр.105/2005г./в сила от 01.01.2006г./ бе предвидена възможност субекти с
качеството юридически лица да претендират с основание присъждане на имуществена
обезвреда по специалния ЗОДОВ.
С оглед на това субекти като ищецовото Дружество
могат да търсят репариране на понесени от тях вреди при наличие на останалите
предпоставки на закона само въз основа на
факти, осъществили се след 01.01.2006г.
Това е така, защото
тази новела има материално – правен характер, като
основание за специалната деликтна отговорност,
а Законът не и е придал обратно действие.
С
оглед на изложеното, юридическото лице – “Компютър плюс”ЕООД
може успешно да обосновава настъпили за него
вреди във връзка с дейност, попадаща в обхвата на чл.1 от ЗОДОВ,
основана
на факти, настъпили едва след 01.01.2006г., т.е. следва целият фактически състав на тази отговорност да се
осъществил след тази дата.
Не е възможно част от фактите/и то основни/ да се осъществят преди това,
а част след това. Едно такова “разкъсване” е недопустимо.
В случая задържането на трите лаптопа е
извършено/както е посочено и в самото НП/ на дата 20.07.2005г. с разписка
№490/представената на лист 4 от делото пред РС – Пловдив/, но същата като
правен акт няма самостоятелното значение и не подлежи на отделен контрол от
крайния акт на производството – наказателното постановление. Последното е
издадено на дата 27.10.2005г.
Т.е. в случая тези предпоставки – извършеното задържане на вещите и акта,
от който се търси обезвреда, са обективирани
в правната действителност преди 01.01.2006г..
Консеквентно това обосновава и извода на този Съд, че не е възникнало
материалното правоотношение между Държавата по специалния ред на ЗОДОВ, в
лицето на съответното юридическо лице и юридическото лице – ищец по чл.1 от
същия закон, което обосновава и извода на този Съд за отхвърляне на исковите
претенции за изцяло и само на това основание.
По отношение на формулираната претенция в размер на 57 лева, формулирана
от Дружеството като такава за присъждане на обезщетение под формата на законна
лихва върху посочена стойност на трите движими вещи, то следва да се посочи, че
едно такова съизмеряване е невъзможно.
Законната лихва е обезщетение за закъснителни/мораторни/
вреди върху парично вземане. В случая очевидно е, че търсената обезвреда се свързва/с оглед изложената обстоятелствена
част на тази претенция/ с продължилото задържане на трите лаптопа
след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на НП до датата на тяхното
предаване на собственика им.
Този период на неоснователно задържане може да обоснове претенция за
присъждане на обезщетение за извършено лишаване на собственика от ползите,
които дават тези вещи като граждански плодове или възможността той лично да
използва същите по предназначение – от едно трето лице/на правото му на
собственост/, като обикновено това се съизмерява с
пазарния наем/ за недвижими вещи/ или цената на възмездното ползване за
движимите, но никога със законната лихва, та макар и самите обекти да са оценими в пари /както е обикновено/.
С оглед на това тази претенция подлежи на отхвърляне и на това
самостоятелно основание, като недоказана.
Накрая следва само за пълнота да се посочи, че според този Съд всъщност
правилно Дружеството е предявило първоначално исковата си молба пред общите
съдилища.
Както сочи и ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС на РБ в своята точка 1/преди измението на ЗОДОВ с ДВ бр.105/2005г./ “За вреди, причинени
от незаконни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица юридическите лица, претърпели вреди, могат да реализират
правата си по общия гражданско правен ред по ЗЗД , а не по ЗОДВПГ”. Т.е. след
като самият акт, от който се търси обезвреда е от
преди влизане в сила изменението на чл.1 ал.1 ЗОДОВ, то Дружеството може
принципно да реализира правата си по общия исков ред на чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД.
В
случая обаче доколкото впоследствие, след изпращане на делото по подсъдност, с
което ЕООД-то се е съгласило, поради което изрично е
формулирало и твърдения, че търсената от него обезвреда
следва да се реализира именно по ЗОДОВ, настоящият състав дължи произнасяне по
същество, тъй като исковите претенции са обосновани с настъпили щети/под
формата на обезщетения за: обезценка, разноски,
законни лихви/ след 01.01. 2006г., което разбира се настоящият състав не
установи, но разбира се е формално обвързан от твърденията на ищеца/както е във
всяко исково производство, та макар и протичащо по реда на АПК/.
Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІІ отд., ІХ състав :
Р Е
Ш И
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените от “Компютър плюс”ЕООД с адрес на
управление гр.Пловдив, ул.Цанко Дюстабанов”№15, ет.1 срещу Агенция “Митници” с адрес на призоваване гр.София,ул.”Г.С.
Раковски”№47 обективно кумулативно съединени претенции за заплащане на сумата
от 2 100 лева, представляваща обезценката на
следните движими вещи: три броя компютри, тип лаптоп
марка “Dell”, модел “INSPIRON 9300”, сумата от 57,00 лева, представляваща
законната лихва върху стойността на трите компютъра за времето 13.06.2007г. –
23.07.2007г., определена в размер на 3 600 лева, а също така и сумата от
300 лева, представляваща направените от Дружеството разходи за адвокатско
възнаграждение в съдебното производство по
обжалване наказателно постановление/НП/ №437/27.10.2005г. на Началник Митница –
Пловдив, тъй като същото е било отменено като незаконосъобразно с Решение №17
от 23.01.2007г. по НАХД №2058/2005г. по описа на Районен Съд – Пловдив VІІ н.
състав, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :