Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 03.07.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 03.06.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 57 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 206/27.11.2019г., постановено
по гр.д. № 1333/2017г. по описа на Самоковския районен съд, е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
съществуването на вземане на „К.й.” ООД срещу Г.П.К. за сумата 2923,90 лв.,
дължима на основание чл. 538, ал. 1 от ТЗ и представляваща неизплатената част
от задължение по запис на заповед, издаден от К. като обезпечение на вземанията
на „К.й.” ООД за месечни вноски по сключен между тях на 11.07.2016 г. договор
за паричен заем № 16259 към искане № 26095, ведно със законната лихва върху
тази сума от 13.02.2017 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение
искът е отхвърлен за разликата над 2923,90 лв. до пълния предявен размер от
3301,00 лв., представляваща неустойка по чл. 19, ал. 1 от Общите условия към
сключения на 11.07.2016 г. договор за паричен заем № 16259 към искане № 26095,
в размер на 377,10 лв.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Г.П.К. срещу частта от горното решение, с която са установени
вземания на ищеца срещу него. Жалбоподателят твърди, че клаузата на чл. 8 от
договора за заем противоречи на изискванията за добросъвестност и води до
неравновесие между правата и задълженията на страните по него. Анализира така
цитираната клауза и счита, че уговорената с нея неустойка излиза извън
присъщите й функции, тъй като е предвидена за неизпълнение на задължение,
различно от главното, а размерът й е 80% от заетата сума. В подкрепа на твърдението
си изтъква, че такава неустойка се дължи и при добросъвестно изпълнение на
главното задължение от страна на длъжника, т.е. при пълно удовлетворяване на
интереса на кредитора и без той да е претърпял каквито и да е вреди. Прави
извод, че клаузата на чл. 8 от договора е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, поради което по нея не се дължи изпълнение и тя не поражда вземане в
полза на ищеца. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли иска в тази
му част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор от насрещната страна, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият
описва отношенията между страните, като изтъква, че бил сключен договор за заем
за сумата 2000 лв., в обезпечение на който кредитополучателят издал само запис
на заповед. Били подписани два погасителни плана (№ 3 и № 4), като разликата
между тях се състои в наличието или липсата на обезпечение. За да се възползва
от първия от тях, длъжникът е трябвало да осигури обезпечение по чл. 8 от
договора – банкова гаранция или поръчител. След като не е сторил това, между
страните важи другият погасителен план, в който е включено и разсрочено плащане
на неустойката за непредставяне на обезпечение. Въззиваемият
изтъква, че, ако длъжникът е считал, че е сключил неизгодна сделка,
противоречаща на добрите нрави, е имал възможността да се откаже от договора по
силата на чл. 10 от него, но не е сторил това. Подчертава, че и до настоящия
момент длъжникът не е върнал заетата сума – нито изцяло, нито отчасти. Моли
съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят Г.К. се представлява
от адв. К., която поддържа жалбата, оспорва
отговора, и моли съда да я уважи, като отмени обжалвания съдебен акт. Представя
молба за изплащане на възнаграждение като особен представител.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият се представлява от адв. П., който оспорва
жалбата, поддържа отговора, и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не
следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са приемани нови доказателства. Единствено,
в изпълнение на указания на съда, ищецът е конкретизирал, че претендираната от него обща сума от 3301 лв. е формирана от
1885,54 лв. (главница), 348,72 лв. (лихви), 377,10 лв. (неустойка по чл. 19,
ал. 1 от Общите условия) и 1885,54 лв. (неустойка по чл. 8 от договора между
страните).
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск.
ІІI. По същество
Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, „при
въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от
конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с
издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото“. Това
означава, че независимо че ищецът разкрива обезпечителната функция на записа на
заповед спрямо каузалното правоотношение, той доказва вземането си, основано на
менителничния ефект, е не на това правоотношение.
В същия смисъл е и практиката на ВКС
след постановяване на горното тълкувателно решение (Решение
№ 114 от 10.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1469/2013 г., I т. о., ТК, Решение №
141 от 5.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 1516/2015 г., II т. о., ТК), според която
„в производството по чл.
422, ал. 1 ГПК ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна
страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение“. При това, в първото от
горните решения е изрично подчертано, че дори в исковата молба да е изложено
твърдение за предоставяне на посочената в записа на заповед сума под формата на
заем, съдът не е следвало да го обсъжда, „…доколкото
с въвеждането му въобще не е бил променян предметът на делото….“ Направен е
и извод, че, с необсъждането на това твърдение, съдът не бил допуснал нарушение
на диспозитивното начало в процеса.
В същия смисъл е и Решение № 38 от
7.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 1008/2014 г., I т. о., ТК, съгласно което „предмет на делото по
предявен установителен иск по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.
417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от
външна страна менителничен ефект. Ищецът - кредитор
доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на
релативно възражение ….. вкл. в случаите на разкрита в исковата молба
обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът
- поемател не е длъжен да доказва възникване и
съществуване на вземане по каузално правоотношение“. Такова той е длъжен да докаже само ако го противопоставя
на заявено от ответника (издател на ефекта) друго каузално правоотношение, на
което последният основава свои възражения срещу съществуване на вземането –
предмет на заявлението.
В настоящия случай възражението на ответника
срещу претенцията на заявителя е само общо. Той не релевира
каквото и да било каузално правоотношение между страните, нито основава
възражението си срещу заповедта за изпълнение на такова правоотношение. Конкретно
основание за задължаване на издателя на записа на заповед се сочи едва от ищеца
в исковата му молба, като по този начин се разкрива обезпечителната функция на
записа на заповед. С оглед цитираната по- горе съдебна практика, обаче, по този
начин ищецът не променя предмета на делото, нито основанието, на което
претендира вземането. Съответно, не е необходимо да се доказва съществуването
на посочения от ищеца договор за заем, доколкото никоя от страните не свързва
каквито и да било правни последици с него, т.е. той е напълно ирелевантен за изхода на делото.
От друга страна, всяко парично вземане се
характеризира с основание и размер. Ако в исковото производство се разгледа
вземане въз основа на посочения в исковата молба договор за заем, това вземане
би било с различно основание спрямо вземането по запис на заповед, за което е
издадена заповедта за изпълнение, т.е. би било различно вземане. Следователно,
установяването му по реда на чл. 422 от ГПК би било недопустимо. Разбира се,
няма пречка то да бъде предмет на нов, самостоятелен иск, но не и на иск по чл.
422, ал. 1 от ГПК, тъй като предметът на последния е предопределен от предмета
на заповедното производство и неизбежно съвпада с него.
По тези съображения настоящият съдебен състав
намира, че от посочения от ищеца договор за заем не може да се черпят аргументи
нито в полза, нито във вреда на процесното вземане.
Вместо това, в настоящото производство
подлежи на изследване единствено правното основание, въз основа на което е претендирано вземане в заповедното производство, а именно –
записът на заповед от 11.07.2016г. Същият е редовен от външна страна и съдържа
всички изискуеми реквизити по чл. 535 от ТЗ. Поради това и доколкото посочената
в него сума е по- голяма от претендираната от
заявителя – ищец, този запис е годно основание за процесното
вземане и доказва неговото съществуване. Искът е основателен и е следвало да
бъде уважен във всички негови части. Съответно, жалбата срещу частта от първоинстанционното решение, с която този иск се уважава, е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а самото решение – да
бъде потвърдено, без да се обсъждат наведените във въззивната
жалба доводи, доколкото същите се основават на договор за заем между страните
по делото, чиято ирелевантност беше обоснована по-
горе.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и направено искане
в този смисъл, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия
направените от последния разноски във въззивното
производство, каквито се установяват в размер на 434 лв. - адвокатско
възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 8 от
делото, и 400 лв. – внесен от въззиваемия депозит за
особен представител на жалбоподателя.
Съгласно направено изрично искане, на
особения представител на жалбоподателя следва да се изплати възнаграждение по
внесения депозит в размер на 400 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
206/27.11.2019г., постановено по гр.д. № 1333/2017г. по описа на Самоковския
районен съд.
ОСЪЖДА Г.П.К. с ЕГН ********** да заплати на „К.й.” ООД с ЕИК *** сумата 834 лв. – разноски по
делото.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Е.М.К. с ЕГН ********** възнаграждение
за осъществено процесуално представителство в размер на 400 лв. – от внесения
депозит.
В отхвърлителната
част първоинстанционното решение не е обжалвано и е
влязло в сила
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.