СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 8306 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 391226 от 23.04.2017 г., постановено по гр.д. № 590/2017 г. по описа
на СРС, ГО, 153 състав, е отхвърлен предявеният от Г.С.Д. срещу БДЖ – Т.П.ЕООД
осъдителен иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 1250 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди
/неполучаване на обезщетение за безработица за периода 15.12.2016 г. –
15.05.2017 г./ вследствие виновно противоправно поведение на служители на
ответника.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ищеца Г.С.Д.. Във въззивната жалба се излагат доводи
за неправилност на първоинстанционното решение. Въззивникът аргументира, че е
бил въведен в заблуждение от ответника, че трудовият му договор ще бъде
подновен от новоизбраната охранителна фирма. Позовава се на показанията на
свидетеля Р.. Сочи, че от събраните доказателства се установява причинна между
претърпените имуществени вреди и противоправното поведение на работодателя.
Ответникът по жалбата БДЖ – Т.П.ЕООД
в законоустановения срок е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, с
който я оспорва като неоснователна.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевиранитевъззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е процесуално недопустима в
частта, в която се обжалва решението в отхвърлената част, поради липса на
правен интерес.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима в частта, в която се обжалва уважената част от
решението. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
СРС е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
49, вр. чл. 45 ЗЗД. Ищецът
твърди, че е работил по срочно трудово правоотношение при ответника като
охрана, като при сключването на същия е бил уверен от служители на
работодателя, че след изтичането на срочния трудов договор ще сключи друг за
същата длъжност „охранител“ с частна фирма. Заявява, че поради тази причина сключил
трудовото правоотношение с ответника и прекъснал регистрацията си в Бюрото по
труда, където получавал обезщетение за безработица. Аргументира, че ответникът
прекратил трудовото правоотношение с него на 14.12.2016 г. на основание чл. 71 КТ, без да му бъде предложен нов договор с частна фирма. Сочи, че от това
противоправно поведение на ответника претърпял имуществени вреди в общ размер на 1 250 лв., тъй като не могъл
да се регистрира отново в Бюрото по труда като безработен и пропуснал да получи
обезщетение за безработица за периода
15.12.2016 г. – 15.05.2017г.
В законоустановения срок ответникът е депозирал
отговор на исковата молба, с който оспорва иска по основание и размер. Признава
факта на сключването на трудов договор с ищеца и че същият е прекратен в срока
за изпитване. Оспорва да е въвел в заблуждение ищеца, че след изтичане срока на
договора ще му бъде осигурена друга работа по трудово правоотношение с трето
лице.
Когато вредоносните последици настъпват от действие
или бездействие на лице, на когото е възложено да извършва определена работа,
то правният субект, който е възложил тази работа, следва да носи уредената в
чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за
виновното деяние (действие или бездействие) на лицата, на които е възложил да
упражняват надзора и грижите за безстопанствените кучета. Когато при изпълнение
на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други
общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този
смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от
Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г.
на Пленума на ВС.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму
извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази
работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили
работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други
лични основания за освобождаването им от отговорност. Съгласно задължителните
за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума
на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни
работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава,
когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Следователно, за да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за имуществени вреди,
причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната
действителност да са настъпили следните юридически факти (материални
предпоставки): 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност
(несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение);
3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения); 4)
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите
имуществени и неимуществени вреди; 5) вина на делинквента, която съобразно
уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното
лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената
работа.
Безспорно обстоятелство между страните по делото и се
установява от приетия като писмено доказателство трудов договор, че са били в трудово
правоотношение по срочен трудов договор от 15.11.2016 г. до 19.01.2017 г. със
срок на изпитване, уговорен в полза на работодателя, по силата на което ищецът
е заемал длъжността „пазач” при ответника. Страните не спорят и видно от
приетата по делото заповед № 338/02.12.2016 г. трудовият договор е прекратен
едностранно от работодателя, считано от 15.12.2016 г., на основание чл. 71, ал.
1 КТ.
Страните не спорят и се установява от доказателствата
по делото, че ищецът преди да започне трудовото си правоотношение с ответника е
бил регистриран като безработен в дирекция „Бюро по труда” към Агенция по
заетостта и е получавал парично обезщетение за безработица, което е спрял да
получава след като е започнал работа в БДЖ – Т.П.ЕООД.
От показанията на разпитания по делото свидетел Т.Р.,
на които се позовава въззивникът във въззивната жалбата, се установява, че
същият е работил на длъжност „пазач“ при ответника заедно с ищеца по делото. Посочва,
че е работил на трудов договор с прекъсване по три-четири месеца и последният
им договор е бил до 19.01.2017 г. Свидетелят заявява, че е имало фирма, която е
искала да поеме охраната, но не е спечелила оферта и охраната си е останала към
БДЖ. Свидетелства, че ответникът им е предоставил възможност да подадат молби
да преминат на работа към тази фирма, но тъй като тя не е спечелила конкурса,
са си останали на работа към БДЖ. Дава показания, че прекия му началник им е
казал да подадат молби за преназначение към БДЖ и той го е направил, като е
казал и на другите охранители да подадат молби за преназначение. Свидетелства,
че преди да изтекат договорите им на 19.01. са дошли представители на фирмата,
която е трябвало да поеме охраната, като са им направили предложение да
преминат към нея, за да не набират тепърва нови хора и са оставили заявления,
които охранителите са подали, но фирмата не е спечелила конкурса. Съдът даде
вяра на показанията на свидетеля Т.Р., тъй като същите са логични,
последователни, вътрешно непротиворечиви и кореспондират с останалите
доказателства по делото. Въззивният съд не споделя изводите на въззивника, че
от показанията на свидетеля се установява противоправно поведение на
служителите на ответника. От показанията на свидетеля не се установяват
твърденията на ищеца при подписване на срочните трудови договори да им е било
обещано след изтичането им сключването на трудови договори с нова фирма. Видно
от показанията на Т.Р. е имало такава възможност, която обаче не се е
осъществила по обективни причини – фирмата не е спечелила конкурса. Ответникът,
от своя страна, е преназначил охранители, които са подали молби за това, с нови
трудови договори, което обстоятелство се установява от показанията на същия
свидетел. Няма доказателства по делото, които да установяват противоправност на
поведението на ответника.
От показанията на свидетелката В.Г., които съдът
кредитира като логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и
кореспондиращи с останалите доказателства по делото, се установява, че работи
при ответника от 2009 г. в Личен състав. Свидетелства, че към 2016 г. охраната е
осъществявана от външна фирма, която се е отказала и БДЖ Т.П.е поел охраната,
като са назначили пазачи със срок за изпитване. Заявява, че към края на 2016 г.
се е говорело, че тази дейност отново ще бъде отдадена на външна фирма и
представители на фирмата, която им е казано от централното управление, че е
спечелила конкурса, са започнали да обикалят и да се срещат с охранителите,
като са им обяснявали условията, при които могат да започнат работа при тях.
Свидетелства, че впоследствие се е оказало, че тази фирма се е отказала от
дейността, като през това време на нея й е било наредено да освободи хората,
които са в срок на изпитване. Посочва, че познава ищеца и че същият е работил
малко при тях. Свидетелства, че не е обещавала на ищеца или друг охранител, че
ще сключи работа с новата фирма и не е чула и не знае друг служител от личен
състав да е обещавал това. Дава показнаия, че всички служители, които са
назначили са знаели, че са в срок за изпитване.
От приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно дадена, се
установява, че размерът на пропуснатото обезщетение за безработица за периода
15.12.2016 г. – 15.05.2017 г. е 914 лв., а за периода 15.12.2016-02.05.2017 г.
е в размер на 850,02 лв.
От така установените факти, не може да се направи
правен извод за наличието на противоправно поведение на служители на ответника
при или по повод на изпълнение на възложена работа, което да е довело до
причиняване на имуществени вреди на ищеца.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на спора право на разноски има
ответника по въззивната жалба, но същият заявява, че няма разноски за
въззивното производство.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 391226 от 23.04.2017 г.,
постановено по гр.д. № 590/2017 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.