РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонара Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 8536 по описа на СГС за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение 43816 от 19.02.2019 г., постановено
по гр. дело № 83366/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 156 състав, частично са уважени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.К.Д. по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с 200, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 803,06
лева, представляващи стойността на доставена топлинна енергия по договор
за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за топлоснабден имот
аходящ се в гр. София, ул. „******, аб. № 038433 за периода 15.09.2014 г. до
30.04.2016 г., както и сумата от 47,96
лева, представляващи припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение
за периода 15.09.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху двете главници от 14.06.2017 г.
(датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.06.2017 г. по ч. гр. д. № 38542/2017 г.
по описа на CPC, IIГ. О.,
156-ти състав, като са отхвърлени акцесорните установителни искове за сумата от 187,50 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2014 г до 26.05.2017 г., както и за сумата от 11,73 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
стойността на услугата дялово разпределение за периода 15.09.2014 г. до
26.05.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 22.06.2017 г. по ч. гр. д. № 38542/2017 г. по описа
на CPC, II Г.О.,
156-ти състав.
Със същото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК съразмерно на
уважената част от исковете сумата от
536,47 лева, предсталяващо деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение
за първоинстанционното и заповедното производство, а ищецът е осъден да заплати
на ответника н основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерно на отхвърлената част от
исковете сумата от 104,92 лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца установителни искове за установяване на вземанията за сумата от 187,50 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2014 г до 26.05.2017 г., както и за сумата от 11,73 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за стойността
на услугата дялово разпределение за периода 15.09.2014 г. до 26.05.2017 г., е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа,
че процесните вземания обективирани в общата фактура /без да е индивидуализирана
конкретно/ е била публикувана на 14.08.2014 г. и съгласно чл. 32, ал. 1 ОУ обективираните
в същата задължения ставали изискуеми с изтичането на 30 дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, поради което ответникът е бил
изпаднал в забава, като имало издадени констативни протоколи по смисъла на чл.
539 ГПК. Отделно от лихвата върху главницата за доставената топлинна енергия
ответникът в съответствие с правилото на чл. 22, ал. 2 ОУ дължал и такава върху
услугата „дялово разпределение“ и тъй като сумата за тази услуга се съдържала в
ежемесечно издаваните фактури, то ответникът бил в забава и дължал претендираната
лихва, а първоинстанционният съд не бил съобразил обстоятелството, че с
качването и на сайта, следвало да счита
за покана. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи претенцията,
като присъди направените пред настоящата инстанция разноски.
Въззиваемият ответник - М.К.Д. не е подала в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба.
Срещу решението, в
частта, с която частично е уважен предявения от ищеца установителни иск за
доставена топлинна енергия за разликата над 644,28 лв. до уважения размер от
803,06 лв., както и в частта, с която е признато съществуването на вземане за
сумата от 47,96 лева, представляващи
припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение е постъпила
въззивна жалба и от ответника М.К.Д., чрез пълномощника й– адв. А.И., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност
на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон , съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъква,
че своевременно е релевирала възражение за изтекла погасителна давност, поради
което и в подадената искова молба ищецът е променил заявения период, но
първоинстанционния съд без да се съобрази със заключението на ССчЕ неправилно е
изчислил погасената по давност част, и вместо дължимата сумата от 644,28 лв. е
приел неправилно, че задължението възлиза на 803,06 лв. Изтъква, че ищецът не е
установил вземането си за услугата дялово разпределение , поради което и този
иск следвало да се отхвърли. Моли съда да отмени решението в обжалваната част.
Въззиваемия - „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната
жалба, не се явява негов процесуален представител и не взема становище по въззивната
жалба.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страна в процеса, като са заплатени дължимите
държавни такси за въззивнообжалване, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неснователни по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, доколкото въззивната
инстанция не констатира при постановяване на решението нарушение на императивна
материалноправна норма.
По жалбата на „Т.С.“ ЕАД:
По отношение на оплакването във въззивната жалба, касаещо акцесорните
вземания за лихва върху главното парично задължение за доставена топлинна
енергия и такава върху главницата за дялово разпределение, следва да се
отбележи следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155,
ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни
месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба
№16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите
на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане
в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в
по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в
полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е
самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за
месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски
със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи се за процесния период, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само
върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на изравнителната сметка. Следователно по аргумент за противното
от чл. 33, ал. 4 ОУ клиентите на ищцовото дружество не дължат обезщетение за
забава върху месечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите,
начислени след извършването на изравняването на топлинната енергия. Съгласно
чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и имащи отношение за процесния
период от 15.09.2014 г. до 26.05.2017 г. последните суми следва да бъдат заплатени
в тридесетдневен срок от датата на
публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така както
и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани
доказателства за датата, на която сметките на ответника за процесния период са били публикувани на интернет-страницата му,
поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е
законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно
и главно доказване, че същите са
поставени в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане
стойността на ползваната в имота топлинна енергия. Следователно в съответствие
със събраните по делото доказателства обосновано първоинстанционният съд е
приел, че ответникът не дължи мораторна лихва върху главното парично задължение
за доставена топлинна енергия в размер на сумата от 187,50 лева, както и както и за сумата от 11,73 лева за периода от
15.09.2014 г. до 26.05.2017 г., и
законосъобразно същите са били отхвърлени. Следва да се посочи, че разпоредбата
на чл. 36 от ОУ не предвижда „ред и начин“ за заплащане на услугата дялово разпределение,
поради което следва да се приложи по аналогия общото правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД – отправяне на покана, каквато ищецът не е ангажирал доказателства, че е
отправил.
По отношение
жалбата на М.К.Д.:
По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали и какво
количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло следва да се
отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото
лице по изслушаната и приета СТЕ се установява, че реално доставената топлинна енергия за процесния период от 15.09.2014
г. до 30.04.2016 г., до имота, находящ се на адрес в гр. София, ул. „******, аб. № 038433 е на стойност 803,06 лв.,
представляваща сбора между прогнозната продажна цена по издаваните ежемесечно
от ищеца фактури и сумите за доплащане по изготвените изравнителни сметки след
всеки отоплителен сезон, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционния съд. В
тази връзка следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е съобразил
обстоятелство, че процесния период заявен с исковата молба е 15.09.2014 г. до
30.04.2016 г., и не е взел предвид отразените в експертизата вземанията за
периода м.05.2013 г. до м.04.2014 г., които не са предмет на настоящото
производство и са извън процесиите, и от общата сума по експертизата за периода
от м.05.2013 г. до м.04.2016 г. в размер на 2123,13 лв. е извадил сумата от
258,51 лева за периода м.05.2013 г. до м.04.2014 г. и е съобразил, че
отговорността на ответницата е за ½ от общото задължение. Следва да се отбележи, че никаква част от
претенцията на ищеца не е погасена по давност, тъй като съгласно разпоредбата
на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. В случая заявлението за издаване
на заповед за изпълнение е подадено на 14.06.2017 г., поради което и с оглед
спазването на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, именно от този момент се смята
предявен и иска за установяване на вземането, поради което вземанията за
процесния период м.05.2014 г. до м.04.2016 г. не са погасени по давност,
доколкото задължението за м.05.2014 г. е станало изискуемо на 30.06.2014 г. Извод
в тази насока е разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ОУ, раздел VІІ /действащи за процесния период/ е уговорено, че потребителят е
длъжен да заплаща продажната цена за доставената топлинна енергия ежемесечно –
в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, тези парични
задължения стават изискуеми на 30-то число, следващо месеца, за който са дължими.
Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът намира
следното:
С разпоредбата
на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от
2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността
за извършването на дялово разпределение на
топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат
да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ.
Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение
на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те
сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на
топлинна енергия,
а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия
между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца
клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран
от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение.
Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ
начин на клиентите.
Съгласно чл. 36, ал. 1
и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на
топлинна енергия за
битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение,
извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена
за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна
сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай
ищецът твърди, че за процесния имот са били изготвяни изравнителни сметки от
третото лице-помагач след края на съответния отоплителен период въз основа на
реален отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа на събраните
писмени доказателства по делото, представени с молба
от 05.06.2018 г.
– документи за главен отчет и изготвените протоколи за осигурен достъп, касаещ индивидуалните справки за отопление и
топла вода, въззивният съд приема, че услугата дялово разпределение е била
реално осъществена при същите условия с оглед продължаване на
Договора от 13.11.2001 г., сключен между ЕС и Т.с. ЕООД, като с оглед
уговореното в чл. 5.2. от същия /по 4.20 лв. на измервателен уред/, като с
оглед заключението на вещото лице по изслушаната ССчЕ, което съдът намира за
компетентно и обективно дадено се установява, че за процесния период същото
възлиза на 95,96 лв. и доколкото отговорността на ответника Д. е за ½ от
задължението, то стойността на дължимото от ответницата възнаграждение
за дялово разпределение за процесния период законосъобразно е било уважено за
сумата от 47,96 лв.
Предвид
неоснователността на въззивните жалби подадени от страните не следва да им се
присъждат разноски.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване –
арг. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
43816 от 19.02.2019 г., постановено по гр. дело № 83366/2017 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 156 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: