№ 1313
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Малоселска Въззивно гражданско дело
№ 20211100514275 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20181181 от 07.09.2021 г., постановено по гр. д. № 1482 по
описа за 2021 г. на СРС, 82 състав, е признато за установено по предявения от Р.
В. Й. иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на „К.И.И.
БГ“ ЕАД сумата от 1934.85 лева, представляваша натрупано вземане по договор
за кредит № PLUS – *******, прехвърлено на ответника на 15.05.2015 г., поради
погасяването му по давност. В тежест на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
съдът е възложил разноските за производството.
Недоволен от постановеното решение, с което предявения иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК е уважен, е останал ответникът. Подадена е въззивна
жалба срещу съдебния акт, с която се излагат оплаквания за неправилност и
необоснованост на решението на СРС. Жалбоподателят поддържа, че вземанията
му, произтичащи от процесния договор за кредит, не са погасени по давност,
както е приел с обжалваното решение съдът. Счита, че до приемането на
Тълкувателно решение № 2/2015 г. ОСГТК, ВКС, е действало разрешението,
дадено с Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което давност в
изпълнителния процес не тече. В тази връзка се позовава на съдебни решения на
ВКС, както и на решения на ЕСПЧ, постановени по дела срещу РБ. Поддържа, че
1
в конкретния случай след обявяване на тълкувателното решение на ВКС за
събиране на процесното вземане са били предприети валидни изпълнителни
действия срещу длъжника, довели до прекъсване на давността за вземането. В
тази връзка счита, че дори подаването на молбата за образуване на второто
изпълнително дело е прекъснала давността на 11.04.2017 г. В обобщение на
изложените с жалбата съображения до въззивния съд е отправено искане да
отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск.
Въззиваемата страна Р. В. Й. оспорва жалбата с писмен отговор, с който
заявява становище за нейната неоснователност. Поддържа, че изводите на съда, че
вземането на ответника е погасено по давност, са правилни, с оглед което моли за
потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски за адвокатско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства,
взе предвид наведените във въззивната жалба и възраженията на насрещната
страна, приема следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с
които ищецът и длъжник по изпълнително дело № 919/2017 г. по описа на ЧСИ
А.В., район на действие Окръжен съд – Перник, оспорва изпълнението,
позовавайки се на изтекла погасителна давност за вземанията, предмет на
изпълнителното производство съгласно изпълнителен лист от 31.08.2011 г.,
издаден по ч.гр.д. № 3778/2011 г. по описа на Районен съд – Перник в полза на
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД.
От приетите в препис в хода на производството пред първия съд
изпълнителни дела се установява следното:
На 23.01.2012 г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело от
„БНП П. Ф.“ ЕАД до ЧСИ А.В. с приложен изпълнителен лист от 31.08.2011 г.,
издаден срещу ищцата, като е било образувано изп.дело № 145/2012 г.
По това изпълнително дело и въз основа на извършена от съдебния
изпълнител справка за банкови сметки на длъжника е наложен запор върху
вземанията по банкови сметки, разкрити в „П.К.Б.Б.“ АД. Запорното съобщение е
получено от адресата 29.03.2012 г., с оглед което и с извършване на посоченото
действие давността за вземането е била прекъсната на посочената дата.
В хода на това изпълнително производство на 05.06.2012 г. е изпратено
запорно съобщение до община Перник, целящо налагането на запор върху
вземането за трудово възнаграждение на длъжника от това трето за изпънението
2
лице. С писмо от 13.06.2012 г. от община Перник са уведомили съдебния
изпълнител, че длъжникът не полага труд в общинската администрация на община
Перник, с оглед което и не са в състояние да изпълняват запора.
По това изпълнително дело не са поискани и не са извършвани никакви
други изпълнителни действия. По искане на ответника, придобил процесното
вземане по силата на договор за цесия, сключен през 2015 г., е върнат
изпълнителният титул през м. април 2017 г., когато съдебният изпълнител е
констатирал перемиране на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
На 11.04.2017 г. по молба на ответника в качеството му на цесионер по
договор за цесия от 15.05.2015 г. при ЧСИ А.В. е било образувано ново
изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист. С молбата за
образуване на делото взискателят е възложил на ЧСИ по реда на чл. 18 ЗЧСИ да
определя способа за изпълнение. Поискано е и налагането на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника след извършването на съответна справка.
С молба от 15.06.2018 г. взискателят е поискал налагането на запор върху
вземания по банкови сметки на длъжника след извършването на справка.
На 13.08.2018 г. са изпратени запорни съобщения за налагането на запор
върху вземания по банкови сметки на длъжника в „А.Б.“ АД и в „ОББ“ АД.
На 03.10.2019 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от взискателя
за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
На 28.12.2019 г. е изпратено запорно съобщение до „Н.-**“ ЕООД, с което е
наложен запор върху вземането за трудово възнаграждение на длъжника.
На 12.03.2021 г. по делото е постъпила молба от взискателя за налагане на
запор на банкови сметки на длъжника.
При така установеното от фактическа страната въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Със същото правният спор между страните е разрешен правилно, като
съображенията на въззивния съд да достигне до този извод са следните:
Относно спирането на погасителната давност при образувано изпълнително
производство, на което с жалбата си се позовава въззивникът, следва да се посочи,
3
че с Постановление на Пленума на Върховния съд № 3 от 1980 г. се приема, че
погасителната давност не тече в изпълнителното производство, понеже то е част
от единния граждански процес. Това разбиране впоследствие е обявено за
изгубило сила с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т.
д. № 2/2013 г., ОСГТК. С цитираното тълкувателно решение вместо това се
приема, че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може
да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не
е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).
Съдебната практика на ВКС по конкретни дела, свързани със спирането на
течението на погасителната давност в изпълнителни производства, образувани
преди Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК, е противоречива. Според едни състави новото тълкуване има обратно
действие, тоест погасителната давност не се спира от факта на самото образуване
на изпълнителното дело. Според други състави новото тълкуване има действие
занапред, тоест погасителната давност е спряла да тече по образуваните
изпълнителни производство до влизането в сила на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, след което отново е започнала
да тече. Във връзка с тази противоречива съдебна е образувано тълкувателно дело
№ 3 по описа на ОСГТК на ВКС за 2020 г., по което към настоящия момент няма
постановено тълкувателно решение.
В разглеждания случай обаче, изпълнителното производство по първото
изпълнително дело /образувано под № 145/2012 г. по описа на ЧСИ А. В./ към
момента на приемане на Тълкувателно решение № 2/2015 г. ОСГТК, ВКС, вече е
било прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Тук е мястото да
се посочи, че единственото валидно изпълнително действие в това производство,
което е довело до прекъсване на давността за вземанията по листа, е налагането на
запор върху банковата сметка на длъжника в „П.К.Б.Б.“ АД на 29.03.2012 г.
Другият запор /относно вземането за труд на длъжника/ не е породил действие,
доколкото от третото задължено лице е получен отговор, че длъжникът не полага
труд при него, с оглед което и не е налице вземане, което принципно би могло да
бъде запорирано. Следователно настоящият състав приема, че давността не е
прекъснала с обсъжданото действие, доколкото изпълнението не е било насочено
срещу съществуващо вземане на длъжника към трето задължено към последния
лице. Ето защо и неправилно СРС е приел, че давността за вземанията по листа е
прекъснала на 05.06.2012 г. с налагането на запор върху вземане за труд на
длъжника от Община Перник.
4
С оглед изложеното, двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е
започнал да тече след налагането на запор на вземания по банковите сметки на
въззиваемата с получаването на съобщението, адресирано до "П.К.Б.Б.“ АД на
29.03.2012 г. По изпълнителното дело няма данни взискателят (въззивникът) да е
поискал извършването на ново изпълнително действие в следващите две години,
поради което срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е изтекъл на 29.03.2014 г. От този
момент изпълнителното производство се е прекратило по право. Следователно
при постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т.
д. № 2/2013 г., ОСГТК, не е било налице висящо изпълнително производство
срещу ищцата, за да се приеме, че течението на давността е било спряло по силата
на Постановлението на ВС до приемането на тълкувателното решение.
По отношение действието на перемцията и значението за погасителната
давност със същото тълкувателно решение № 2/2015 г. е възприето становището,
че прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. В конкретния случай погасителна давност е започнала да
тече на 29.03.2012 г., като същата е изтекла на 29.03.2017 г., т.е. преди образуване
на новото изпълнително дело под № 919/2017 г. по описа на същия съдебен
изпълнител на 11.04.2017 г.
Ето защо и не следва да се обсъждат последващи прекъсвания на
погасителната давност, на които се позовава въззивникът в жалбата срещу
решението, доколкото давностният срок може да бъде прекъснат само преди
същият да е изтекъл.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции по
предявения от ищеца иск, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват на въззиваемата.
Основателно се явява заявеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност
на разноските за адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна. Като взе
предвид ниската фактическа и правна сложност на спора, обстоятелствата, че
въззивното производство е протекло в едно съдебно заседание, в което страните
не са били представлявани, и в което не са събирани доказателства, а защитата на
въззиваемата не е била изправена пред нови процесуални предизвикателства,
съдът намира, че възнаграждение се дължи само за изготвяне на отговор на
въззивната жалба. Съгласно чл. 9, ал. 1 НМРАВ възнаграждението за изготвяне на
5
отговор на въззивна жалба без процесуално представителство е в размер 3/4 от
възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 300 лв. Ето защо и в полза на
въззиваемата следва да се присъди сумата от 300 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20181181 от 07.09.2021 г.,
постановено по гр. д. № 1482 по описа за 2021 г. на СРС, 82 състав.
ОСЪЖДА „К.И.И.с БГ“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на основание чл.
78, ал. 3 ГПК на Р. В. Й., ЕГН **********, сумата от 300 лева – разноски за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6