РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 101 17.01.2020 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори
въззивен граждански състав
На: осми октомври две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1306 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „Оптимакс тур“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Бургас, ул.“Цар Симеон І“ № вх.1, представлявано от
Елена Маринова Иванова, подадена чрез пълномощник адв.Алексиев, съдебен адрес гр.Пловдив,
ул.“Опълченска“ № 1, ет.1, против
решение № 1897/22.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 8770/2018 г. по описа на РС-Бургас,
с което е прието за установено, че ”Оптимакс тур” ООД дължи на ”Евро-Алумил 2014” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Несебър, ул.“Христо Кудев“ № 17, представлявано от М. В. М., сумата от 18 080.40 лв. главница с ДДС, представляваща
неплатена цена по договор за изработка по одобрена оферта от 16.12.2016 г., за
извършени действия по изработване, доставяне и монтиране на стъклена преграда
от триплекс 10-2-10, стъкло за парапет тераса, дограма двуцветна алуминиева –
термомост, остъклена с троен стъклопакет триплекс по спецификация, по повод на
което е издадена проформа фактура № */26.04.2017 г., което вземане е присъдено
със заповед за изпълнение № 3670/12.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 7241/2018 г. по
описа на БРС.
С
решението е
отхвърлено възражението за прихващане, направено от
”Оптимакс тур” ООД за сумата от 12 000 лв. –
дължим наем за м.август и септември 2017г., сумата от 1 886.40 лв. –
дължима сума за електроенергия за срока на договора и сумата от 480 лв. – дължима
сума за вода за срока на договора, предявени на основание сключен договор за
наем от м.септември 2016 г. между ”Оптимакс тур” ООД и ”Евро-Алумил
2014“ ЕООД за Бар-салон в хотел “Империал
резорт“, както
и възражението за прихващане, направено от ”Оптимакс тур”
ООД за сумата от 12
000 лв. – дължимо обезщетение за ползване без основание за
м.август и септември 2017 г. на Бар-салон в хотел “Империал резорт“, сумата от 1 886.40 лв. – дължима
сума за електроенергия и сумата от 480 лв. –
дължима сума за вода, с които ”Евро-Алумил
2014” ЕООД се е
обогатило неоснователно.
С
решението „Оптимакс Тур” ООД е осъдено да заплати на ”Евро-Алумил
2014” ЕООД
сумата от 1 712 лв. за разноски в исковото производство и сумата от 362 лв. за
разноски по заповедното дело.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от постановеното решение, като същото се счита за неправилно,
постановено при съществени процесуални нарушения, свързани с доказателствата и
правилата за тяхното допускане, събиране и ценене. Счита се за неправилен извода
на БРС за наличие на облигационна връзка между страните по повод поставянето на
дограма в ап.1803 в хотел „Империал“. Според въззивника, съдът не е съобразил,
че в случая въпросът не опира до наличието на облигационно правоотношение
изобщо, а дали претендираната сума се дължи на конкретно договорно основание –
договор от 16.12.2016 г., както се твърди в заповедното производство и в
исковата молба, което основание не е доказано по делото, като противно на
приетото от съда нито един факт или обстоятелство по възложената
доказателствена тежест не са установени от ищеца, което е достатъчно основание
за отхвърляне на иска. В тази връзка се сочи, че по делото е безспорна липсата
на писмен договор от 16.12.2016 г., но въпреки това в нарушение на чл.164, ал.1,
т.3 ГПК и независимо от възраженията на ответника в тази насока, районният съд
е приел за допустимо доказването на договора със свидетелски показания и е
допуснал до разпит двама свидетели на ищеца, които обаче не установяват да са
извършени СМР, предмет на договора. Счита се също, че БРС неправилно се е
позовал на представената от ищеца оферта с дата 16.12.2016 г., като я е ценил
превратно и при пълно игнориране на оспорването й от страна на ответника, тъй
като същата не е била одобрена от него. Превратно е ценено от съда и писмо от
16.05.2018 г., изпратено от управителя на ответното дружество Е. И.по
електронна поща, тъй като твърденията в исковата молба и на свидетелите са за
подмяна и поставяне на алуминиева дограма, а не за нови витрини, за каквито
няма заявена претенция, като е игнорирано от съда и възражението в същото писмо
за счупен стъклопакет при поставянето му, т.е. работата по поставяне на
въпросните витрини не е била извършена качествено и пълно, респ. не е била
приета изцяло. Въззивникът счита също, че районният съд неправилно се е позовал
и на протокол № 1/26.04.2017г., въпреки неподписването му от управителя на
ответника и липсата на представен оригинал на същия, като с оглед оспорването
му БРС е следвало да изключи протокола от доказателствения материал на
основание чл.183 ГПК, а не да го цени като доказателство в полза на ищеца.
Въззивникът счита за неправилни и
изводите на съда за отхвърляне на направените от него при условията на
евентуалност възражения за прихващане. В тази връзка се сочи, че св.С. е
предала на ищцовото дружество чрез А.М.държането на обекта на 29.09.2016 г., а
„Меззе България“ ЕООД е било регистрирано след това – на 14.10.2016 г., като
ищецът е продължил да ползва процесния обект до м.март-април 2018 г., за което
са събрани писмени и гласни доказателства. Твърди се, че посоченото дружество
„Меззе България“ ЕООД не е било наемател и това е категорично установено по
делото, като приетите в тази връзка експертизи са установили, че подписите в
представения договор за наем от 01.05.2017 г. не са на посочените в същия
представители на наемател и наемодател. В тази връзка се сочи, че договорът за
наем е оспорен от ответника като антидатиран, като за установяването на този
факт не са ангажирани доказателства от страна на ищеца и по делото няма
доказателства, че бар-салонът и терасата към него са били предавани на „Меззе
България“ ЕООД от когото и да било, т.е. обектът е ползван от ищеца, на което
сочи и представения документ – „Извънсъдебно споразумение“.
В заключение, моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Не правят
доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените разноски в
двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна „Евро-Алумил 2014“ ЕООД, с който са
изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и
наведените в нея оплаквания. Споделят се изводите на районния съд за
основателност на предявения иск и за неоснователност на направените от
ответника възражения за прихващане, за което също са изложени съображения. Моли
се съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди
първоинстанционното решение. Не са направени доказателствени искания.
Претендират се разноски по делото.
Въззивната
жалба отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е подадена в
законоустановения срок от лице, което има правен интерес от обжалването, поради
което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и
становищата на страните, след преценка на събраните по делото доказателства и като
взе предвид разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено
от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „Евро-Алумил 2014” ЕООД против „Оптимакс
Тур” ООД за приемане за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 18 080.40
лв. – неплатена цена по договор за
изработка по одобрена оферта от 16.12.2016 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 3670/12.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 7241/2018 г. по описа на БРС.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен неформален договор за изработка
по одобрена оферта от 16.12.2016 г. за разработка и монтаж на обект на ответника на стъклена преграда от триплекс
10-2-10 стъкло за парапет тераса и монтиране на дограма двуцветна
алуминиева-термомост, остъклена с троен стъклопакет триплекс по спецификация от
система плъзгане с повдигане. Услугата била на обща стойност от 18080.40 лв., съгласно издадена проформа фактура № */26.04.2017 г. Твърди се, че
ищецът е монтирал договорените изделия, които били приети от ответника без забележки при предаването им,
като приемането им е било потвърдено и в електронно
писмо от 16.05.2018
г., изпратено от управителя на „Оптимакс тур“ ООД, но въпреки приемането на работата,
ответникът не е заплатил цената по издадената фактура, като отказвал плащането
с мотив, че ищецът има към него задължения за наем за ползван бар-салон в хотел
“Империал “ в размер на 30 000
лв. В тази
връзка се твърди, че „Евро-алумил 2014“ ЕООД никога не е ползвал цитираното помещение, не развива ресторантьорска дейност и няма регистрирани
фискални устройства, поради кото не дължи наем на ответника.
Така предявеният иск е с правно
основание чл.422 ГПК вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и същият е допустим, като подаден в срока по чл.415 ГПК, в резултат на
своевременно депозирано от длъжника възражение против издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 8242/2017 г. по описа на БРС.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответното дружество е оспорило исковата претенция като
неоснователна. Ответникът не оспорва, че в собствения му хотел „Империал“ са
били извършвани от ищеца СМР от края на 2016 г. до м.април
2017 г., но твърди, че същите са му заплатени. Твърди, че между страните няма подписан договор от 16.12.2017 г. и няма извършени СМР по такъв договор, като в
случая се претендира вземане по проформа фактура, която не е данъчен документ и
е само покана за плащане. Сочи се, че липсва
валидно подписан двустранен протокол, като подписът върху представения с исковата молба
протокол не е на управителя на ответното дружество, а на неизвестно лице, няма и издадена фактура с посочване на основание за плащане. Твърди
се също, че през септември 2016 г. е сключен договор за наем между
страните за бар-салон от 200 кв.м. и тераса от 120 кв.м., находящи се на
партерен етаж на хотел “Империал резорт“, с месечен наем от 6000 лв.
с ДДС, който трябвало да се плаща за времето
от м.май до м.септември 2017 г.
В тази връзка
се твърди, че държането на обекта е предадено на представител на ищеца от представител на ответника с протокол от 29.09.2016 г., но ищецът
не е платил наемните вноски, нито консумативните разходи по наетия
обект. Твърди се също, че при монтажа на витрините в ап.1803 е бил счупен
стъклопакет и е бил направен опит да се прикрие този дефект, като след
отказ на ищеца
да го подмени ответникът е подменил стъклопакета с нов,
за което платил 4 488
лв.
С писмения отговор, ответникът е направил възражение за прихващане на исковата сума с насрещното негово вземане в размер на 12 000
лв. за дължим от ищеца наем
за бар-салон в
х-л „Империал“ за м.август и м.септември 2017 г.
При условията
на евентуалност е направено
възражение за прихващане със същата сума
от 12 000 лв., с която ищецът се е обогатил
неоснователно за сметка на ответника за периода от 01.08.2017г. до
30.09.2017г., като е ползвал без основание бар-салона в х-л „Империал“. Ответникът е направил и възражение за прихващане със сумата от 1 886.40 лв.,
дължима за електроенергия и сумата от 480 лв.,
дължими за вода за ползвания
от ищеца обект бар-салон в хотел „Империал“, предявено както на договорно
основание – договор за наем на обекта, така и на извъндоговорно основание –
неоснователно обогатяване, при условията на евентуалност.
Релевантните по делото факти са
следните:
Представена е оферта от 16.12.2016 г. за изработване и монтиране на
дограма в апартамент
на ет.*в хотел „Империал“, к.к.“Слънчев бряг“, с посочени спецификации, със
стойност на СМР от 15 067 лв. без ДДС, която е отправена от ищеца до ответното дружество. Видно от представената
електронна кореспонденция между страните, офертата е изпратена на 18.12.2016 г. до
Е. И.– управител на
„Оптимакс тур“ ООД на нейния
електронен адрес, а с последващо електронно писмо от
21.02.2017 г. ищецът е уведомил ответника и за датите, на които ще бъде монтирана
дограмата.
По делото не се спори, че в
собствения на ответника хотел „Империал“ ищецът е извършвал СМР в периода от
края на 2016 г. до края на м.април 2017 г., което се признава и от ответника,
видно от изявленията му в писмения отговор.
От представения протокол №
1/26.04.2017 г., подписан от представител на изпълнителя „Евро алумил 2014“
ЕООД и от представител на възложителя „Оптимакс тур“ ООД, е видно, че със същия
са приети извършените от ищцовото дружество СМР в хотел „Империал“, описани в
15 точки, като в т.15 фигурира записване „апартамент И.по оферта“ на стойност
от 15 067 лв. без ДДС. Не се спори, че протоколът не е подписан от управителя
на „Оптимакс тур“ ООД – Е. И., а от друго лице – А. В., който тогава е бил
служител на дружеството и е изпълнявал длъжността „комплексен управител“ на
хотела, като това обстоятелство не се оспорва от ответника, а се признава от
същия, видно от писмените му бележки пред първата инстанция. Ответникът е
оспорил представения протокол № 1 с доводи, че същият е подписан от лице без
представителна власт и действията му не са били потвърдени от търговеца.
От страна на ищеца е издадена
проформа фактура № */26.04.2017 г. с получател „Оптимакс тур“ ООД за извършени
услуги – алуминиева дограма термомост плъзгане с повдигане, триплекс, троен
стъклопакет, двуцветна, преграда, стъклен парапет, по приложение – оферта, за
обект хотел „Империал“, ап.1803 /И./, на обща
стойност от 18 080.40 лв. с ДДС (15 067 лв. без ДДС). Тази фактура не
е подписана от ответника.
От представената по делото електронна
кореспонденция между страните е видно също, че на 16.05.2018 г.
управителката на „Оптимакс
Тур“ ООД – Е. И.е изпратила по електронната поща
писмо до „Евро Алумил 2014“ ЕООД чрез А. М.,
в което е заявила, че приема извършената от ищцовото дружество работа на обект „Империал
резорт“ през 2017 г.,
съгласно приложена рекапитулация, изготвена от отдел „Техническа поддръжка“
и изпълнителния директор на хотела, като е заявено,
че дейностите по т.1 до 7 са констатирани като завършени, а по т.7 веднага след монтажа на витрините в ап.1803 изпълнителят е
информиран за счупен стъклопакет, което е
станало още при неговото поставяне, като подмяна не е последвала и в момента ответникът
сменя счупения стъклопакет с нов за сумата от 2000 лв. без ДДС. Посочено е още,
че до момента в касата на ответното дружество не е постъпвала никаква сума във
връзка с ползвания от насрещната страна бар-салон в хотел „Империал резорт“ в
периода 01.04.2017 г. – 30.09.2017 г. по силата на предоставянето му под наем
за сумата от 25 000 лв. без ДДС, като не са заплащани и консумираните ток
и вода в същия период в размер на 1 972 лв. В тази връзка, с писмото,
ответникът е уведомил ищеца, че няма никакви задължения към него, съгласно
направената рекапитулация за извършената работа. Цитираната в писмото
рекапитулация, изготвена от служители на ответното дружество, е представена по
делото и нея става ясно, че са калкулирани извършени СМР от „Евро алумил“ в
полза на „Оптимакс тур“ ООД на обща стойност от 29 055 лв., като в т.7 фигурира записването “апартамент
1803 нови витрини“ на стойност 15067 лв. Видно от рекапитулацията, от посочената обща дължима сума
от 29 055 лв. са приспаднати 25 000 лв. за наем, 1972 лв. – за ток и
вода и 2 000 лв. – за счупен стъклопакет ап.803, като е налице остатък от
83 лв.
Посочената по-горе електронна кореспонденция не е
оспорена от ответника, поради което
удостоверените с нея обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда.
За установяване изпълнението на
твърдяните в исковата молба СМР ищецът е ангажирал гласни доказателства – св.С.
П.и св.Е. Д.(служители на „Евро алумил 2014“ ЕООД, от чиито показания се
установява, че през пролетта на 2017 г. двамата са работили на обекта на
ответника, в ап.1803 в хотел „Империал, където извършвали подмяна и поставяне
на алуминиева дограма и стъкла, като задачите им били поставяни от
управителката на фирмата М. В., както и от А. М., нейн приятел, който е
по-запознат технически и с материалите и й помагал.
По делото е представен протокол
от 29.09.2016 г., от който е видно, че комисия на „Оптимакс тур“ ООД в състав З.
С. е извършила инвентаризация-преброяване и предаване на КМА в „Пиано-бар“ х-л
„Империал“ на А. Г. М.. На 12.05.2017 г. също е съставен протокол от комисия на
„Оптимакс тур“ ООД в състав З. С., съгласно който комисията е извършила
инвентаризация-преброяване и предаване на КМА в „Пиано-бар“ х-л „Империал“ на А.
Г. М..
За установяване на твърденията
си за наличие на наемен договор между страните, ответникът е ангажирал гласни
доказателства – св.Н. С. и св.З. С.. В
показанията си св.С. сочи, че той е бил наемател на
хотел-бар „Империал“ от 2011 г. до 2016 г. и когато напуснал през м.септември
2016 г. предал част от инвентара на „Евро алумил 2014“ ЕООД, като е преговарял
само с А. М. в качеството му на управител на фирмата и всички разговори е водел
само с него, като М. подписвал всички документи и
свидетелят не е имал отношения с М. В.. А от показанията на св.С. се установява,
че тя е подписала съставените протоколи от 29.09.2016 г. и от 12.05.2017
г. за преброяване и предаване на КМА в
„Пиано-бар“ х-л „Империал“ на А. Г. М.. Свидетелката предала оборудването по
опис лично на М., като г-жа И.(управител на
ответника) й го представила като представител на „Евро алумил“, които към този
момент извършвали ремонти в хотела. Сочи, че първия протокол бил подписан от М., а втория протокол – от М., като през
пролетта на 2018 г. върнали ключовете и предали бара, но не платили наема.
За оспорване на твърденията на
ответника за наличие на наемен договор между страните, ищецът „Евро алумил
2014“ ЕООД е представил договор за наем от 01.05.2017 г, съгласно който
„Оптимакс тур“ ООД е предоставил под наем на „Меззе България“ ЕООД с управител М.
В. М., търговски обект – бар салонен в хотелски комплекс
„Империал резорт“, к.к.“Слънчев бряг-изток“, за срок от 01.05.2017 г. до
31.10.2017 г. и срещу заплащане на годишен наем в размер на 1 000 лв. с
ДДС. Договорът за наем е подписан от представител на наемодателя и на
наемателя. С оглед оспорването на договора от ответника, по делото е извършена
и приета СГЕ, от която се установява, че подписът за наемодател не е на
управителя на ответника Е. И., а е положен от А. С. В.. В тази връзка, по
делото е безспорно, че А. В. е бил назначен в предприятието на „Оптимакс тур“
ООД с трудов договор № 427/26.05.2015 г.
на длъжността „комплексен управител“, която е изпълнявал до 19.07.2017
г., когато трудовото му правоотношение е прекратено със заповед на работодателя
от същата дата. Представен е и протокол от 09.06.2017 г. за извършена проверка
от НАП на търговския обект, в който е посочено, че обекта се стопанисва от
„Меззе България“ ЕООД от 21.05.2017 г. А с договор от 19.05.2017 г. това
дружество е уговорило техническото поддържане на касови апарати в същия обект в
х-л „Империал“.
При така установените по делото
факти, първоинстанционният съд е приел, че между страните е налице облигационна
връзка по неформален договор за доставяне и монтиране на дограма в ап.1803 в
хотел „Империал“, за което съдът се е позовал на изготвената от ищеца оферта от
16.12.2016 г., изпратена
до ответника-възложител, която е била приета от същия с
оглед изпратеното от управителя
на ответното дружество електронно
писмо, с което изрично се признава, че
работата е изпълнена и тя се приема. В тази връзка, БРС е приел, че е налице признание от насрещната
страна, както за съществуването на
договора, така и за неговото изпълнение и за цената на услугата, тъй като сумата от 15067 лв. по направената
от ответното дружество рекапитулация изцяло съвпада със сумата без ДДС, записана в издадената от ищеца проформа фактура по повод
монтирането на дограмата. БРС е приел, че липсата на подпис на фактурата от представител на ответника е без значение, доколкото
самият ответник в друг документ, а именно в
електронното писмо, е признал извършването на дейностите, станали повод за
издаването на проформа фактурата. На същото основание съдът е
приел, че непредставянето в оригинал на протокол № 1 за установяване завършването и заплащане на
натурални видове строителни и монтажни работи, както и неподписането му от
управителя на ответника, също е без
значение, доколкото самия ответник
е признал за извършването и стойността на възложената работа, като изпълнението на задълженията на ищеца е установено и от свидетелските показания (св.П. и св.Д.). При
това, БРС е
приел, че е налице облигационна връзка
между страните, по която ищецът-изпълнител е изправна страна, тъй като е
доставил и поставил дограмата в апартамента. За неоснователни за счетени възраженията на ответника, че веднага след монтажа на
дограмата, е бил налице счупен стъклопакет, който бил подменен от него с нов, доколкото представената от ответника фактура за монтажа на нов
стъклопакет е от 19.06.2018 г.,
т.е. една година след поставяне на дограмата, без да са ясни причините за подмяната, поради което не може да се приеме, че извършеният от ищеца монтаж е бил некачествен. По горните мотиви, районният
съд е приел, че в
патримониума на ищеца съществува вземането за сумата от
15 067 лв. без ДДС или 18 080.40
лв. с ДДС.
Първоинстанционният съд е счел
за неоснователни направените от ответника възражения за прихващане. За недоказани
са преценени твърденията за сключен между страните договор
за наем, предвид липсата на представен писмен договор и наличието на забрана по чл.164, ал.1, т.3 ГПК за неговото установяване със
свидетелски показания, поради което дадените в този смисъл показания от св.С. не са взети предвид от съда. БРС е приел, че
протоколите за предаване от св.С. на обзавеждането на бара също не доказват, че именно ”Евро-Алумил
2014” ЕООД е бил страна по договора за наем, доколкото М. М.е управител и на друго дружество, а
именно “Меззе България“ ЕООД, като е наличен договор за наем на
бара от 01.05.2017 г.,
сключен между “Оптимакс Тур“ ООД като наемодател и “Меззе България“ ЕООД като
наемател. Поради това,
съдът е намерил, че не става
ясно в какво качество М. е подписала единия от протоколите
– като управител на едното или на другото дружество. БРС е приел също, че дори и от 26.09.2016 г. до 01.05.2017 г. наемател да е бил ищеца, това обстоятелство е неотносимо, тъй като
претендирания от ответника наем е за м.август и септември 2017 г., т.е. за периода след 01.05.2017г., когато е подписан
договор за наем с “Меззе България“ ЕООД, което е индиция,
че ищецът не е бил наемател на бара. Предвид това и след преценка на останалите писмени
доказателства, съдът е приел, че наемател на обекта е
бил “Меззе България“ ЕООД, което
дружество макар и представлявано от същия
управител, е отделно юридическо лице. По тези съображения БРС е стигнал до извод за липса на
облигационно отношение между страните по договор за наем за процесния период,
поради което е приел, че ищецът
не дължи търсените наеми, нито консумативите за ток и вода, като възраженията за
прихващане, основани на договорна връзка, са счетени за неоснователни. За неоснователно е счетено и евентуалното възражение за
прихващане, базирано на неоснователно обогатяване, доколкото има индиции, че “Меззе България“
ЕООД е било наемател, поради което ищецът не е ползвал бара за
процесния период и няма как да се е обогатил
неоснователно от ползването. По горните мотиви, БРС е уважил като основателен предявения
иск в претендирания размер от 18 080.40 лв. и е отхвърлил направените от
ответника възражения за прихващане.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените в жалбата оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
След
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и предвид приложимите
разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло
споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
БРС е съобразил и анализирал всички относими и
допустими доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е
достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК.
Настоящата
инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за наличието на
облигационно правоотношение между страните по неформален договор за изработка –
доставка и монтаж на дограма за ап.1803 в хотел „Империал резорт“ к.к.“Слънчев
бряг“, съгласно оферта от 16.12.2016 г., за което е издадена проформа фактура №
*/26.04.2017г., извършването от ищеца на уговорената работа и приемането й от
ответника, както и за неоснователност на направените от ответника възражения за
прихващане, които изводи са формирани въз основа на установената по делото
фактическа обстановка. Въззивния съд намира тези изводи на БРС за правилни и
съответни на закона, поради което препраща към мотивите на обжалваното решение
на основание чл.272 ГПК и по този начин същите стават част и от въззивното
решение.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията на въззивника
за допуснати от районния съд процесуални нарушения, свързани с доказателствата,
доказателствените средства и правилата за тяхното допускане, събиране и ценене,
както и че съдът е ценил едностранчиво и безкритично оспорените от ответника
доказателства и не е съобразил възложената доказателствена тежест на всяка от
страните. В тази връзка, въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че
първата инстанция е събрала необходимите, допустими и относими доказателства,
ангажирани от страните, като обжалваното решение е постановено след съвкупен анализ
на доказателствения материал и в съответствие с приложимите законови разпоредби,
в резултат на което съдът е формирал правилни правни изводи за основателност на
предявения иск и неоснователност на насрещните възражения за прихващане, които
изводи изцяло се споделят от БОС.
Неоснователни са възраженията на въззивника за липса на
облигационно правоотношение между страните по договор за изработка по повод
оферта от 16.12.2016 г. които са обосновани
единствено с
липсата на писмен договор. Действително,
в случая писмен договор не е налице, но това не е и необходимо, тъй като договорът за изработка по чл.258 ЗЗД е консесуален и
неформален, поради което същият се счита с постигането на
съгласие и писмената форма не е условие за неговата действителност, а има само доказателствено значение. В тази връзка, в съдебната практика се
приема, че доколкото валидността на договора за изработка не е обусловена от
спазването на изискванията за форма, то волеизявленията на страните могат да
бъдат обективирани и в конклудентни действия, подлежащи на доказване с всички
допустими от ГПК доказателства (Решение № 3/15.03.2016 г. по гр.д.№ 2526/2015
г. на ВКС, ІІІ г.о.).
В случая, видно от изявленията на ответника в депозирания
от него отговор
пред първата инстанция,
същият не е оспорил фактическото изпълнение на процесните СМР и извършването им от
ищеца, нито е оспорил и твърденията в
исковата молба, че е във фактическа власт на изработеното от ищеца и го ползва
по предназначение. Оспорванията в писмения отговор се свеждат до това дали изпълнението на СМР е предприето по сключен между
страните договор за изработка по офертата
от 16.12.2016 г., предвид липсата на писмен договор. Както бе посочено, договорът
за изработка е консенсуален и изискването за писмена форма при стойност над
5000 лв. има само доказателствено значение, а не е условие за неговата
действителност. От съвкупния анализ на доказателствата
по делото, въззивният съд намира за правилни изводите на БРС,
че между страните е сключен
неформален договор за изработка по повод оферта от 16.12.2016 г., като е било постигнато съгласие за извършване от ищеца на СМР, изразяващи се в изработка, доставка и монтаж на
дограма в ап.1803 в х-л „Империал“, съгласно офертата, срещу заплащане на възнаграждение в размер на 15 067 лв. без ДДС, респ.
18 080.40 лв. с ДДС. За
този извод въззивният съд съобразява представената по делото оферта от
16.12.2016 г. и разменена между страните електронна кореспонденция, от които се
установява, че между страните е постигнато съгласие за сключването на договора
за изработка, изразено с конклудентни действия.
Съдебната практика е последователна в становището, че
приемането на отправеното от изпълнителя предложение за сключване на договора
за изработка може да се осъществи и с конклудентни действия на възложителя. За
да формират съгласие за сключване на договора, конклудентните действия следва да
са от такова естество, че да манифестират ясната воля на възложителя да се
обвърже с договор за СМР при предложените в офертата на изпълнителя условия. За
тази цел, за да е налице недвусмислено съгласие на договарящите относно
предмета на договора, офертата трябва да съдържа достатъчна конкретизация на
видовете и количествата работи, които изпълнителят предлага да изпълни, и на
размера на възнаграждението, което иска да получи за тяхното извършване. В горния
смисъл – Решение № 72/28.04.2015 г. по т.д.№ 2826/2013 г. на ВКС, ІІ т.о.,
Решение № 97/03.07.2013 г. по т.д.№ 533/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., а в
Решение № 140/28.10.2014 г. по т.д.№ 908/2012 г. на ВКС, І т.о. е прието, че чрез
конклудентни действия може да се потвърди съгласие за сключване на договор за
изработка, след като възложителят е приел извършената работа.
В настоящият случай, представената оферта от 16.12.2016
г. съдържа детайлна конкретизация на видовете и количествата работи по
изработването и монтажа на дограма в ап.8 в х-л „Империал“, които ищецът
предлага да изпълни, като е посочен и размера на възнаграждението за тяхното
извършване – 15 067 лв. без ДДС, тази оферта е изпратена на 18.12.2016 г. до
управителя на
„Оптимакс тур“ ООД Е. И.на
електронния й адрес и същата е приета от нея, тъй
като с последващо електронно писмо от
21.02.2017 г. ищецът е уведомил ответника за
окончателните дати, на които ще бъде монтирана
дограмата, след което
уговорените работи са изпълнени и същите са приети от ответника, видно от
изпратеното до ищеца на 16.05.2018 г. електронно писмо от управителката
на „Оптимакс Тур“ ООД Е. И.и приложената към него рекапитулация, изготвена от отдел „Техническа поддръжка“
и изпълнителния директор на хотел „Империал“. Ето защо и с оглед цитираната по-горе практика,
въззивният съд приема, че в случая е налице недвусмислено съгласие на страните по
предмета на договора за изработка, изразено с конклудентни действия и тъй като договорът е консенсуален, изводът който се
налага е, че ищецът и ответникът са обвързани от валидно облигационно
правоотношение. От ограничението на гласните
доказателства по чл.164, ал.1, т.3 ГПК не следва, че вземането за изпълнени СМР
може да се установява само с диспозитивен документ – писмен договор за изработка,
допустими са всички писмени доказателства, от които може да се направи извод,
че договор е бил сключен и какъв е предметът му (така- Решение № 26/08.05.2009 г. по гр.д.№
6358/2007 г. на ВКС, І г.о.). Посочените по-горе доказателства,
чиято автентичност не е оспорена, както и действията на ответника, с които е признал извършването на
работата, установяват по несъмнен начин,
че фактите в правоотношението между страните са се осъществили на твърдяното от
ищеца договорно основание, а именно неформален договор за
изработка по повод оферта от 16.12.2016 г., още повече, че извършването на
процесните СМР по договор между страните всъщност не се оспорва от ответника,
доколкото в писмения си отговор същият е направил възражение за некачествено
изпълнение, което може да се релевра само при наличието на договорна връзка. В
този смисъл, неоснователни са възраженията на въззивника за липса на
облигационно правоотношение между страните по процесния договор. Неоснователно
е и възражението във въззивната жалба за допуснато от районния съд нарушение на
чл.164, ал.1, т.3 ГПК, тъй като районният съд е приел, че облигационната връзка между страните по договора за изработка се установява с цитираните по-горе
писмени доказателства,
а свидетелските показания (св.П. и св.Д.) са ценени от съда единствено във връзка с установяване на
фактическото изпълнение на работите по договора за изработка, в който случай
забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК не се прилага.
Неоснователно е и второто възраженията на въззивника, че
изпълнените от ищеца СМР не са били приети. Съгласно чл.264, ал.1 и чл.266,
ал.1 ЗЗД, възложителят е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа,
като задължението му за заплащане на възнаграждение на изпълнителя възниква
след приемането на работата. Според константната практика на ВКС, приемането на
работата обхваща както фактически действия – разместване на фактическата власт
върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно
действие – признание, че изработеното съответства на възложеното по договора,
което е израз на одобряването му. Релевантно за приемането на работата по
чл.264, ал.1 ЗЗД е или изричното волеизявление на възложителя, че счита
изпълнените работи за съобразени с договора, или онези конклудентни действия,
от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от
възложителя за одобрение на работата. Следователно, извършената работа по
договор за изработка може и да не е приета изрично със съставянето на писмен
акт от възложителя, като са достатъчни и конклудентни действия за това. В
горния смисъл – Решение № 231/13.07.2011 г. по т.д.№ 1056/2009 г. на ВКС, ІІ
т.о., Решение № 48/31.03.2011 г. по т.д.№ 822/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение
№ 181/10.02.2016 г. по т.д.№ 2079/2014 г. на ВКС, І т.о. и др., които се
споделят от настоящия състав.
В случая, ищецът е представил протокол № 1/26.04.2017 г., подписан
от изпълнителя „Евро алумил 2014“ ЕООД и от възложителя „Оптимакс тур“ ООД, с
който са приети извършените от изпълнителя СМР в хотел „Империал“, описани в 15
точки, като в т.15 са записани извършени СМР в „апартамент И.по оферта“ на
стойност от 15 067 лв. без ДДС. Така представеният протокол представлява частен свидетестващ документ,
който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в
него факти и следва да бъде преценяван от съда по вътрешно убеждение с оглед
всички доказателства по делото, поради може да бъде оспорен, без проверка на
истинността му по чл.193 ГПК. Когато протоколът за извършени СМР е подписан от
възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверените работи не са
изпълнени или са изпълнени некачествено, е върху възложителя, чието е
възражението (Решение № 209/20.02.2018 г. по т.д.№ 1096/2017 г. на ВКС, І
т.о.). Във въззивната жалба се излагат възражения, че представения протокол № 1 е
следвало да бъде изключен от доказателствата по делото на основание чл.183 ГПК,
тъй като след поискване не е бил представен в оригинал. Тук следва да се има
предвид, че целта на уредената в нормата на чл.183 ГПК процедура е да
установи съществуването на оригиналния документ. В конкретния случай, ответникът не е
изявявал в първоинстанционното производство каквито и да било съмнения относно
съществуването на този протокол в правния мир.
Ведно от данните по делото, искането за представяне на оригинала на документа е
направено във връзка с оспорването му от ответника с доводи, че протоколът е
подписан от лице без представителна власт и действията му не са били потвърдени
от търговеца. Поради това, непредставянето в оригинал на този документ, за
който не се твърди да не съществува, не води автоматично до изключването му от
доказателствата по делото, още повече, че в съдебно заседание ищецът изрично е
заявил, че копието на протокола му е дадено от ответника и оригиналът се намира
при последния, което обаче не е оспорено от ответната страна, поради което
възражението на въззивника в този смисъл е неоснователно. Тук следва да се
отбележи, че е неоснователно и оспорването от ответника на протокол № 1 като
подписан от лице без представителна власт. По делото не е имало спор, че
протоколът не е подписан от управителя на „Оптимакс тур“ ООД – Е. И., а от
друго лице – А. В., който тогава е бил служител на дружеството и е изпълнявал
длъжността „комплексен управител“ на хотела, като това обстоятелство не се
оспорва от ответника, а се признава от същия, видно от писмените му бележки
пред първата инстанция. В тази връзка, въззивния съд намира, че в случая е
приложима презумпцията по чл.301 ТЗ (действаща в отношенията между двете
страни, които са търговци), тъй като въззивникът не се е противопоставил на действията по приемане на изработеното
веднага след узнаването им, а напротив – същият ги е потвърдил, предвид изявленията му в
електронното писмо от 16.05.2018 г. за приемане на извършените през 2017 г. от
ищеца СМР. При това положение е недопустимо
последващо оспорване на подписа и представителната власт на
лицето, подписало протокола, както всъщност е процедирал
и ответника в конкретния случай
– противопоставянето на извършените действия без представителна власт е
направено едва с депозирането на писмения отговор, а не веднага след
узнаването, съгласно чл.301 ТЗ. Ето защо, въззивната инстанция намира, че с
последващите си действия въззивникът е признал действието на съставения
протокол № 1/26.04.2017 г. и същият удостоверява приемането на работата,
съобразно възложеното по договора за изработка, предвид липсата на отбелязвания
в него за констатирани недостатъци.
Отделно от горното, следва да се отбележи, че самото упражняване на фактическа власт от ответника върху изработеното (монтираната в ап.1803 дограма)
според предназначението му, което не е спорно по делото, представлява
конклудентно действие за приемането на изпълнението на ищеца без възражение за
недостатъци и има за последица настъпване на изискуемост на вземането за
възнаграждение за изработеното на основание чл.266, ал.1, предл.първо ЗЗД. В тази връзка, неоснователно е възражението на въззивника,
че БРС неправилно е игнорирал възражението му в електронното писмо от
16.05.2018 г. за счупен стъклопакет, с което се обосновава довод за неприемане
изцяло на работата, поради некачествено изпълнение. Съдебната практика е
последователна по въпроса, че недостатъците на престирания резултат (предмет на
изработката) не погасяват задължението на възложителя за заплащане на
уговореното възнаграждение, а пораждат права за него, които следва да бъдат
упражнени по реда на чл.265 ЗЗД (Решение № 99/ 11.07.2017 г. по т.д.№ 2483/2016
г. на ВКС, I т.о., Решение № 183/30.10.2013 Г. по т.д.№ 820/2012 г.
на ВКС, II т.о.
и др.). Съгласно чл.264, ал.2 ЗЗД при
приемането на работата, възложителят трябва да
прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение,
освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при
обикновения начин на приемане или се появят по-късно. В чл.264, ал.3 ЗЗД е установена необорима презумпция, че
при липсата на възражения за неправилно изпълнение работата се счита за приета.
Пропускът да бъдат своевременно направени такива възражения преклудира
възможността на възложителя да реализира отговорността на изпълнителя за
недостатъци по чл.265 ЗЗД за некачествено изпълнение, което може да се изрази в
отклонение от поръчаното или в недостатъци на извършената работа (Решение №
94/02.03.2012 г. по т.д.№ 133/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.). В случая, както бе
посочено по-горе, възложителят е приел работата с конклудентни действия, без
възражения от негова страна към момента на
приемането й, видно от собствените му изявления, поради което намира приложение презумпцията на чл.264, ал.3 ЗЗД , поради което релевираното в писмения отговор на
ответника и поддържано във въззивната жалба възражение за некачествено
идзпълнение е преклудирано. Освен това, същото е и неоснователно – възражението
по чл.265, ал.1 ЗЗД в хипотезата за присъждане на самите разноски да поправката
е приложима само в случай на вече заплатено възнаграждение за изработеното
(Решение № 99/11.07.2017 г. по т.д.№ 2483/2016 г. на ВКС, І т.о.), какъвто не е
настоящият казус.
С оглед изложеното, въззивният съд намира, че възложителят
„Оптимакс Тур“ ООД е приел извършената работа и
претендираното от въззиваемия-ищец вземане в размер на
18 080.40 лв. с ДДС, представляващо
неизплатено възнаграждение по сключен между страните неформален договор за
изработка по повод оферта от 16.12.2016 г.,
е изискуемо. В производството по делото пред първата инстанция не са ангажирани
доказателства от ответника за заплащане на
възнаграждението, поради което предявеният иск по чл.422 ГПК, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД е доказан по основание и размер. Ето защо, всички изложени в този смисъл
възражения във въззивната жалба са неоснователни.
Настоящата инстанция намира за неоснователни и
възраженията на въззивника за неправилност на изводите на районния съд относно
заявените възражения за прихващане.
Правилно е преценено от БРС, че с оглед цената на
твърдяния от ответника договор за наем между страните (над 5 000 лв.),
ангажираните от ответника гласни доказателства са недопустими за установяване
на неговото съществуване, поради забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, тъй като
предаването на наетия имот е елемент от фактическия състав на договорното
правоотношение, което всъщност е целял да установи ответника със свидетели. Предаването на имота за ползване
на ищцовото дружество не се установява и с представените от ответника протоколи
от 29.09.2016 г. и от 12.05.2017 г. за предаване на активите. На първо място, в
тези протоколи е посочено, че КМА се предават на А. М., а не на „Евро алумил“
ЕООД, поради което не може да се направи извод, че имотът е бил предаден на
ищеца. Обратен извод не следва и от безспорното обстоятелство, че първият
протокол – от 29.09.2016 г. е бил подписан от М. В. М. – управител
на „Евро алумил“ ЕООД, доколкото същата е управител и на „Меззе България“ ЕООД.
Освен това, предаването с този протокол е и неотносимо към спора, доколкото
възражението за прихващане касае периода м.август и м.септември 2017 г., за
който не са представени доказателства. На следващо място, по делото е
представен договор за наем от 01.05.2017 г., с който „Оптимакс Тур“ ООД е отдал
под наем имота на „Меззе България“ ЕООД, управлявано от М. М., което обосновава
извод, че за процесния период имотът се е ползвал под наем от трето лице, а не
от ищеца. Вярно е, че този договор за наем не е бил подписан от управителя на
ответното дружество, а от негов служител – А. В., установено от приетата СГЕ,
както и че подписът за наемател не е на В. М., но това обстоятелство по никакъв
начин не води до извод за липса на наемно правоотношение между посочените в
договора две търговски дружества. В случая се прилага презумпцията по чл.301 ТЗ
и се счита че извършените от името на търговците действия без представителна
власт са потвърдени от тях, тъй като същите не са се противопоставили веднага
след узнаването им. Но дори и да се приеме, че не е имало наемно правоотношение
по оспорения договор от 01.05.2017 г., от това не следва, че именно ищщовото
дружество е било наемател и е ползвало имота, което не се установя по
категоричен начин и от представеното „извънсъдебно споразумение“. Наличието на
договорното правоотношение следва да бъде несъмнено доказано, за което
доказателствената тежест е на ответника, чието е възражението за прихващане,
като от ангажираните от него доказателства това не се установява по категоричен
начин. Предвид горното, съдът намира, че ответникът не е доказал
съществуването на наемно правоотношение между страните, което води до извод за
неоснователност на възражението му за прихващане на исковата сума с насрещно
негово вземане в размер на 12 000 лв. – наем за м.август и м.септември
2017 г., както и за прихващане с насрещно вземане в размер на 1886.40 – за
електроенергия и 480 лв. – за вода в наетия имот, заявени на договорно
основание.
Неоснователни са и предявените от ответника при
евентуалност възражения за прихващане на исковата сума с насрещно негово
вземане в размер на 12 000 лв. – обезщетение за ползване без основание на
бар-салон в х-л „Империал“ в периода м.август и м.септември 2017 г. и в размер
на 1886.40 – дължима сума за електроенергия и 480 лв. – дължима сума за вода в
същия имот, с които ищецът неоснователно се е обогатил. По делото не е доказано
от ответника, че ищецът е ползвал имота, като в тази връзка са относими
изложените по-горе съображения относно ползването, поради което не следва да се
преповтарят. В тази връзка, въззивният съд намира за правилни изводите на БРС,
че доколкото има индиции за ползването на имота от „Меззе България“ ЕООД, което
е самостоятелен субект, независимо, че неговият управител и управителят на
ищеца са едно и също лице, не може да се направи извод, че ищцовото дружество е ползвало бара за процесния период и няма
как същото да се е обогатило неоснователно от ползването.
Предвид горното, БОС намира въззивната жалба за
неоснователна, като изцяло споделя решаващите правни изводи на първата
инстанция, поради което решението на БРС следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
При този изход на делото и
направените от двете страни искания за разноски, на въззивника такива не му се
следват, като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да заплати на
въззиваемото дружество сумата от 1070 лв. за платено адвокатско възнаграждение,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 1897/22.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 8770/2018 г. по описа на
Районен съд – гр.Бургас.
ОСЪЖДА „Оптимакс Тур“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Бургас, ул.“Цар Симеон І“ № вх.1, представлявано от Елена Маринова Иванова, да заплати на ”Евро-Алумил 2014” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Несебър, ул.“Христо Кудев“ № 17, представлявано от Маринела
Валентинова Мюлер, сумата от 1 070 лв. (хиляда и седемдесет лева) за заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство пред БОС
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.