№ 5525
гр. София, 11.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100508030 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по жалба на ищеца Д. Н. Г., подадена срещу Решение №
2663/22.02.2023 г., постановено по гр.д. № 3045/2022 г. по описа на Софийски
районен съд, 50 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 439, ал.
1 ГПК, предявен от Д. Н. Г. срещу „К.Б.С.Б. Б.” ЕАД за признаване за
установено, че Д. Н. Г. не дължи на „К.Б.С.Б. Б.” ЕАД принудително
изпълнение на сумата от 10 000,00 лева, представляваща част от парично
вземане в общ размер от 35 846,17 лева, удостоверено в изпълнителен лист от
06.02.2014 г. по ч.гр.д. № 44803/2013 г. по описа на СРС, както и е отхвърлен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за осъждане на ответника
„К.Б.С.Б. Б.” ЕАД да заплати на ищеца Д. Н. Г. сумата от 10 000,00 лева,
представляваща част от парично вземане в общ размер от 35 846,17 лева,
платени в хода на принудително изпълнение по изпълнително дело №
784/2020 г. по описа на ЧСИ С.П., с рег. № 921 на КЧСИ, на отпаднало
основание – погасено право на принудително изпълнение, удостоверено в
изпълнителен лист от 06.02.2014 г. по ч.гр.д. № 44803/2013 г. по описа на СРС.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд е осъдил
жалбоподателя Д. Н. Г. да заплати на ответника „К.Б.С.Б. Б.” ЕАД сумата от
200,00 лева, представляващи съдебни разноски.
За да постанови решението си, СРС е приел, че заповедта за изпълнение
има характеристиките на съдебен акт, поради което за вземания, установени с
1
влязла в сила заповед за изпълнение, се прилага петгодишната давност по чл.
117, ал. 2 ЗЗД. Приел е, че в случая разпоредбата на чл. 112 ЗЗД е
неприложима към процесния казус, тъй като няма ретроактивно действие за
заварените случаи. Приел е, че разясненията, дадени с Тълкувателно решение
от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са приложими
занапред (от 26.06.2015 г.), като до този момент са действали постановките на
ППВС № 3/18.11.1980 г., според което давност в изпълнителния процес не
тече. Съобразявайки това и анализирайки доказателствата по делото, съдът е
приел, че в периода 18.03.2014 г. (датата на образуване на изпълнително дело
№ 39/2014 г. на ЧСИ Е.П.) до 26.06.2015 г. давност за процесните вземания не
е текла. Посочил е, че нова петгодишна давност е започнала да тече едва от
26.06.2015 г., като същата поначало е следвало да изтече на 26.06.2020 г. СРС
обаче е отчел, че в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. не е текла погасителна
давност предвид обявеното в страната извънредно положение. В тази връзка
първоинстанционният съд е заключил, че давността за процесните вземания
следва да бъде продължена с 69 дена и затова изтича на 03.09.2020 г.
Доколкото по делото се установява, че на 02.09.2020 г. е подадена молба за
образуване на ново изпълнително дело при ЧСИ С.П., с която са поискани и
изпълнителни действия, то според СРС своевременно е прекъсната давността.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца
Д. Н. Г.. В жалбата се излагат доводи за неправилност на
първоинстанционното решение. Поддържа се, че не може със сигурност да се
приеме, че ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прилага само занапред,
доколкото липсва (към момента на жалбата – бел. авт.) тълкувателно решение
в този смисъл. Твърди се, че първоинстанционното решение е немотивирано и
необосновано, като цитирането на тълкувателно решение не съставлява само
по себе си излагане на конкретни мотиви към съдебния акт. Предвид
изложеното се иска отмяна на решението на СРС. Претендират се разноски по
делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия
„Обединена българска банка” АД, правоприемник на „К.Б.С.Б. Б.” ЕАД, в
който се излагат съображения за неоснователността на въззивната жалба.
Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно, както и че е постановено в съответствие с актуалната
практика на ВКС. Предвид изложеното се иска от въззивния съд да потвърди
решението на СРС изцяло. Претендират се разноски по делото.
В хода на въззивното производство с Определение № 8659/17.07.2023 г.
на основание чл. 227 ГПК „Обединена българска банка” АД е конституирано
като въззиваем на мястото на „К.Б.С.Б. Б.” ЕАД.
Въззивната жалба на Д. Н. Г. е подадена в срока за обжалване по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се
2
произнася служебно и по правилното приложение на императивния
материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи
или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или
съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По
всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която
е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Д. Н. Г., с която
са предявени при условията на обективно съединяване отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК и осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД.
Във въззивната жалба на Д. Н. Г. липсва оплакване, че СРС неправилно е
установил правнорелевантните факти, относими към процесния казус. При
липса на довод за необоснованост на обжалваното решение въззивният съд не
може да приеме за осъществени в обективната действителност различни
обстоятелства – в този смисъл са мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение от
09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното релевантни за правилното решаване на спора,
пренесен пред настоящата инстанция, са следните факти:
В полза на правоприемника на въззиваемия „Обединена българска
банка” АД са издадени по ч.гр.д. № 44803/2013 г. на СРС заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист от 06.02.2014 г. срещу К.Б.Н. и въззивника Д. Н. Г.. Въз
основа на посочения изпълнителен лист е образувано срещу въззивника Д. Н.
Г. изпълнително дело № 39/2014 г. по описа на ЧСИ Е.П., а заповедта за
изпълнение е влязла в сила.
Последното извършено действие по изпълнението е от 07.05.2014 г.,
когато е постъпила удръжка от наложен запор върху вземания на Д. Н. Г..
Изпълнително дело № 39/2014 г. по описа на ЧСИ Е.П. е предадено на
ЧСИ И.Д., като е преобразувано в изпълнително дело № 1576/2016 г.
Последното е прекратено на 07.05.2016 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Изпълнителният лист е върнат от ЧСИ И.Д. на банката кредитор на
26.06.2020 г. На 02.09.2020 г. банката е подала молба до ЧСИ С.П. за
иницииране на изпълнително дело и предприемане на действия по
принудително изпълнение. Образувано е изпълнително дело № 784/2020 г. по
описа на ЧСИ С.П..
В хода на изпълнително дело № 784/2020 г. по описа на ЧСИ С.П.
правоприемникът на въззиваемия е бил удовлетворен за сумата от 35 846,17
лева.
При така установеното от фактическа страна настоящият съдебен състав
приема, че първоинстанционното решение е валидно.
Решението на СРС е недопустимо в частта, с която съдът се е
3
произнесъл по отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК. От
изявленията на Д. Н. Г. в исковата молба, уточнителна молба с вх. №
60714/28.03.2022 г. и уточнителна молба с вх. № 143539/08.07.2022 г. е видно,
че ищецът (настоящ въззивник) твърди, че в хода на образувано изпълнително
производство банката кредитор е получила удовлетворение за сумата от
35 846,17 лева. Тъкмо тази сума ищецът (настоящ въззивник) претендира, че е
получена без основание, доколкото според ищеца вземанията на банката са
погасени по давност.
От представеното по делото копие на изпълнително дело № 784/2020 г.
по описа на ЧСИ С.П. се установява, че изпълнителното производство е
приключено на основание чл. 433, ал. 2 ГПК с разпореждане от 19.01.2021 г.
/л. 290 от делото на СРС/ поради пълното удовлетворение на взискателя.
Съдът е длъжен да следи служебно за допустимостта на съдебния
процес до неговия край. Абсолютна процесуална предпоставка при
установителните искове е наличието на правен интерес. Предвид изложеното
по-горе настоящият съдебен състав намира, че ищецът (настоящ въззивник)
няма правен интерес от воденето на отрицателен установителен иск по чл.
439 ГПК. Защита на претендираните права, след като процесната сума е вече
получена от банката, въззивникът може да получи само чрез осъдителен иск.
Такъв е предявен в настоящото производство.
Отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК не може да
предизвика благоприятни за ищеца (настоящ въззивник) резултати – в случая
няма възможност да се стигне до възобновяване на изпълнителните действия
срещу него, тъй като е налице пълно удовлетворение на банката въззиваем по
издадения й изпълнителен лист. В този смисъл е и Определение №
337/21.07.2022 г. по ч.т.д. № 854/2022 г. на I Т.О. на ВКС.
Следователно първоинстанционното решение следва да бъде
обезсилено в частта, с която СРС се е произнесъл по същество по
недопустимия отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК.
Производството по този иск следва да бъде прекратено.
В останалата част, с която е отхвърлен осъдителният иск по чл. 55, ал. 1
ЗЗД, решението на СРС е допустимо, а крайните изводи на съда за
неоснователност на претенцията са правилни.
Въззивният съд обаче е длъжен да посочи, че правилната квалификация
на предявения от Д. Н. Г. частичен осъдителен иск е тази по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД – за дадено при начална липса на основание. Съгласно ППВС №
1/28.05.1979 г. съставът на даването при начална липса на основание е налице
и „при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на
чл. 118 ЗЗД”.
Във връзка с посочената правилна квалификация не са били дължими
специални указания на страните предвид разпределената доказателствена
тежест и дадените указания с доклада в първоинстанционното дело.
По изложените във въззивната жалба оплаквания Софийски градски съд
намира следното:
4
Вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение, се
погасяват с петгодишна давност на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл
е Решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2021 г. на IV Г.О. на ВКС.
По арг. от ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителна давност не тече през
изпълнителния процес.
С т. 10 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС е обявено, че ППВС № 3/18.11.1980 г. е загубило сила.
Прието е, че през изпълнителния процес давността се прекъсва многократно –
с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършване на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
В мотивите на Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк.д. №
3/2020 г. на ОСГТК на ВКС върховните съдии изрично са разяснили, че
„докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани
преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. №
2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е
текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., откогато е
обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.“.
Предвид изложеното по-горе правилен е изводът на СРС, че по
изпълнително дело № 39/2014 г. по описа на ЧСИ Е.П., преобразувано в
изпълнително дело № 1576/2016 г. на ЧСИ И.Д., не е текла давност до
26.06.2015 г. От 26.06.2015 г. обаче е започнал да тече петгодишен давностен
срок, в който банката кредитор е следвало да предприеме действия по
принудително изпълнение срещу въззивника Д. Н. Г..
Не може да бъде споделено възражението на въззивника, че в случая
давността е започнала да тече от 07.05.2014 г., когато е извършено последното
изпълнително действие от ЧСИ Е.П.. В Решение № 248/23.04.2024 г. по гр.д.
№ 4024/2022 г. на III Г.О. на ВКС е обяснено, че „спирането и течението на
давността за вземане, предмет на образувано преди 26.06.2015 г.
изпълнително дело, следва да се преценява в зависимост от наличието на
двете кумулативно посочени в приложимото ППBC № 3/1980 г.
предпоставки: да е направено надлежно волеизявление за принудително
осъществяване на вземането от кредитора – взискател и изпълнителното
производство да е висящо. Когато преди датата 26.06.2015 г. е отпаднало
второто от посочените условия, ефектът на спирането на давността се
преустановява“. В случая обаче към 26.06.2015 г. е имало висящо
изпълнително производство срещу Д. Н. Г., поради което и именно от
26.05.2015 г. е започнала да тече давност за вземанията на банката.
Поначало петгодишната давност би следвало да изтече на 26.06.2020 г.,
ако преди това не настъпи обстоятелство, което да я прекъсне. В периода на
течене на процесната погасителна давност обаче е приет специалният Закон за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
Решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на
последиците. Съгласно чл. 3, т. 2 от този закон за срока от 13.03.2020 г. до
отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с
изтичането на които се погасяват или се придобиват права от частноправните
5
субекти.
С Решение на Народното събрание на Република Б., обн. в ДВ, бр.
22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република Б., считано от 13
март 2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на
Република Б., обн. в ДВ, бр. 33/2020 г., срокът на обявеното извънредно
положение е удължен до 13 май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното
положение не е удължаван.
С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че
спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след
изтичането на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“.
Следователно в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. не е текла
погасителна давност (общо 69 дена).
С посочените 69 дена се удължава възможността на кредитора да търси
принудително събиране на вземанията си след отпадане на извънредното
положение. Поради това петгодишната давност в настоящия казус следва да
изтече на 03.09.2020 г.
Предвид посоченото дотук от значение по делото е да се отговори на
въпроса дали кредиторът е предприел действия, годни да прекъснат
погасителната давност, до 03.09.2020 г.
Както вече беше посочено, установено е по делото, че на 02.09.2020 г.
банката е подала молба до ЧСИ С.П. за образуване на изпълнително дело.
С мотивите на Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по тълк.д. №
2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че „от прекъсването на давността
започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от
настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. (…) Перемпцията
е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното
процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на
кредитора да иска принудително изпълнение“. Предвид посоченото не може
да бъде споделено заявеното във въззивната жалба на Д. Н. Г., че образуването
на изпълнително дело № 784/2020 г. по описа на ЧСИ С.П. е било
недопустимо. Въззивникът неправилно смесва двата института на
перемпцията и на погасителната давност.
По-нататък в Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023
г. на ОСГТК на ВКС върховните съдии са посочили, че „води до прекъсване на
давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и
когато първоначалната й нередовност е поправена – чл. 426, ал. 3 ГПК във
връзка с чл. 129 ГПК“.
В случая молбата на банката до ЧСИ С.П. не е нередовна. Същата е
подадена преди изтичане на давността за процесните вземания. С молбата
ЧСИ е упълномощен по чл. 18 ЗЧСИ да извършва действия по принудително
изпълнение, както и надлежно са посочени от взискателя изпълнителни
способи, които да се предприемат – да се наложи запор върху банковите
сметки на длъжниците, вкл. Д. Н. Г., и да се извърши справка за притежание
на недвижими имоти, върху които да бъде наложена възбрана.
6
Запорът съгласно мотивите на Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по
тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС безспорно е действие, което прекъсва
погасителната давност, защото с него започва да се осъществява принуда в
изпълнителния процес и длъжникът е длъжен да търпи ограничения.
Запорът върху вземането се счита наложен от деня на получаване на
запорното съобщението – арг. от чл. 450, ал. 3 ГПК. Но според разясненията,
дадени с Решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на IV Г.О. на
ВКС, „давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от
поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния
орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от
волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането, дори то
да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на
органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж
с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е
едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с
обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След това тя се
прекъсва последователно във времето”. Тези разяснения на ВКС водят до
извода, че в настоящия случай давността е прекъсната още в деня, в който е
направено искане за образуване на изпълнително дело при ЧСИ С.П., защото
още тогава банката е поискала да се предприемат конкретни принудителни
действия – да се запорират сметките и на длъжника Д. Н. Г..
След като погасителната давност е била своевременно прекъсната, то и
събраната парична сума от ЧСИ С.П. е получена от банката на годно правно
основание – съществуващи вземания срещу длъжника Д. Н. Г., установени с
влязла в сила заповед за изпълнение. Давността за вземанията не е била
изтекла към момента на удовлетворението, а това е единственият довод за
недължимост, който е заявен от Д. Н. Г. в настоящото производство.
Следва да се отбележи, че вземанията не са погасени и въз основа на
нововъдения институт на абсолютната погасителна давност, уреден в чл. 112
ЗЗД. Тази разпоредба е в сила от 02.06.2021 г., като в съответствие с Решение
№ 4/20.04.2021 г. по к.д. № 1/2021 г. на КС няма обратно действие и е
неприложима за вземания, станали изискуеми в по-ранен момент, какъвто е
процесният случай.
Въззивният съд намира за несъстоятелно оплакването на въззивника Д.
Н. Г., че първоинстанционният акт е немотивиран. СРС подробно е изложил
мотиви, включващи актуална практика на ВКС, за да аргументира извода си за
неоснователност на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съобразно всичко изложено по-горе частичният осъдителен иск по чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от Д. Н. Г., е изцяло неоснователен и подлежи
на отхвърляне. До такъв извод е достигнала и първата инстанция.
Следователно трябва да се остави без уважение въззивната жалба, подадена
срещу частта от решението на СРС, с която съдът се е произнесъл по иска по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В тази част решението следва да се потвърди, но при
уточняване на правилната квалификация на исковата претенция, а именно по
7
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода на спора жалбоподателят Д. Н. Г. няма право на разноски.
Право на разноски има само въззиваемият „Обединена българска банка”
АД. Последният е претендирал сумата от 300,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд.
Отчитайки, че въззивната жалба е изцяло неоснователна, въззивният съд
приема, че на въззиваемия „Обединена българска банка” АД следва да се
присъдят в цялост претендираните разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 2663/22.02.2023 г., постановено по гр.д. №
3045/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 50 състав, В ЧАСТТА, с
която е отхвърлен предявеният от Д. Н. Г., ЕГН **********, с адрес в гр.
София, ж.к. „******* срещу „К.Б.С.Б. Б.” ЕАД, ЕИК *******, заместен в хода
на процеса по чл. 227 ГПК от „Обединена българска банка” АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Триадица”, бул.
„*******, частичен отрицателен установителен иск за признаване за
установено, че Д. Н. Г. не дължи принудително изпълнение на сумата от 10
000,00 лева, представляваща част от парично вземане в общ размер от 35
846,17 лева, удостоверено в изпълнителен лист от 06.02.2014 г. по ч.гр.д. №
44803/2013 г. по описа на СРС, и ПРЕКРАТЯВА производството по този иск.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2663/22.02.2023 г., постановено по гр.д.
№ 3045/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 50 състав, в останалата
част, с която е отхвърлен предявеният от Д. Н. Г., ЕГН **********, с адрес в
гр. София, ж.к. „******* срещу „К.Б.С.Б. Б.” ЕАД, ЕИК *******, заместен в
хода на процеса по чл. 227 ГПК от „Обединена българска банка” АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Триадица”,
бул. „*******, частичен осъдителен иск с правилна правна квалификация по
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 10 000,00 лева,
представляваща част от парично вземане в общ размер от 35 846,17 лева,
платени в хода на принудително изпълнение по изпълнително дело №
784/2020 г. по описа на ЧСИ С.П., с рег. № 921 на КЧСИ, без основание
поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА Д. Н. Г., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ж.к. „*******
да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 8 ГПК на „Обединена българска
банка” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр. София,
район „Триадица”, бул. „*******, сумата от 300,00 лева, представляващи
разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
срок от един месец, считано от връчването му на страните, при условията
на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9