Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………………… 2019г. гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен съд, ХХVІІІ-ми състав, в
публичното заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА СТАНЕВА
при секретаря Оля Йорданова
в присъствието на прокурор Силвиян И.
като разгледа докладваното от съдия
Д.Станева адм.дело № 2837/2018г. по описа на Административен съд Варна, за да се произнесе,
взе предвид:
Производството е по реда
на чл.203 и сл. от АПК, вр. чл.3 и чл.284 от ЗИНЗС, и чл.1 ал.1 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова
молба на Й.А.И., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
Затвора-Варна против Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, за
обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 50 000лв., ведно със
законната лихва, считано от 01.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата,
причинени от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на
Затвора гр. Варна, изразяващи се в силно негативно влияние върху психиката му -
чувство на гняв, безсилие, безнаказаност, незащитеност и безсъние, през периода
01.12.2014г. - 09.06.2016г. Ищецът твърди, че незаконните действия и бездействия
на ответника се изразяват в неосигуряване на нормални битови и санитарно-хигиенни
условия на живот, а именно: недостатъчна, съобразно действащите нормативи,
свободна площ в килията, без достъп до пряка естествена дневна светлина,
вентилация и чист въздух; без санитарен възел и кранове за течаща вода в
килията. Твърди, че тези лоши условия, в които е бил задържан в Затвора-Варна
са му причинили физически и психически дискомфорт, нервно напрежение, унижение,
нечовешко и унизително отношение, неудобство, безпомощност, негативно влияние
върху съня, чувство за несигурност и недоверие в държавната администрация.
Накарали са го да се чувства безпомощен, да изпитва унижение и стрес, в
противоречие с разпоредбите на чл.3 от ЕКПЧ и чл.3 от ЗИНЗС. В съдебно заседание
и по съществото на спора ищецът, чрез назначения му служебен защитник адв. М.Ж.
***, поддържа предявения иск. Допълва основанията с това, че още при
постъпването си в Затвора-Варна ищецът е заявил пред медицинското лице,
обслужващо заведението за лишаване от свобода, че има здравословен проблем -
страда от вирусно заболяване „хепатит С“, но през престоя му не му е направено
медицинско изследване и не е провеждано лечение на това му заболяване. Допълва
също, че ищецът е страдал от наркотична зависимост, а не е бил отделен от
останалите лишени от свобода в специализирано крило или отделение за
наркозависими. С тези доводи моли съдът да уважи изцяло така предявения иск,
като основателен и доказан.
Ответникът - Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, в депозиран писмен отговор и в съдебно
заседание, чрез процесулен представител, оспорва иска. Счита, че претенцията е
неоснователна и незаконосъобразна, като недоказана и поради неосъществен
фактически състав на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ. Моли искът да бъде отхвърлен и в полза
на ответника да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на
Окръжна прокуратура – Варна пледира за отхвърляне на предявения иск. Намира го
за недоказан, доколкото събраните по делото доказателства не установяват по
безспорен начин претърпени от ищеца вреди от неизпълнение на законово
задължение от страна на ответника ГДИН.
След цялостна преценка на събраните по делото доказателства в тяхната
съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
Между
страните липсва спор и се установява от представената по делото Справка рег.№ 479/14/21.11.2018г.
от Началника на Затвора-Варна (л.52 от делото), че: ищецът Й.И. *** на 26.11.2014г., като в периода от 07.06.2016г. до 05.04.2018г. е
пребивавал в ЗООТ-Разделна. По време на предстоя си в Затвора-Варна от
03.12.2014г. ищецът е бил настанен в група 5 (обвиняеми и
подсъдими), на 17.06.2015г. е преразпределен в група 7 (осъдени), на
07.06.2016г. е разпределен в ЗООТ-Разделна, като на 05.01.2018г. е върнат
обратно в Затвора-Варна поради многократно наложени наказания за употреба и
притежание на наркотични вещества, като е настанен в група 8 (осъдени). През
визирания период е преместван от Затвора-Варна в ЗООТ-Разделна и обратно, като
е настаняван в различни помещения, но в Затвора-Варна не се съхраняват данни за
броя на лишените от свобода, с които е бил настанявам И..
В допълнителна справка от Началника на Затвора-Варна (л.53 от делото) е
посочено, че в периода 01.12.2014г. – 17.06.2015г. ищецът е пребивавал в
Затвора-Варна в 5-та група, 2-ри Б коридор, където всички спални помещения
разполагат със санитарен възел и общ санитарен възел в коридора. Посочено е
също, че във 2-ри Б коридор се намират 5 броя спални помещения с квадратури,
както следва: 3 броя по 42 кв.м., 1 брой от 32 кв.м. и 1 брой от 12 кв.м.
Посочено е също, че от 17.06.2015г. до 07.06.2016г. е пребивавал в 7-ма група,
3-ти А коридор, където има изграден общ санитарен възел в коридора. Допълнено
е, че в 3-ти А коридор се намират 9 броя спални помещения с квадратури, както
следва: 7 броя по 14 кв.м., 1 брой от 20 кв.м. и 1 брой от 21 кв.м., като след
приключилия ремонт през 2016 г. в Затвора всички спални помещения са с площ от
17,92 кв.м. и включват санитарен възел от 1,84 кв.м., като съгласно чл.43 ал.4
от ЗИНЗС, в тях не се настаняват повече от 4 човека.
По
искане на ищеца, с оглед установяване наведените в исковата молба твърдения, по
делото са допуснати до разпит свидетелите В.С.З. и Г.Й.С.. И двамата са
пребивавали в Затвора-Варна през процесния период, като са били в общ коридор с ищеца. От показанията на същите се установява, че в
килиите през посочения период свободната площ е била малка,
като
достъпът до санитарните помещения се е осъществявал през деня само за ограничен
период от време, а през нощта – са използвали кофи за физиологичните си
нужди.
И двамата свидетели сочат, че И. се е оплаквал от
условията на живот в затвора, като и двамата посочват, че той страда от наркозависимост и „хепатит С“, а не му
е провеждано лечение.
Горната
фактическа обстановка, съдът приема за установена въз основа на представените писмени доказателства, които са взаимно обвързани и
безпротиворечиви, и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи.
При така
установената фактология съдът прави следните правни изводи:
Искът е процесуално допустим.
Разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС въвежда специална отговорност на
държавата за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 от същия закон. А разпоредбата на чл.3 ал.1 от ЗИНЗС въвежда забрана
осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал.2 на цитираната разпоредба, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
В общата разпоредба на чл.43 ал.2 от ЗИНЗС изрично е предвидено, че всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие. Следователно
органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху
дейността по изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода", са
длъжни да осигурят на лишените от свобода такива условия, които да не създават
предпоставки за увреждане на физическото и психическото им здраве, нито на
човешкото им достойнство. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл.3 от
Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и разпоредбата
на чл.29 ал.1 от Конституцията на РБългария, с оглед на които следва да се
приеме, че основно задължение на упражняващия ръководство и контрол върху
дейността на местата за лишаване от свобода държавен орган е да следи и да
предотвратява всяко причиняване на физическо страдание или унижаване на
човешкото достойнство на лицата, чиято свобода е ограничена.
Съгласно чл.12 от ЗИНЗС, прякото ръководство и контролът върху дейността на
местата за лишаване от свобода се осъществяват от Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" (ГДИН), която е юридическо лице към
министъра на правосъдието, като затворите и Областните служби "Изпълнение
на наказанията" са териториални служби на ГДИН. Следователно отговорността
на ответника произтича пряко от закона и административния характер на дейността
по ръководство и контрол върху местата за лишаване от свобода, която включва
организация, ръководство и наблюдение на реда и условията в тези места. Като
административен орган със статут на юридическо лице, който следи дейността по
изпълнение на наказанията да бъде изпълнявана в съответствие с нормативно
установените изисквания, той носи отговорност за вредите от незаконните
действия и бездействия на включените в състава му административни звена и
длъжностни лица при извършване на дейността по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС.
Следва да се отбележи, че основателността на иска за вреди по чл.284 ал.1
от ЗИНЗС предполага наличието на три кумулативно изискуеми предпоставки - акт,
действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на
наказанията, с което се нарушава чл.3 от закона; настъпила неимуществена вреда
в правната сфера на ищеца, като същата се предполага до доказване на противното
(съгласно чл.284 ал.5 от ЗИНЗС) и пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконния акт, незаконосъобразното действие и/или бездействие и настъпилата
вреда.
Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с
дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени
нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от
свобода и задържането под стража, е установила общи принципи и стандарти за
преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3
от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Й. срещу България,
Решение от 24.05.2007г. по делото Н. срещу България, Решение от 28.06.2007г. по
делото М. срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото С. К. срещу България,
Решение от 08.07.2014г. по делото Х. и Т. срещу България, както и пилотно
Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Н. и други срещу България. В тези решения се
съдържат критерии, от значение за преценката дали условията за изтърпяване на
един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от
ЕКПЧОС. В решението на ЕСПЧ по делото "Н. и други срещу България" е
посочено, че вече постановените решения се отнасят до нарушения на чл.3 от
ЕКПЧОС, касаещи повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство,
достъп до естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и
нарушаване на личното достойнство при използване на тоалетната. ЕСПЧ е приел,
че нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат от
повсеместен проблем, в резултат на лошото функциониране на българската
пенитенциарна система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително
отношение.
В контекста на тази съдебна практика, по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС,
"безчовечно или унижаващо отношение" предполага страдание или
унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с
дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на
посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване от свобода могат често да
съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода
лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така
че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и
трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието,
свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на
лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.
В случая се претендират неимуществени вреди вследствие от поставянето на
ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода“ за периода от 01.12.2014г. до 09.06.2016г. в Затвора-Варна. Предметът
на делото е очертан в исковата молба, според която се търси обезщетяване за
твърдени от Й.И. претърпени неимуществени вреди, като последица от: липса на
достатъчно жилищна площ (под 3 кв.м. нетна площ на човек); липсата на достъп до
течаща вода и санитарен възел; липсата на достатъчно естествена светлина и чист
въздух; непровеждането на лечение за заболяването му от „хепатит С“.
Съгласно чл.43 ал.4 от ЗИНЗС, минималната жилищна площ за един лишен от
свобода не може да бъде по-малка от 4 кв.м. Съгласно чл.43 ал.2 от ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, като в ал.5 е
посочено количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения да се определят с правилника за
прилагане на закона. В чл.20 ал.2 от ППЗИНЗС е регламентирано, че в спалните
помещения на местата за лишаване от свобода се осигурява пряк достъп на дневна
светлина и възможност за естествено проветряване, а количеството дневна
светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се
определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени
сгради. В ал.3 е предвидено на лишените от свобода да се осигурява постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода като в заведенията от закрит тип
ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения.
В случая от събраните по делото гласни доказателства, които съдът кредитира
като достоверни и последователни се установява, че спалните помещения в
Затвора-Варна са били пренаселени – в малките килии, които са по 21 кв.м. са
били по 11-13 човека, а в големите, които са по 42 кв.м. – на моменти и по 35 човека.
От свидетелските показания се установи също и, че в по-малките килии,
лишените от свобода са нямали непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща
вода, и се е налагало да използват кофи за физиологичните си нужди. В тази
насока ответникът е посочил в представената справка, че през периода от
01.12.2014г. – 17.06.2015г. И. е пребивавал във 2-ри Б коридор, където всички
спални помещения разполагат със санитарен възел, но през периода 17.06.2015г. –
07.06.2016г., последният е пребивавал в 7-ма група, 3-ти А коридор, където е
имало изграден общ санитарен възел в коридора.
От страна на ответника не са представени никакви доказателства относно
спалните помещения, в които е бил настаняван ищеца през исковия период, в това
число относно площта и броя на настанените в тях лишени от свобода. В
представеното по делото становище на началника на затвора от 10.01.2019г. (л.75
от делото) се сочи, че причина за това е липсата на съхранени данни за периода.
Обстоятелството, че ответникът не може да представи информация от значение за
правилното установяване на тези факти не може да размести и да прехвърли
доказателствената тежест върху ищеца. По аргумент от чл.284 ал.3 изр.второ от ЗИНЗС, в случай на неизпълнение на задължението на специализираните органи по
изпълнение на наказанията да предоставят информация, от значение за правилното
установяване на фактите по делото, съдът може само на това основание да приеме
за доказани съответните факти. Това законодателно решение е в синхрон с т.184
от делото Н. и други срещу България, в
която ЕСПЧ е посочил, че тежестта на доказване, наложена на ищеца, следва да не
бъде прекомерна. Той следва да формулира твърдения относно конкретните условия,
при които е пребивавал и може да бъде задължен да посочи в самото начало достатъчно
доказателства в подкрепа на искането, но такива, до които има достъп, след
това, опровержението на твърденията се пада в тежест на властите.
С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че ответникът не е представил
доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за периода на
пребиваването му в Затвора-Варна, съдът приема за доказано, че през процесния
период ищецът е пребивавал в помещения с по-малка от 4 кв.м площ на един лишен
от свобода, в които жизненото му пространство е било значително под
предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на
човека, както и че на лишените от свобода не е бил осигуряван постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода, които условия са в разрез с изискванията за
опазване психичното и физическото здраве на лишените от свобода. Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение "Н. и други срещу
България", съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме,
че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.
Предвид изложеното съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие
от страна на служителите на ответника ГД "Изпълнение на наказанията"
по отношение на конкретно установените факти по делото относно пренаселеността
в килиите, лошите битови условия в спалните помещения, липсата на постоянен
достъп до течаща вода, които водят до извода, че битовите условия в
Затвора-Варна са създали предпоставки за увреждане на психическото здраве на
лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради
липса на осъществени елементарни битови стандарти.
По отношение твърденията на ищеца за неоказана медицинска помощ във връзка
с неговата наркозависимост и заболяването му от „хепатит С“, съдът съобразява
следното:
След постъпването си в Затвора-Варна на 26.11.2014г., на 28.11.2014г. Й.И.
е бил прегледан от медицинския фелдшер З. , като същата му е поставила диагноза
"клинично здрав" (л.87-81 от делото). Едновременно с това в
представената от Затвора-Варна медицинска справка на ищеца от 01.11.2018г. е
посочено, че на първичния си медицински преглед е съобщил за носителство на
„хепатит С“, като не е представил мидицинска документация. В тази връзка от
страна на ответника не са представени доказателства да са правени кръвни
изследвания на ищеца, от които да се установява дали той действително страда от
посоченото заболяване или не, както и да му е назначавано лечение и/или да са
му давани за прием някакви лекарствени медикаменти, поради което е налице
бездействие от страна на служителите на ответника - ГДИН. При наличието на
данни за заболявания на ищеца, затворническата администрация е следвало да
предприеме мерки – на първо място за тяхното установяване и диагностициране, и
на следващо – за предприемането на някакво лечение, ако с него би могло да бъде
облекчено състоянието на лишения от свобода.
За пълнота съдът счита за необходимо да отбележи, че при осъществяване на
правно - регламентирана дейност длъжностните лица от администрацията на ГД
"Изпълнение на наказанията" са нарушили и изискването по чл.2 т.3 от ЗИНЗС. Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или
бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в
неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на задържаното под стража лице и до емоционални и физически
страдания. Но липсата на подобна цел обаче не може категорично да изключи
нарушението на чл.3 от ЕКПЧОС (Решение от 27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото "Н.
и други срещу България" и др.).
Освен това отговорността както по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, така и по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, вр. §49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, е обективна – държавата отговаря за
вредите, причинени от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност (вкл. от специализираните органи по изпълнение на
наказанията), които вреди са последица от незаконосъобразните им актове,
действия и бездействия (вкл. от нарушения на чл.3 от ЗИНЗС), без значение дали
са причинени виновно от тях, което отличава този вид отговорност от деликтната
отговорност по чл.45 от ЗЗД.
С оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая негативните
преживявания, физически и емоционален дискомфорт на ищеца, надвишаващи
неизбежното ниво, присъщо на наложеното наказание „лишаване от свобода“,
доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват
неимуществени вреди, причинени вследствие на нарушение на изискването по чл.2
т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на
физическото и психическото здраве на лишените от свобода и зачитане на правата
и достойнството им, което е рефлектирало върху личната сфера на ищеца,
накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл.3 от ЕКПЧ.
Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране
отговорността на държавата по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, вр. §49 от ПЗР към ЗИД на
ЗИНЗС.
Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените
неимуществени вреди (претендирано от ищеца като такова в размер на 50 000лв.),
следва да бъде определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД, съгласно
който обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по
справедливост. Справедливостта е морално-етична категория и включва
съотношението между деянието и възмездието. Следва да се има предвид, че
вредите, които следва да се обезщетят на ищеца имат компенсаторен характер.
Размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени
вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и
времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериалните блага и интереси, и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство
за неправомерно обогатяване.
Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий
за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с
оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото
лице.
Според настоящия съдебен състав обезщетението, което е най-справедливо в
този случай да се присъди, е в размер на 1500лв., съобразявайки естеството
и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е
търпял неприемливите условия в Затвора-Варна – от 01.12.2014г. до 09.06.2016г.
(приблизително 1 година и 6 месеца). Според съда именно посоченият размер
най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените неимуществени вреди и този
размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база
установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.
За останалата част - за разликата над 1500лв. до пълния предявен размер от
50000лв. претенцията, искът като неоснователен, следва да се отхвърли.
От основателността на предявеният главен иск произтича и
тази на акцесорния по чл.86 от ЗЗД – претенцията за заплащане на законната
лихва върху сумата от 1500лв. Съгласно т.4 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС,
върху определената като обезщетение сума ответникът дължи законна лихва от
прекратяване на противоправното бездействие до окончателното й изплащане, или в
случая – от 09.06.2016 . до окончателното изплащане на тази сума. С оглед
задължителния характер на тълкувателното решение, претенцията на ищеца за
присъждане на законна лихва от началната дата на увреждането се явява
неоснователна и не може да бъде уважена.
Със свое Определение № 11425/09.11.2018г. съдът е освободил ищеца от
заплащане на държавна такса за образуване на делото, а такава е дължима, на
основание чл.9а ал.1 от ЗОДОВ, в размера по т.2б б.”б” от Тарифа № 1 към ЗДТ –
10лв., поради което, на основание чл.286 ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден с настоящото решение да я заплати по бюджета на съда.
С оглед
гореизложеното и на основание чл.203 и сл. от АПК,
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр. София да
заплати на Й.А.И., ЕГН **********, изтърпяващ наказание
лишаване от свобода в ОЗ - Варна, сумата от 1500лв. /хиляда и петстотин/,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (причинени
болки и страдания, унижение и др.) в следствие
противоправно бездействие на длъжностни лица от администрацията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
изразяващо се в неосигуряване на нормална жилищна свободна площ и санитарно
битови условия в Затвора-Варна, през периода 01.12.2014г. - 09.06.2016г., ведно със
законната лихва от 09.06.2016г.
до окончателното изплащане на главницата, като ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния й заявен размер от 50 000лв., ведно със законната лихва от началото на увреждането до окончателното
изплащане на сумата, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр. София да
заплати по бюджета на Административен
съд – Варна сумата от 10лв. /десет/,
представляваща държавна такса за образуване на производството по
настоящото административно дело.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Административен съдия: