СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори март през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 13772 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 309713 от 10.01.2018 г., постановено по гр.д. № 60021/2016
г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу Д.И.К. и Ц.Х.Б. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 422, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.И.К. дължи на ищеца
сума в размер на 1800.56 лв., представляваща стойността на незаплатена топлинна
енергия ползвана за периода от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 22.7.2016 г. до изплащане на вземането, и 35.78 лв.
лихва за забава за периода от 31.07.2013 г. – 13.7.2016 г., и че Ц.Х.Б. дължи сумата от 514.45 лв.,
представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия ползвана за периода
от 01.06.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от
22.7.2016 г. до изплащане на вземането, и 10.22 лв. лихва за забава за периода
от 31.07.2013 г. – 13.7.2016 г., за които е издадена заповед от 28.07.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 41111/16 г. на СРС,
като са отхвърлени исковете за установяване съществуването на вземанията
на ищеца срещу ответника Д.И.К. за главница за сумата над 1800.56
лв. до претендираните 1869 лв. и за лихва за забава над 35.78 лв. до
претендираните 278,43 лв. и срещу ответницата Ц.Х.Б. за главница за сумата над 514.45 лв. до
претендираните 534 лв. и за лихва за забава над 10.22 лв. до претендираните
79,55 лв. като неоснователни.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.” ООД.
Срещу решението в частта, в която исковете срещу Ц.Х.Б. са уважени е подадена въззивна жалба в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответницата Б.. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното
решение, същетсвнео нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на
материалния закон. Твърди се, че макар въззивницата да е собственик на аст от процесния
топлоснабден имот, то тя е гол собственик, а вещен ползвател е другият
ответник, на когото и служебно е открита партида. Оспорва размера на топлинната
енергия. Възразява срещу извода на съда, че Общите условия са със силата на
договорни отношения между страните. Поддържа, че неправилно е извършено
приспадане и добавяне на суми от изравнителните сметни към други фактури без
нейното съгласие. Изразява становище, че ищецът не е доказал изправността на
уредите за измерване. Обръща внимание, че протоколът от общото събрание на
етажните собственици не е нотариално заверен.
В законоустановения срок ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е
депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Т.” ООД не изразява
становище по въззивната жалба.
В необжалваната отхвърлителна част и
в ужавената част срещу ответника Д.К. решението е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа страна:
Предявени са за
разглеждане
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ, и чл. 422, ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответниците дължат на ищцовото дружество посочените в издадената заповед за
изпълнение суми за доставена и незаплатена топлинна енергия през посочения
период, като собственици на топлоснабден имот. Твърди се, че ответниците са
изпаднали в забава и дължат на ищцовото дружество и законна лихва за забава.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен
отговор ответниците оспорват предявените искове по основание и размер.
Видно от представения по делото протокол от
проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в
гр.
София, ж.к. *****, етажните
собственици са взели решение да се сключи договор с "Т." ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение. Неотносимо
към правния спор е възражението, направено във въззивната жалба, че протоколът
не е нотариално заверен. В ЗУЕС има предвиден законоустановен ред за обжалване
на решения на Общото събрание на етажните собственици. По делото няма твърдение
и не са представени доказателства процесното решение да е обжалвано и да е
отменено от съда.
На 26.10.2001 г. е сключен договор № 111 между "Т."
ООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. *****, по силата на който дружеството се
е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната
страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна
енергия за отчетния период.
От приетия по
делото договор от 15.07.2011 г., сключен между "Т.” ООД – изпълнител и
"Т.С." ЕООД – възложител, при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, се
установява, че възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От посочените доказателства се установява по несъмнен
начин, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
По делото не е спорно между страните, видно от
твърденията във въззивната жалба, че ответницата е съсобственик на прецесния
имот през исковия период. Относно възражението, че същата е била „гол”
собственик и Д.К. – другият съсобственик и ответник по делото – е бил вещен
ползвател на имота през този период не са представени доказателства в тази
насока. Съгласно Закона за собствеността вещното право на ползване се учредява
с писмен договор под формата на нотариален акт. По делото не се твърди на Д.К.
да е учредено вещно право на ползване от ответницата с писмен договор под
формата на Нотариален акт, нито има представен такъв по делото. От
доказателствата по делото се установява, че партидата на процесния имот е
открита на името на Д.К. служебно от ищцовото дружество, каквото е и
твърдението на въззивницата в жалбата.
От приетото по делото заключението на
съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, се установява, че за процесния период по отношение на
сградата, в която се намира имотът на ответниците, е била доставяна и начислена
топлоенергия, намалена с технологичните загуби в абонатната станция, като при
отчитането и разпределението й са спазени разпоредбите на ЗЕ и Наредбата за
топлоснабдяването. Установява се, че за имота на ответниците за процесния
период е била отдадена и начислена топлоенергия за сградна инсталация, за
топлинна енергия за отопление на имота от 2 отоплителни тела и за подгряване на
топла вода, при условията на неосигурен достъп /за което са приложени от ФДР
протоколи за неосигурен достъп/. Според заключението на СТЕ, реален отчет е бил
извършен, като след всеки отоплителен сезон са били издавани изравнителни
сметки. Вещото лице установява, че на топломера в абонатната станция са
извършвани периодични проверки на всеки две години.
От съдебно-счетоводната експертиза, която
съдът кредитира като обективно и компетентно дадена, се установява, че
начислената сума за топлинна енергия за процесния период няма данни да са
извършвани плащания от ответниците.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Съгласно Закона за собствеността вещно право на
ползване се учредява с писмен договор под формата на нотариален акт. По делото
не се установи на ответника Д.К. да му е учредено вещно право на ползване за
процесния имот от въззивницата и същата да е само гол собственик на
топлоснабдения имот. При така установените факти и при липсата на данни за
учредено вещно право на ползване, следва да се приеме, че въззивницата се явява
потребител на енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ като собственик на
топлоснадбения имот през исковия период.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи
като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови
нужди.
В посоченото
Тълкувателно решение е отразена и принципната възможност клиенти на топлинна
енергия за битови нужди да бъдат правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В случая не е установено по
делото, партидата да е открита на трето лице със съгласието на собственика на
имота. Партидата е открита на един от съсобствениците Д.К. служебно от ищцовото
дружество, а не по негово искане със съгласието на другия съсобственик –
въззивницата по делото. Поради изложеното е неоснователно възражението във
въззивната жалба в тази насока.
По изложените съображения въззивният съд счита, че за
исковия период между главните страни въс въззивното производсвто е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за
битови нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя
неоснователността на наведените във въззивната жалба оплаквания в тази насока.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни ответницата
да е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд несподеля доводите на
ответницата, че Общите условия не я обвързват.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
"Т." ООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е
поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза и
седебно-счетоводна експертиза, които са изготвени въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещите лица са
дали заключения относно реално потребената топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ и нейният
размер. Съдът кредитира изслучаните заключения като компетентни и обективно
дадени, поради което намира за неоснователно възражението във въззивната жалба
относно размера на начислената топлинна енергия за исковия период. Претендираните
вземания не се установяват единствено на база воденото от ищеца счетоводство и
представените от него частни документи, а въз основа на изводите, направени в
заключението по СТЕ. Отделно от това, по делото не се доказа ответниците да са
заявили рекламации срещу качеството на топлоснабдяване до продавача или
извършеното дялово разпределение в установените срокове /към ФДР/.
Относно възражението във въззивната
жалба, че неправилно е
извършено приспадане и добавяне на суми от изравнителните сметни към други
фактури без съгласието на въззивницата. В срока за отговор на исковата молба
ответницата не е заявила да е извършвала плащания по процесните вземания и
съгласно чл.131 от ГПК й се е преклудирала възможността да направи тези
оспорвания по-късно. Не се установява от доказателствата по делото да са
извършвани плащания на претендираните суми. От заключението на приетата по
делото ССчЕ се установява, че няма данни такива да са извършвани.
Въззивният съд не споделя възраженията на въззивницата
относно недоказаност по делото на изправността на уредите за измерване. Видно
от заключението на изслушаната по делото СТЕ, която съдът изцяло кредитира,
проверки на топломера в абонатната станция са правени на всеки две години,
поради което е неоснователно възражението на ответницата в тази насока.
По отношение на акцесорното претенция за установяване
дължимостта на лихва върху претендираната главница, представляваща стойността
на потребената от ответницата топлинна енергия, настоящият състав намира, че
доколкото липсват изложени аргументи във връзка с правилността на обжалваното
решение, то същото с оглед пределите на въззивния контрол, очертани в чл. 269
от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивните жалби –
оставени без уважение.
По
разноските:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата
"Т.С." ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се приеме, че
същият не е защитаван във въззивното производство от юрисконсулт, поради което
не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. Ето защо не
следва да му се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 309713 от
10.01.2018 г.,
постановено по гр.д. № 60021/2016 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, в
обжалваната уважена част срещу ответницата Ц.Х.Б..
Решението в необжалваната отхвърлителна
част и уважената част срещу ответника Д.К. е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: