№ 644
гр. София, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000628 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 20.04.2022 г. на ответника „Сто Инвест“ ЕООД срещу
решението от 15.03.2022 г. по т. д. № 381/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-2 състав, в частта,
с която:
ответникът е осъден да заплати на ищеца „Янимакс“ ЕООД на осн. чл. 266, ал. 1 ЗЗД
сумата 50 939,34 лв., представляваща остатък от незаплатено възнаграждение по договор
за строителство от 12.07.2017 г., заедно със законната лихва от 3.03.2021 г. до
окончателното изплащане; на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 26 467,43 лв. , представляваща
законната лихва за забава върху неизплатения остатък от възнаграждението за периода
13.07.2017 – 2.03.2021 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7 908,33 лв. – съдебни
разноски;
е отхвърлено направеното от ответника възражението за съдебно прихващане с насрещно
вземане в общ размер на 209 780,40 лв., дължимо по чл. 15, ал. 2 от договора за строителство
от 12.07.2017 г.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано съдът е приел, че процесните суми са
дължими от ответника. Твърди се, че доказателствата не са обсъдени в пълнота. Неправилно били
игнорирани доказателствата за извършени на 24.07.2017 г., 9.11.2017 г., 16.11.2017 г. и 20.06.2019
г. плащания от ответника в брой общо на сумата 69 823,32 лв. Сочи се, че неправилно е прието, че
липсвали доказателства за представителната власт на получилият част от тези суми М. К., като не е
зачетена и обсъдена представената от същия нотариално заверена декларация, в която
1
потвърждава тези плащания. Неправилно били кредитирани и заключенията на ССЕ, като не са
съобразени възраженията на ответника срещу него. Твърди се, че неправилно е отхвърлено и
възражението за прихващане с вземане по чл. 15, ал. 2 от договора. Сочи се, че процесният
апартамент и до момента не бил изцяло завършен съобразно уговореното в чл. 10 от договора,
нито бил предаден надлежно от ищеца, доколкото от заключението на приетата СГЕ се
установило, че акт 15 не е подписан от проектантите, което водело до неговата нищожност, а
неизпълнението на ищеца било пълно.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли
предявените искове, както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемият „Янимакс“ ЕООД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея
решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество тя е
неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СГС. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:
1. Не се спори между страните, а и от събраните доказателства се установява, че: 1) с
нотариален акт № 117/12.07.2017 г., том ІІІ, рег. № 8233, нот. дело № 396/2017 г., ищецът
„Янимакс“ ЕООД е продал на ответника „Сто Инвест“ ЕООД за цена от 45 000 лв. правото на
строеж за изграждането на апартамент № 402 с площ от 176,04 кв. м., ет. 4, секция В, в
изграждащата се многофункционална жилищна сграда съгласно разрешение за строеж №
58/9.10.2015 г., строяща се в поземлен имот с идентификатор 68134.1602.6277, находящ се в гр.
София, район „***“, ул. „***“ № 23; 2) на същата дата между страните е бил сключен процесния
договор за строителство, с който ищецът се е задължил със собствени сили и материали да
построи и предаде на ответника същия апартамент № 402 в степен на завършеност, описана в чл.
10, в срок до 31.12.2018 г., а ответникът се е задължил да заплати възнаграждение в размер на
209 780 лв. с ДДС на три вноски: 50 000 лв. – в деня на сключване на договора, 100 000 лв. – до
30.10.2017 г. и 59 780 лв. – до 31.12.2017 г.; уговорено е сумите да се платят по посочена от
изпълнителя банкова сметка /чл. 8/; 3) със заповед № РСТ18-РА50-3/23.01.2018 г. на главния
архитект на район „***“ – СО е допуснато изменение в одобрения инвестиционен проект,
изразяващо се в разделянето на процесния апартамент В402 на два апартамента - № 402 и 403 с
общ вход и коридор; 4) с нотариален акт № 4/14.01.2019 г., том І, рег. № 256, нот. дело № 4/2019 г.,
ответникът е продал апартамент № 403, изграден в груб строеж, на Е. А. Б. и Д. Н. М., срещу цена
от 117 500 лв.; 5) на 27.11.2019 г. е бил съставен акт обр. 15 – констативен акт за установяване
годността за приемане на строежа за същата многофункционална сграда; 6) сградата е въведена в
експлоатация с удостоверение за въвеждане в експлоатация № 6/6.01.2021 г., издадено от главния
архитект на гр. София.
Не са спорни и следните извършени от ответника плащания по процесния договор от 12.07.2017
2
г.: 1) 12 000 евро, с равностойност 23 469,96 лв. – на 10.04.2017 г. с приходен ордер № 122; 2)
7 040 евро, с равностойност 13 769,04 лв. – на 12.06.2017 г. с приходен ордер № 123; 3) 40 000 лв.
– на 21.07.2017 г. с банков превод по фактура № 1152/20.07.2017 г.; 4) 7 977 евро, с равностойност
15 601,66 лв. – на 8.11.2017 г. с приходен ордер № 127; 5) 30 000 лв. – на 20.07.2018 г. с банков
превод по фактура № 1182/20.07.2018 г.; 6) 36 000 лв. – на 8.01.2020 г. по банков превод по
фактура № 1120/23.12.2019 г. Общият размер на безспорните плащания възлиза на 158 840,66 лв.
Спорните въпроси са дали има и други плащания, дали те са дължими и дали съществува
насрещното вземане, предмет на възражението за прихващане. По тези въпроси въззивният съд
намира следното:
2. Ответникът твърди, че е извършил и други плащания по процесния договор в общ размер на
69 823,32 лв., както следва: 1) 9 823,32 лв. – на 24.07.2017 г., 2) 10 000 лв. – на 9.11.2017 г., 3)
10 000 лв. – на 16.11.2017 г., и 4) 40 000 лв. – на 20.06.2019 г. Ищецът оспорва да е получавал тези
суми, поради което в тежест на ответника е да ги докаже при условията на пълно и главно
доказване. Такова ответникът не е провел.
За доказване на първите три плащания са представени два разходни касови ордера /л. 128 и 129
от делото на СГС/, чието значение е било анализирано от първоинстанционния съд, който анализ
се споделя от въззивния съд. В РКО от 24.07.2017 г. за сумите 4000 евро + 2000 лв. не е посочено
основанието за плащане и от съдържанието му не следва никаква връзка с процесния договор от
12.07.2017 г., нито със страните по него – не е посочено, че плащането се прави за ответното
дружество и се приема за ищцовото дружество. Ордерът не е подпечатан с фирмени печати на
двете дружества, което би било индиция в тази насока. Същото се отнася и за РКО от 16.11.2017 г.,
макар в него да е посочено, че сумата от 10 000 лв. е „платена в брой за ап. 402В “ – дори и да се
приеме, че касае отношенията между двете дружества по повод придобиването на въпросния
обект, то не става ясно за кой от двата договора сключени между тях се отнася /за продажбата по
нотариалния акт или за строителството, по всеки от които се дължат различни суми/. Дописването
в същия РКО от 16.11.2017 г. „+ 10 000 лв. – платени Ж. в офиса 9.11.2017 г .“ пък въобще не
удостоверява получаване на тази сума, доколкото ордерът не носи подпис на самия получател на
тази сума, а е подписан от друго лице, т.е. в тази част документът и от външна страна няма
характер на разписка по смисъла на чл. 77 ЗЗД.
По-същественото е обаче, че и двата ордера не установяват надлежно плащане в полза на
ищцовото дружество по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, което ищецът изрично е оспорил. Според чл.
75, ал. 1 ЗЗД изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на
овластено от него, от съда или от закона лице, а в противен случай то е действително само ако
кредиторът го е потвърдил или се е възползувал от него. Процесните ордери са подписани за
получател от М. А. К. – трето лице помагач на ответника по настоящото дело. По делото не е
доказано, че същият е бил упълномощен /овластен, натоварен/ от законния представител на
ищцовото дружество да получи от негово име подобни суми. Само безспорното по делото
обстоятелство, че същият е бил служител на ответното дружество, макар и индиция в тази насока,
не е достатъчно да създаде сигурно убеждение в съда за наличието на надлежна представителна
власт, още повече предвид коментираното съдържание на самите ордери. По никакъв начин не е
доказана и хипотезата на изр. 2 на ал. 1 на чл. 75 ЗЗД – че ищецът е потвърдил тези плащания,
нито, че се е възползвал от тях, т.е. че фактически ги е получил. От заключението на приетата ССЕ
не се установява получаването на подобни суми да е осчетоводено при ищеца, което би
3
представлявало признание за това обстоятелство. Не представлява доказателство в тази насока
представената от М. К. нотариално заверена декларация от 8.12.2021 г. /приложена на последната
корица на делото на СГС/, доколкото същата има значението на изявление на страна по делото –
трето лице помагач на ответника. Именно качеството на страна е препятствало и неговото
разпитване като свидетел по делото, което вече би било ценено като доказателствено средство. В
тази връзка привличането на същия като помагач на ответника не е било далновиден ход с оглед
защитата на позицията на ответника и процесуалните правила за доказването. Изявленията на
помагача по делото не са доказателство средство, а те самите се нуждаят от доказване.
Следователно, единствените ангажирани доказателства за тези плащания са двата РКО, но те сами
по себе си не доказват изпълнението на изискванията на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. За установяването на
същите ответникът е следвало да ангажира други доказателства, каквито по настоящото дело
липсват. Ето защо тези РКО не доказват плащания по процесния договор от 12.07.2017 г.
Що се отнася до твърдяното плащане на 20.06.2019 г. на сумата 40 000 лв., то същото не е
доказано по никакъв начин. Единственото ангажирано в негово подкрепа доказателство /препис от
приходен касов ордер от 20.06.2019 г. – л. 136 от делото на СГС/ е било изключено от
доказателствата по делото на осн. чл. 183 ГПК поради непредставяне на оригинала. Други
доказателства в тази насока не са ангажирани. Действително, в първоначалната искова молба е
посочено, че едно от получените от ищеца шест плащания е на 20.06.2019 г. на сумата 40 000 лв.
/без да е конкретизирано дали е в брой или по банков път/. Това твърдение обаче е било пояснено в
допълнителната искова молба, съобразно възможността по чл. 372, ал. 2 ГПК да поясни и допълни
първоначалната. Така датите на две от шестте плащания са били уточнени, както следва: 1) на
сумата 40 000 лв. – на 20.07.2017 г. по фактура № 1152/20.07.2017 г. /а не 20.06.2019 г./, и 2) на
сумата 30 000 лв. – на 20.07.2018 г. по фактура № 1182/20.07.2018 г. /а не 20.07.2019 г./. Ето защо
твърдяното плащане на 20.06.2019 г. на сумата 40 000 лв. не е било признато от ищеца.
Следователно, твърдените плащания в общ размер на 69 823,32 лв. не са доказани. Доказани са
плащания в общ размер на 158 840,66 лв., спрямо които има неплатена главница в размер на
50 939,34 лв.
3. По възражението за прихващане съдът намира следното:
В първоначалния отговор на исковата молба от 5.05.2021 г., в допълнителния отговор от
5.07.2021 г. и в уточнителната молба от 14.10.2021 г. вземането, предмет на възражението, е
формулирано като такова по чл. 15, ал. 2 от договора за забава в изпълнение на задълженията на
ищеца – в размер на неусвоената сума от 50 % от цялата цена по договора /104 890 лв./ и 10 %
неустойка от същата неусвоена сума /10 489 лв./, т.е. общо 115 379 лв. Основанието за дължимост
на това вземане е описано като забава, допусната от строителя, доколкото уговореният срок за
завършване на обекта е 31.12.2018 г., а същият е приет с акт обр. 15 от 27.11.2019 г. и при подписан
на 6.01.2021 г. акт обр. 16. В първото съдебно заседание на 10.12.2021 г. ответникът е заявил, че
възражението за прихващане вече е в размер на цялата цена по договора /209 780,40 лв./, като вече
твърди пълно неизпълнение, защото акт обр. 15 бил нищожен /поради липсата на подписи на
проектантите/, а ищецът и към момента не бил изпълнил нищо от задълженията си по договора.
Всъщност, в заседанието от 10.12.2021 г. не е извършено уточняване на първоначално заявеното
насрещно вземане по чл. 15, ал. 2 от договора за допусната забава, а е заявено изцяло ново вземане
за пълно неизпълнение. Доколкото обаче твърдение за пълно неизпълнение липсва в
първоначалния отговор на исковата молба, то по-късното му навеждане в процеса се явява
4
преклудирано, като извършено след срока по чл. 367 ГПК, а дори и след срока за допълнителен
отговор по чл. 373 ГПК. Същото се отнася и за наведеното едва в писмената защита пред СГС от
2.02.2022 г. и във въззивната жалба твърдение, че обектът на договора /апартамент № 402/ не бил
завършен от ищеца в уговореното в чл. 10 от договора състояние на завършеност и не бил
предаден на ответника в това състояние. Всички тези нови твърдения се явяват преклудирани, като
несвоевременно наведени в процеса.
Дори и да се приеме за допустимо тези твърдения да се разглеждат в рамките на ново /второ/
заявено възражение за прихващане с друго насрещно вземане при условията на чл. 371 ГПК, то
същите са недоказани и по същество.
На първо място, самият ответник очевидно смесва понятията „ пълно неизпълнение“ и „лошо
изпълнение“. Пълно неизпълнение е налице, когато длъжникът не е изпълнил нищо от дължимото.
При договор за строителство пълно неизпълнение е налице, ако изпълнителят не е построил нищо
от уговореното. Такава степен на неизпълнение обаче и самият ответник не твърди, доколкото
самият той твърди, че обектът поне на груб строеж е изпълнен, за което е съставен на 26.03.2018 г.
акт обр. 14, но не били изпълнени довършителните работи в ап. № 402 според уговореното в чл.
10. Тези твърдения не сочат на „пълно неизпълнение“, а сочат на „лошо изпълнение“, т.е.
изпълнение с недостатъци /описани във въззивната жалба на л. 19/. При изпълнение с недостатъци
на договор за изработка, какъвто представлява процесния договор за строителство, възложителят
разполага с правата по чл. 265 ЗЗД: 1) да иска поправяне на работата в даден от него подходящ
срок без заплащане; или 2) да иска заплащане на разходите, необходими за поправката, или
съответно намаление на възнаграждението; или 3) да развали договора – ако отклонението от
поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно
или обикновено предназначение. Нито едно от тези права не съответства на заявеното от
ответника насрещно вземане в размер на цялата уговорена цена по договора. По-специално, тя не
може да се търси като „разходите, необходими за поправката“, след като самият ответник твърди,
че поне отчасти работата е била изпълнена – поне до груб строеж, а цената е уговорена и за това.
Същевременно, ответникът не твърди да е развалил договора, още повече, че това би означавало и
той да върне получената до момента изпълнена работа на ищеца или да го възмезди за същата, а и
вземането не е заявено като такова за връщане на заплатените от него суми по договора.
На второ място, тежестта да докаже, че изпълненото е с недостатъци, е на ответника. Подобно
доказване той не е провел. По делото не е доказано по никакъв начин, че описаните от него
недостатъци съществуват в обекта на изпълнението. Същевременно, по делото е налице и
подписан на 27.11.2019 г. констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа
/акт обр. 15/, който е подписан и от управителя и законен представител на ответното дружество –
възложител. В същия се удостоверява, че строежът е изпълнен съобразно одобрените проекти и
разрешението за строеж. Обективираното в този документ изявление на ответното дружество
представлява извънсъдебно признание за неизгоден за него факт – че процесният обект е изпълнен
съобразно уговореното и дължимото. В тази част документът има характера на частен
удостоверителен и неговата доказателствена стойност в това му качество не се накърнява по
никакъв начин от това дали е бил подписан от част от проектантите. Отделен е въпросът, че
неподписването му от посочените лица не води до нищожност на акта, именно предвид
констативният характер на същия. Допълнително с издаването на удостоверението за въвеждане в
експлоатация № 6/6.01.2021 г. съответствието на изпълнения строеж с одобрените инвестиционни
проекти е потвърдено и от надлежен орган на властта – главния архитект на СО.
5
Ето защо не се установява насрещно вземане на ответника в размер на цялата цена по договора,
породено от пълно неизпълнение на ищеца.
Не се установява съществуването и на първоначално заявеното насрещно вземане по чл. 15, ал.
2 от договора, претендирано за забава в изпълнение на задълженията на ищеца. В тази връзка
въззивният съд споделя доводите на първоинстанционния съд. Посочената клауза от договора
предвижда: „В случай, че изпълнителят се забави с повече от 6 месеца с изпълнението на
строителството, възложителят има право да отстрани изпълнителя, като възложи
изпълнението на неизвършените строителни и довършителни работи по договора на когото
намери за добре. В този случай изпълнителят дължи на възложителя възстановяване на
неусвоената сума, както и неустойка за забава в размер на 10 % върху неусвоената сума.“. От
текста на договора е видно, че вземане по изр. 2 се поражда само при изпълнение на условията по
изр. 1, т.е. само при отстраняване на изпълнителя и възлагане на друг изпълнител довършването на
неизпълнената част. При това под „неусвоената сума“ очевидно се разбира предплатеното по реда
на чл. 7 възнаграждение, което изпълнителят не е разходил за финансиране на строителството на
процесния обект. В случая ответникът не твърди да е отстранил ищеца от работата по обекта, нито
да е възложил довършването на друг изпълнител. Напротив – твърди ищецът да е изпълнил обекта
докрай, макар и със забава. При довършване на обекта, дори и със забава, цялата заплатена до
момента сума се счита усвоена за строителството. Същевременно, нито в тази, нито в друга клауза
на договора е уговорена неустойка само за забавата на изпълнителя. По тази причина ирелевантно
се явява и кога работата е била завършена и предадена от ищеца на ответника. За подобна забава
ответникът може да търси мораторно обезщетение по общите правила на чл. 79 и чл. 82 за
причинените само от забавата вреди, но такива нито се твърдят, нито се доказват по настоящото
дело. При това положение не се установяват правопораждащи факти и за това претендирано
насрещно вземане на ответника. Ето защо възражението за прихващане се явява неоснователно.
Предвид горното исковете за главница и лихви са основателни и правилно са уважени с
обжалваното решение до посочените размери.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
ІІІ. По разноските за производството
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е заявил
своевременно искане в тази насока, като претендира разноски в размер на 3 768 лв. – адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция по договор за процесуално представителство от 2.03.2021
г., фактура № 1185/20.04.2022 г. и банково извлечение от 29.09.2021 г. В съдебното заседание на
3.10.2022 г. ответникът своевременно е възразил за прекомерност по отношение на това
възнаграждение. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, изчислен на база
обжалваемия интерес /по 77 406,77 лв./, възлиза на 2 852,20 лв. без ДДС или 3 422,64 лв. с ДДС –
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Уговореното възнаграждение надхвърля с около 10 % минимума, което по
преценка на въззивния съд не го прави прекомерно. Ето защо възражението е неоснователно.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.03.2022 г. по т. д. № 381/2021 г. на Софийския градски съд,
VІ-2 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Сто Инвест“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
София, район „Възраждане“, ул. „Цар Симеон“ № 158, ет. 2, ап. 1, да заплати на „Янимакс“
ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. Хасково, ул. „Цар
Освободител“ № 23, ет. 5, ап. 24, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 3 768 лв. – съдебни разноски
за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7