Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 05.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Диляна Цветкова, разгледа докладваното от
съдията търговско дело № 1311 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. № 28066/04.03.2015 г.,
предявена от „А.” ООД, ИДНО***********, търговско дружество, регистрирано по
законите на Р.М., със седалище: гр. К. и адрес на управление:***,
представлявано от А.В., срещу ЕТ „Е. – Е.Ж.“, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:*** и „Б.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, за солидарно заплащане на сумата 64487,45 лева, предоставена в
заем, ведно със законната лихва за забава върху нея от датата на предявяване на
исковата молба - 04.03.2015 г. до окончателното й погасяване.
В исковата молба се твърди, че на 09.09.2008 г. ищецът
сключил с ЕТ „Е. – Е.Ж.“ договор за съвместна дейност при паритетно участие, която съвместна дейност да се
осъществява чрез търговското предприятие на едноличния търговец и която се
изразявала в матиране на стъкло и производство на стъклени изделия. Ищецът „А.”
ООД следвало да участва чрез парични вноски, привнасяне на документация и
ноу-хау за технологичния процес. В изпълнение на договора ищецът предал на ЕТ „Е.
– Е.Ж.“ в заем парична сума в общ размер от 64478,45 лева, без уговорен срок за
връщането ѝ, която била разходвана за съвместната дейност на страните. С
договор за продажба на търговско предприятие, сключен на 04.03.2010 г., ЕТ „Е.
– Е.Ж.“ прехвърлила на другия ответник - „Б.” ЕООД търговското си предприятие,
като сделката била вписана в търговския регистър. С вписването на извършеното
прехвърляне настъпила невъзможност за постигане на целите на съвместната
дейност, уговорена между ищеца и ЕТ „Е. – Е.Ж.“, при което обстоятелство
заемателят следвало да върне на ищеца заетите суми. Ищецът неколкократно
претендирал връщане на сумите от ЕТ „Е. – Е.Ж.“, но едноличният търговец
считала, че задължено лице е приобретателят на търговското предприятие - „Б.”
ЕООД. С предявените искове ищецът претендира от ответниците връщане на предоставения
заем при условията на солидарност.
Ответникът „Б.” ЕООД оспорва основателността на
предявения иск, като твърди, че нито е била извършвана каквато и да е съвместна
дейност по производство на стъклени изделия между ищеца и ЕТ „Е. – Е.Ж.“, нито
последната някога е осъществявала дейност по обработка и матиране на стъклени
изделия. Твърдените от ищеца правоотношения имали характер на скрито съучастие,
а не на гражданско дружество, тъй като при създаването на такова ищецът би направил
парична вноска по чл. 358 ЗЗД, а не би предоставил парични суми в заем.
Твърденията на ищеца за предоставени парични средства на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ не били
доказани. Представената от ищеца справка „Салдо по партида“ за периода 01.01.2011 г. – 01.08.2011 г. не
удостоверявала задължения на „Б.” ЕООД, тъй като касаела взаимоотношения за
период след прехвърляне на търговското предприятие, за които отговорност носел
ЕТ „Е. – Е.Ж.“, а от друга страна не представлявала и покана до заемателя за
връщане на заетите суми. Прехвърлянето на търговското предприятие по никакъв
начин не правело невъзможно постигането на общата цел от твърдяната от ищеца
съвместна дейност. Претенцията на ищеца била погасена по давност, с оглед на
твърденията му за предоставяне на сумата в заем през 2008 г., тъй като
давността започвала да тече от възникване на вземането, което било уговорено
без срок.
Ответникът ЕТ „Е. – Е.Ж.“ не изразява становище по
предявения иск.
В допълнителната искова молба ищецът поддържа исковете,
излагайки твърдения за упражняване на съвместната дейност в продължение на
няколко години, по силата на сключения договор от 09.09.2008 г., независимо от
липсата на регистрация на гражданското дружество по БУЛСТАТ, както и за
надлежно осчетоводяване на предоставените в заем на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ парични
суми.
В допълнителния отговор ответникът „Б.” ЕООД поддържа
възраженията срещу иска, твърдейки, че при евентуално наличие на съвместна
дейност, тя е била упражнявана в рамките на търговската дейност на друго
дружество – „Е.Г.“ ООД, ЕИК*********, а не на ЕТ „Е. – Е.Ж.“. Релевира
възражение за неподведомственост на спора, с оглед уговорена в договора за
съвместна дейност арбитражна клауза, което възражение е оставено от съда без
уважение с определение № 2662 от 19.04.2017 г..
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното:
От
представения договор за съвместна дейност се установява, че на 09.09.2008 г.
ищецът „А.” ООД и ЕТ „Е. – Е.Ж.“ се съгласили да обединят имущество и усилия и
съвместно да работят в сферата на матирането и копринографията, с цел
получаване на печалба. С договора ищецът поел задължение в срок от 30 дни от
сключването му да извърши парична вноска в размер на 15000 евро по конкретно
посочена банкова сметка, ***ителни вноски за съвместната дейност или да заплаща
разходи за нея. В договора страните предвидили да бъдат извършени вноски, като
за „А.” ООД вноската била с предмет предоставянето на парични средства за
целите на съвместната дейност, както и на документация за оборудването и
стартирането на технологичния процес. Вноската на тази страна следвало да се
извърши чрез предоставяне на сумата 15000 евро до 05.10.2008 г. и 10000 евро до
30.11.2008 г.. Втората страна - ЕТ „Е. – Е.Ж.“ следвало да предостави
оборудване и инвентар, техническо обезпечение и технологичен процес. Паричните
и имуществени вноски на страните, както и имуществото, създадено в резултат на
съвместната дейност съставлявали тяхна обща дялова собственост.
Представен е
разходен касов ордер №1/08.10.2008 г. за сумата 15000 евро, предадена от „А.”
ООД на Р.М.на основание договор за съвместна дейност, както и квитанция,
издадена от ЕТ „Е. – Е.Ж.“ за получена от Р.Б.М., „А.” ООД, сума в размер на 15000
евро на 08.10.2008 г.. Представени са и три броя квитанции към приходен касов
ордер, издадени от „А.” ООД за приети от А.В.суми на основание „двустранен
договор“, както следва – на 08.10.2008 г. – 15000 евро, на 15.12.2008 г. – 3000
евро и на 17.01.2009 г. – 5000 евро.
В документ,
обозначен като „салда по партиди“, подписан от ЕТ „Е. – Е.Ж.“, за периода
01.01.2011 г. – 01.08.2011 г. са отразени получени дългосрочни заеми в лева,
както следва: заем 14469419 – 41830,24 лева; заем SC Alsivara – 29337,45 лева и заем А. С. В. –
35150 лева.
Видно от
договор за продажба на търговско предприятие, с нотариално удостоверени
подписи, рег. № 668/04.03.2010 г., ЕТ „Е. – Е.Ж.“ прехвърлил в полза на „Б.”
ЕООД търговското си предприятие като съвкупност от права, задължения и
фактически отношения, възникнали при осъществяване на търговската му дейност. В
договора страните постигнали съгласие всички задължения на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ до
сключването му да преминат върху купувача „Б.” ЕООД.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
компетентно изготвено и съответно на събраните по делото доказателства, се
установява, че в счетоводството на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ за периода 01.01.2008 г. –
31.12.2008 г. са отразени приходи от продажби в общ размер на 1596,64 лева,
съгласно 2 издадени фактури, като за периода 01.01.2009 г. – 04.03.2010 г. приходи
от продажби не са осчетоводени. През м. март 2008 г. е взета счетоводна
операция, с която е увеличено салдото (наличността) на касата на ЕТ „Е. – Е.Ж.“
със сумата 29337,45 лева и е задължен търговеца чрез сметка получени заеми в
лева с аналитичност „Заем SC Alsivara“.
Към 04.03.2010 г. салдото по сметката е непроменено – 29337,45 лева.
За периода
01.01.2008 г. – 04.03.2010 г. в счетоводството на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ са отразени
разходи за изграждане на цех за обработка на стъкло в размер на 99722,62 лева,
като вещото лице не е установило да съществуват първични счетоводни документи,
отразяващи дейност на съвместно предприятие между „А.” ООД и ЕТ „Е. – Е.Ж.“ за
матиране на стъкло, нито е налице отделен баланс, в който да е отразено общото
имущество на участниците в съвместната дейност.
Други доказателства от значение за
правния спор не са ангажирани, а необсъдените съдът намира за неотносими.
Относно пасивно субективно съединените искове, с
правна квалификация чл. 240, ал.1 ЗЗД.
Основателността на предявените
осъдителни искове се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките:
валидно възникнало между страните правоотношение
по договор за заем, елемент от съдържанието на което да е задължението на заемателя да върне
сумата, предмет на договора, настъпила изискуемост
на задължението и релевирано от длъжника неизпълнение.
С
оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за
установяване на фактите, съставляващи основание на исковете и имащи характер на
положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно
доказване. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността – а именно неосъществяване на дължимо поведение за престиране
на съответната парична сума, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответниците
носят доказателствената тежест да установят положителния факт, който го
изключва – точно изпълнение. В случая, никой от ответниците не твърди да е
изпълнил, като „Б.” ЕООД твърди да не е възникнало заемно правоотношение,
съответно да е осъществен правопогасяващ вземането факт –изтекла погасителна
давност.
Ищецът твърди да е бил обвързан от договор за съвместна
дейност, сключен с ЕТ „Е. – Е.Ж.“, съгласно който предоставил на последния
дългосрочен заем, без уговорен срок за връщането му, като задължението за
връщане на сумите било резултат от отправена покана от страна на заемодателя,
след извършено прехвърляне на търговското предприятие на заемателя в полза на
ответника „Б.” ЕООД.
За установяване на валидно правоотношение между страните
с типичното за заема за потребеление съдържание, следва да бъде доказан
правопораждащия го факт – сключен договор. Договорът е винаги двустранна правна сделка и по
необходимост включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по
нея. За да се приеме, че е сключен договор за заем, следва да се докаже, както
обективирането на волеизявление на заемодателя за предоставяне на парична сума
за временно ползване, така и волеизявление на заемателя за получаването й.
Договорът, съгласно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД е реален и се счита сключен с
предаването на предмета му – заместими движими вещи или определена парична сума
на заемателя. Последният обаче следва да изрази воля, съгласие – независимо от
неговата форма, за получаването им при условията на договора, т. е. при поето
правно задължение да върне полученото.
Между ищеца и ЕТ „Е. – Е.Ж.“
действително е сключен договор за съвместна дейност, който по своята същност
съставлява договор за гражданско дружество (чл. 357 – чл. 364 ЗЗД). С договора по чл. 357 ЗЗД две или повече лица обединяват своята дейност
за постигане на обща стопанска цел. Гражданското дружество е неперсонифициран
правен субект. Всичко, което се придобива от дружеството, става обща
собственост на участниците в него
- чл. 358 ЗЗД, като всеки съдружник
участва в печалбите и загубите, съразмерно с дела си - чл. 361 ЗЗД. Разпоредбата на
чл. 358, ал.1 ЗЗД предвижда възможност в договора за дружество съдружниците да
уговорят вноски в пари, в който именно смисъл е постигнатото съгласие между
страните по договора за съвместна дейност – съдружникът „А.” ООД се е задължил да направи парична
вноска в размер на 15000 евро, като преведе сумата по банков път. В договора е
предвидена и вноска от още 10000 евро, която да бъде направена в срок до
30.11.2008 г.. Тези вноски не се установява да са уговорени като предоставяне
на заем от единия съдружник („А.” ООД) в полза на другия (ЕТ „Е. – Е.Ж.“), т. е.
не са налице доказателства, от които да се установява, че паричните вноски са
получени при поето от ЕТ „Е. – Е.Ж.“ насрещно задължение да бъдат върнати на
заемодателя. Безспорно се установява, че от страна на „А.” ООД на трето за
спора лице – Р.Б.М. е предоставена сума в размер на 15000 евро, с посочено
основание: договор за съвместна дейност, който от своя страна е предал сумата от
името и за сметка на „А.” ООД на ЕТ „Е. – Е.Ж.“, съгласно представената
квитанция към приходен касов ордер №1 от 08.10.2008 г.. Другите 3 броя
представени квитанции установяват предаването на суми от „А.” ООД на трето за
спора лице – А. В., с посочено основание „договор“, но не се установява същата
да ги е предала на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ като заем.
Получената сума от 15000 евро от
съдружника в гражданското дружество ЕТ „Е. – Е.Ж.“, в случай, че представлява
парична вноска от съдружника „А.” ООД е станала по силата на чл.358, ал.2, изр.
1 ЗЗД обща собственост на съдружниците. При прекратяване на дружеството поради
невъзможност за постигане на общата стопанска цел (с оглед извършената продажба
на търговското предприятие на ЕТ „Е. – Е.Ж.“, който факт ответниците не
оспорват) за всеки от съдружниците възниква правото да получи дела си от общата
собственост. Такава претенция, основана на чл. 359, ал.3 ЗЗД, обаче ищецът не
предявява, а правораздавателната дейност на съда е подчинена на диспозитивното
начало.
Ищецът „А.” ООД поддържа единствено да
е носител на вземане, възникнало от сключен договор за заем. Сключването на
такъв договор не може да бъде изведено от представените в производството
доказателства. Въпреки това в извънсъдебно изявление на ЕТ „Е. – Е.Ж.“,
обективирано в документа „салда по партиди“ е признат факта да е налице
задължение към „А.” ООД, основано на заем в размер на сумата 29337,45 лева,
което е съществуващо към 01.08.2011 г.. Признат е и факта на задължение по заем
в размер на 35150 лева, но към трето за спора лице – А. С. В.. Последната може
и да е управител на дружеството-ищец, но в признанието е визирана като
физическо лице-заемодател, а доказателства при предоставяне на сумата да е
действала като представител на „А.” ООД не са ангажирани. Затова това признание
не може да бъде прието за релевантно в настоящото производство. Ищецът твърди,
че той е носител на цялото вземане, което включва признатото задължение към „А.”
ООД (29337,45 лева), така и отразеното задължение към А. В. (35150 лева), но
доказателства последната да е действала като представител на дружеството не са
представени, поради което няма как да се приеме, че ищецът има вземане за
връщане на заем в претендирания размер от 64487,45 лева. Исковете за разликата над сумата
29337,45 лева до предявения размер са неоснователни, тъй като не е доказан правопораждащ
претендираното задължение юридически факт – сключен договор за заем със страна
заемодател „А.” ООД и страна заемател - ЕТ „Е. – Е.Ж.“.
С оглед кредитираното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, че през м. март 2008 г. е отразено увеличено
салдо на касата и задължаване на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ със сумата 29337,45 лева, то
следва да се приеме, че така признатото задължение е възникнало през м. март
2008 г.. Според чл.
55, ал. 1 ТЗ редовно водените търговски книги и
записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговците за
установяване на търговски сделки. В случая записванията установяват неизгоден за търговеца факт –
породено задължение от сключен договор за заем, поради което и съдът следва да
приеме този факт за доказан. При предаването на сумата не се установява поетото
задължение за връщане на сумата да е уговорено с модалитет, а именно срок за
изпълнението му, затова е приложима диспозитивната разпоредба на чл.240, ал.4 ЗЗД – връщането на заема да се извърши в течение на един месец от поканата, а исковата
молба има характера и значението на покана, независимо че е връчена при
условията на чл. 50, ал.2 ГПК, като няма съмнение, че към приключване на
устните състезания определеният в закона едномесечен срок от поканата е
изтекъл. Това означава, че ЕТ
„Е. – Е.Ж.“ е носител на изискуемо задължение за връщане на предоставения от „А.”
ООД заем в размер на 29337,45 лева.
Задължението по договора за заем е възникнало в правната
сфера на ЕТ „Е. – Е.Ж.“ през м. март 2008 г., като на 04.03.2010 г. търговецът
прехвърлил търговското си предприятие на ответника „Б.” ЕООД, което е
обусловило възникването на солидарна отговорност на преобретателя за изпълнение
на задълженията по договора за заем, тъй като заемното правоотношение несъмнено
е било част от прехвърлената съвкупност. Съгласно
разпоредбата на чл.15, ал.3 ТЗ отчуждителят (ЕТ „Е. – Е.Ж.“) отговаря за
задълженията солидарно с правоприемника („А.” ООД) до размера на получените
права. С изменението на чл. 15 ТЗ през 2003 г., законодателят е прецизирал
обема на отговорността, съобразно общите правила на солидарността между
съдлъжници, въвеждайки в новата ал. 3 уточнението "до размера на
получените права". Въпросът за размера обаче касае отношенията между
съдлъжниците, а не обема на задължението към кредитора „А.” ООД. По отношение на кредитора,
размера на получените права при сделката по чл. 15 ТЗ е без значение и
задължението на всеки от солидарните длъжници не търпи промяна по отношение на
него, ако не е уговорено друго, а такава уговорка с кредитора не се установява
да е постигната – в този смисъл решение № 179/10.01.2014 г. по търг. дело №
396/2012 г., І ТО на ВКС. Затова уговореното в договора за прехвърляне на
търговското предприятие, че само преобретателят ще отговаря за задълженията на
придобитото търговско предприятие има значение единствено във вътрешните
отношения между ответниците.
Следователно ответниците ЕТ „Е. – Е.Ж.“ и „Б.” ЕООД
дължат връщане на предоставения заем при условията на солидарност. Ответникът „Б.”
ЕООД обаче релевира възражение вземането на кредитора да е погасено по давност,
а това възражение е основателно.
Погасителната давност е фактически състав, включващ период от време,
през който носителят на едно субективно материално право бездейства, който
състав поражда правото на задълженото лице да се позове на давността и да
откаже изпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД, за вземания,
изискуемостта на които настъпва след покана, както в настоящия случай,
давността започва да тече от деня, в който вземането е възникнало. Вземането на
„А.” ООД е възникнало през м. март 2008 г. и приложимата към него обща
5-годишна давност е изтекла на 01.04.2013 г.. Исковата молба е предявена на
04.03.2015 г., след изтичане на давността, а доказателства кредиторът „А.” ООД
да е предприело действия за спиране или прекъсване на давността не са
представени.
Документът справка „Салдо по
партида“ за периода 01.01.2011 г. –
01.08.2011 г. не може да се приеме да съставлява признание на задължението,
което да е прекъснало давността спрямо „Б.” ЕООД. От една страна документът има
за издател отчуждителя по договора за прехвърляне на търговското предприятие -
ЕТ „Е. – Е.Ж.“, което не релевира възражение за давност, а съгласно чл.125,
ал.1 ЗЗД прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник, не
произвежда действие спрямо останалите – в случая „Б.” ЕООД, което изрично се
позовава на давността. От друга страна, съдебната практика, изразена в решение
№181/23.11.2016 г. по гр. дело № 338/2016 г., ІІІ ГО на ВКС, приема, че е
необходимо признанието
да се отнася до съществуването на задължението, а не само до съществуването на фактите,
свързани с произхода му. То представлява волеизявление, отправено до кредитора
или негов представител, а не свидетелстващо изявление на длъжника за факти,
както в случая (извлечение от счетоводните книги). Действително, няма
установена от закона форма за признанието. Признание по смисъла на чл. 116 б.
"а" ЗЗД ще има, когато длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е
задължен към кредитора по насрещното право, дори да няма за цел да създаде
нарочен документ за това. В този смисъл - решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС
по т. д. № 194/2010 г., II Т. О. и решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по т.
д. № 1171/2014 г., I Т. О. Счетоводното отразяване на съществуването на
задължение макар да се цени от съда като извънсъдебно признание на длъжника за
възникване на заемното правоотношение, не може да се приеме за признание, с
прекъсващ погасителната давност ефект. При всички положения обаче прекъсване и
спиране на давността по отношение на длъжника „Б.” ЕООД не е налице. Давността
е изтекла и вземането е погасено, което е достатъчно за отхвърляне на
предявения иск спрямо този ответник. Необходимо е да се посочи, че възражението
за давност ползва само онзи от солидарните длъжници, който се позове на последиците
й – при солидарните задължения давността има относително действие.
От изложеното се налага извод за
частична основателност на иска, предявен срещу ЕТ „Е. – Е.Ж.“ – до размера от
29337,45 лева и за неоснователност за разликата до предявения размер, съответно
неоснователност в цялост на иска, предявен срещу „Б.” ЕООД.
С оглед изхода на спора, право на присъждане
на разноски за производството, се поражда за всяка от страните, пропорционално
на уважената, респ. отхвърлена част от исковете. За провеждане на исковете
ищецът доказва извършени разноски в размер на 7770 лева, съгласно представен
списък по чл.80 ГПК, от които ½ част (3885 лева) следва да бъдат
отнесена към предявения срещу ЕТ „Е. – Е.Ж.“, който е частично основателен.
Това означава, че в тежест на този ответник следва да се възложат разноски в
размер на 1767,41 лева. По отношение на ответника „Б.” ЕООД искът е изцяло
неоснователен, затова и този ответник не дължи разноски на ищеца, затова и
възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение не
следва да бъде разглеждано. Но „Б.” ЕООД има право да получи сторените за
производството разноски в пълния посочен в списъка по чл.80 ГПК размер от
2967,27 лева, включващ заплатено адвокатско възнаграждение от 2667,27 лева и
внесен депозит за вещо лице от 300 лева.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЕТ „Е. – Е.Ж.“,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „А.” ООД,
ИДНО***********, търговско дружество, регистрирано по законите на Р.М., със
седалище: гр. К. и адрес на управление:***, представлявано от А.В., на
основание чл. 240, ал.1 и ал.4 ЗЗД, сумата 29337,45 лева (двадесет и девет
хиляди триста тридесет и седем лева и четиридесет и пет стотинки) –
предоставена по договор за заем, сключен през м. март 2008 г., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от 04.03.2015 г. до окончателното й
погасяване, както и сумата 1767,41 лева (хиляда седемстотин шестдесет и седем
лева и четиридесет и една стотинки) - разноски за производството, на основание
чл. 78, ал.1 ГПК, като отхвърля иска за разликата до предявения размер от
64487,45 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.” ООД, ИДНО***********,
търговско дружество, регистрирано по законите на Р.М., със седалище: гр. К. и
адрес на управление:***, представлявано от А.В., срещу „Б.” ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, иск с правна квалификация чл. 240, ал.1
и ал.4 ЗЗД вр. чл. 15, ал.3 ТЗ, за заплащане на сумата 64487,45 лева, предоставена
през м. март 2008 г. в заем на ЕТ „Е. – Е.Ж.“.
ОСЪЖДА „А.” ООД, ИДНО***********, търговско дружество,
регистрирано по законите на Р.М., със седалище: гр. К. и адрес на управление:***,
представлявано от А.В., да заплати на „Б.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата 2967,27 лева
(две хиляди деветстотин шестдесет и седем лева и двадесет и седем стотинки) -
разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: