Решение по дело №3653/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../04.10.2021 г., гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:   

                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

        ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

  мл.с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ

  

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №3653 по описа за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20256564/20.11.2020г., постановено по гр.д. №23079/2020г. по описа на СРС, 72 състав, е осъден Е.К.Е. да заплати на „Ф.Л.“ ЕООД на основание чл.221, ал.2 от КТ обезщетение в размер на 2400 лева, ведно със законната лихва, считано от 20.06.2017г. до изплащането му, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2054 лева разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответника в производството Е.К.Е., чрез пълномощника адв. Д.Д.. В жалбата се излагат оплаквания, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. Въззивникът поддържа, че в исковата молба е посочено изрично какво обезщетение претендира ищецът – за неспазено от работника предизвестие за прекратяване на трудов договор и неизпълнението на трудови задължения в срок за изпитване, като допълнително било направено отбелязване, че работникът дължи на работодателя обезщетение за неспазено предизвестие, а като правно основание на иска било посочено чл.220, ал.1 от КТ. При наведените факти и направеното искане от страна на ищеца и при спазване на диспозитивното начало в гражданския процес, нямало основание искът да бъде квалифициран като такъв по чл.221, ал.2 от КТ. Поради това въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, поради което постановеното решение се явява недопустимо и моли същото да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане. На следващо място излага доводи, че решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът постановил решение по казус, който не бил заявен за разглеждане, с което били нарушени установените процесуални правила.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Изложените във въззивната жалба доводи за недопустимост на решението, въззивната инстанция намира за неоснователни по следните съображения:

Софийски районен съд е сезиран с искова молба, подадена от „Ф.Л.“ ЕООД, чрез пълномощника адв. П.С., срещу Е.К.Е.. Ищецът твърди, че между страните е сключен трудов договор, по силата на който ответникът е заемал длъжността „шлосер“. Договорът бил със срок за изпитване 6 месеца в полза на работодателя. От 13.03.2017г. работникът не се явявал на работа без да посочи основателна причина или обяснение. Било отправено искане за даване на обяснения за неявяване на работа и представяне на обективни причини и доказателства, но не били предоставени от работника никакви обяснения, поради което със заповед №411/02.05.2017г. трудовият договор бил прекратен. Ищецът излага твърдения, че трудовият договор е със срок за изпитване в полза на работодателя, поради което работникът е длъжен да отправи 90-дневно предизвестие за прекратяване и неизпълнението на трудовите задължения от страна на работника било в срока за изпитване, поради което била ангажирана отговорността на работника по чл.220, ал.1 от КТ и същият дължал на работодателя си обезщетение за неспазено предизвестие. Поради това ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден ответникът да му заплати сумата от 2400 лева, представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазено предизвестие за прекратяване на трудовия договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски.

По исковата молба е образувано гр.д. №39860/2017г. по описа на СРС, 56 състав, и с определение от 05.02.2019г. е изготвен доклад по чл.140 от ГПК, като от съда е дадена правна квалификация на предявения иск по чл.220, ал.1 от КТ. С решение №139415/12.06.2019г., постановено по гр.д. №39860/2017г. по описа на СРС, 56 състав, предявеният иск е отхвърлен, като съдът е изложил мотиви, че, за да възникне задължението за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 от КТ, следва трудовото правоотношение да е прекратено на основание, изискващо отправяне на предизвестие, а в случая трудовото правоотношение между страните е прекратено поради наложено на работника дисциплинарно наказание „уволнение“. С решение №3034/14.05.2020г., постановено по в.гр.д. №13473/2019г. по описа на СГС, ІІ „А“ въззивен състав, е обезсилено решение №139415/12.06.2019г., постановено по гр.д. №39860/2017г. по описа на СРС, 56 състав, и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд и произнасяне по иска на предявеното правно основание чл.221, ал.2 от КТ.

При новото разглеждане на делото с разпореждане №120387/15.06.2020г., постановено по гр.д. №23079/2020г. по описа на СРС, 72 състав, е оставено без движение производството по исковата молба и е указано на ищеца  едноседмичен срок от получаване на съобщението да уточни на какво основание твърди, че е прекратено трудовото правоотношение между страните, тъй като твърдените факти в исковата молба са противоречиви и сочат на различни основания за претендираното обезщетение. В уточняваща молба по реда на чл.129, ал.2 от ГПК ищецът посочва, че трудовото правоотношение е прекратено на основание налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяване на работника на работа повече от два дни без да сочи основателна причина за това, като след прекратяване на трудовия договор за работника възникнало задължението за изплащане на обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск по чл.221, ал.2 от КТ, като е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение, прекратено със заповед №411/02.05.2017г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, поради което са налице елементите от фактическия състав на обезщетението по чл.221, ал.2 от ГПК, като размерът на обезщетението е брутното трудово възнаграждение на ответника за срока на предизвестието.

Постановеното решение е съобразено с дадените задължителни за първоинстанционния съд указания от въззивната инстанция с решение №3034/14.05.2020г., постановено по в.гр.д. №13473/2019г. по описа на СГС, ІІ „А“ въззивен състав, относно правната квалификация на предявения иск, като съобразно изложените в исковата молба и в уточняващата молба твърдения за фактите, от които произтича претендираното от ищеца право, и формулирания петитум, правната квалификация на иска е по чл.221, ал.1 от ГПК. Поради изложеното въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск и постановеното решение е допустимо.

По същите съображения се явяват неоснователни и изложените във въззивната жалба оплаквания, че решението е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в това, че първоинстанционният съд е постановил решение по казус, който не е бил заявен за разглеждане.

Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №20256564/20.11.2020г., постановено по гр.д. №23079/2020г. по описа на СРС, 72 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                       

 

 2.