Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град С., 23.04.2020 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:                                    

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3355 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №341578 от 17.02.2018г., постановено по гр.дело №43531/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 59-ти състав, е признато за установено спрямо Г.К.Д., че дължи на З. „Л.И.“ АД сумата от 456.64 лв., вземане за връщане на платено застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 22.09.2011г. в град С., по вина на длъжника, ведно със законна лихва за периода от 13.05.2014г. до изплащане на вземането, съгласно издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 06.07.2015г. по ч.гр.дело №25109/2014г. на СРС.  С решението е осъден Г.К.Д. да заплати на З. „Л.И.“ АД сумата от 1150 лв., направени по делото разноски, както следва: депозит за експертиза в размер на 400 лв. и за особен представител в размер на 300 лв., държавна такса в размер на 25 лв. и разноски по заповедното производство в размер на 325 лв. - 25 лв. държавна такса и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.

         Постъпила е въззивна жалба от ответника - Г.К.Д., чрез назначен особен представител адв.С.А., с която се обжалва изцяло решение №341578 от 17.02.2018г., постановено по гр.дело №43531/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 59-ти състав, като се твърди, че съдебният акт е незаконосъобразен и неправилен, постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че от събраните по делото доказателства не се установяват по несъмнен начин твърденията в исковата молба, без да се излагат конкретни оплаквания за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови друго, с който да отхвърли предявения иск.

         Въззиваемата страна - З. „Л.И.” АД, чрез юрисконсулт С.Л., депозира писмен отговор, в  който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че първоинстанционното решение е законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Подържа се, че в хода на производството са доказани всички предпоставки, обуславящи основателността на предявения регресен иск по чл.274, ал.1, т.1 от КЗ /отм./. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Предявен е от З. „Л.И.” АД срещу Г.К.Д. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.274, ал.1, т.1 от КЗ /отм./.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

           Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

        Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадената въззивна жалба във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:      

            С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

         В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от от З. „Л.И.” АД срещу Г.К.Д. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.274, ал.1, т.1 от КЗ /отм./. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.  

        В жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез назначен особен представител адв.С.А. се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор.

          За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.   

          Въпреки че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

          С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ответник, относими към предмета на спора, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми.

На следващо място доколкото както се посочи по-горе въззивника няма наведени конкретни оплаквания досежно незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт, въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство. Правилно СРС е извършил съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства /неоспорени по надлежния ред/ и е приел, че са доказани всички елементи на сложния фактически състав на нормата на чл.274, ал.1, т.1, пр.3 от КЗ /отм., но приложим в настоящото производство/ във връзка с чл.45 от ЗЗД, а именно: сключен между ЗК „У.” АД и собственика на увредения от процесното ПТП лек автомобил "Мерцедес Ц 220", с рег.№*******, застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско“, по силата на който застрахователят се е задължил срещу застрахователна премия да носи риска от повреждане на автомобила от ПТП; настъпило в срока на валидност на застрахователния договор на 22.09.2011г. ПТП в гр.С.,*** и ул.„Ген.Гурко“, като е доказана причинната връзка между процесното ПТП и имуществените вреди по застрахования лек автомобил - "Мерцедес Ц 220", с рег.№*******, както и че процесното ПТП е настъпило в резултат на поведението на ответника - Г.К.Д., който при управлението на лек автомобил марка "Форд Ескорт“, рег.№*******, при неправилна преценка на пътната обстановка при навлизане в съседна лява лента удря движещият се там лек автомобил марка "Мерцедес Ц 220", с рег.№*******, за което е бил съставен протокол за ПТП №1410607/22.09.2011г.; обезщетяване на застрахования при ЗК „У.” АД водач на увредения от процесното ПТП лек автомобил "Мерцедес Ц 220", с рег.№*******, чрез изплащане на цената на ремонта му, заплатено на застрахователя - ЗК „У.” АД по регресна претенция обезщетение в размер на сумата от 446.64 лв. от З. „Л.И.” АД, застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на причинителя на деликта – ответника по делото - Г.К.Д.. На следващо място правилно СРС е приел, че субективният елемент от състава на гражданския деликт - вината, съгласно чл.45 ал.2 ЗЗД се презюмира, като в тежест на ответната страна е да проведе обратно доказване, като ангажира съответни доказателства за липсата й, като в настоящото производство такива не са представени. От приетия като доказателство протокол за ПТП №1410607/22.09.2011г., който е официален свидетелстващ документ с обвързваща съда доказателствена сила, се установява обстоятелството, че ответникът - водач на автомобил "Форд Ескорт“, рег.№*******, не е изпробван за наличие на алкохол, тъй като е отказал това, като това удостоверително изявление не е опровергано, а от друга страна протоколът е подписан без възражения от ответника. Отклонението от проверка за наличие на алкохол е виновно, тъй като водачът е съзнавал, че с отказа си осуетява задължението си по ЗДвП - да позволи на органите на полицията да го проверят за наличието или не на алкохол в кръвта. С оглед презумпцията за вината в гражданския деликт, съдът приема за установено, че ответникът виновно се е отклонил от задължението си да бъде изпробван за алкохол след настъпилото ПТП.

С оглед изложеното и противно на поддържаното общо възражение в жалбата въззивният съд приема, че по делото са доказани всички изискуми предпоставки на сложия фактически състав на нормата на чл.274, ал.1, т.1, пр.3 от КЗ /отм./. Постановеният съдебен акт, с който е уважен изцяло предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.274, ал.1, т.1 от КЗ /отм., но приложим в настоящото производство/ във връзка с чл.45 от ЗЗД е правилен и законосъобразен, постановен при пълнота на събраните доказателства, при правилно тълкуване на материалния закон, като не са допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство, поради което следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция, право на разноски има въззиваемата страна-ищец в  съдебното производство. При определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, което следва да се присъди в полза на въззиваемото дружество съдът се съобразява, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е в сила изменение на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.). Според новата редакция на текста, която настоящата инстанция следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е представлявано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на въззиваемото застрахователно дружество - ищец, юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер на 100.00 лв., който е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия и предвид фактическата и правна сложност на спора. В полза на въззиваемото застрахователно дружество – ищец следва да се присъди и сумата от 300.00 лв., платено възнаграждение на назначения особен представител на въззивника за въззивната инстанция.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав                                        

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №341578 от 17.02.2018г., постановено по гр.дело №43531/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 59-ти състав.

ОСЪЖДА Г.К.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на З. „Л.И.” АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78, ал.8 във връзка с ал.1 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 300.00 лв. /триста лева/, направени разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

                           

        

      ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       ЧЛЕНОВЕ : 1./                        2./