Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 31.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV - Д въззивен състав в публично заседание на осемнадесети
април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Цветомира Кордоловска
мл.с- Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от
мл. съдия Петрова в.гр.д. № 3834 по
описа на СГС за 2018г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 104841 от 27.04.2017г.,
постановено по гр.д.№ 69990/2010г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 46-ти
състав, е отхвърлен предявеният от С.В. ***, иск с правно
основание чл.108 ЗС – да бъде признато за установено по отношение на ответника,
че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 02659.2293.231 и с площ
360 кв. м, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Банкя,
одобрени със заповед № РД-18-13 / 17.01.2012 г. на изпълнителния директор на
АГКК, при съседи: имот 02659.2293.319; имот 02659.2293.174, имот 02659.2293.252
и имот 02659.2293.308, и за осъждането на ответника да предаде на ищеца
владението върху имота.
В тежест на ищеца
С.В.В. на основание чл.78, ал.3 от ГПК са възложени разноските пред
първоинстанционния съд в размер на 250 лв.
Недоволен от
решението ищецът го обжалва с въззивна жалба в срок. Жалбоподателят поддържа, че
решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Изтъква, че СРС неправилно е
приел, че липсва последната предпоставка на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ и че по делото
е недоказано какъв е действащия територаилно – устройствен план и дали имотът е предназначен за обществено
обслужване и комуникации и дали съоръжението е било реализирано към 1992г.
(когато влиза в сила ЗВСОНИ). Ето защо моли въззивият съд да постанови решение,
с което да отмени първоинстанционния съдебен акт, а предявеният иск – да уважи като
основателен.
Въззиваемата страна – Столична община, в срока по чл.
263, ал.1 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба и е взела становище
по нейната неоснователност. Твърди обжалваното решение да е правилно и
законосъобразно и обосновано постановено, поради което моли да бъде потвърдено.
Въззивната
жалба е подадена в съответния срок, от легитимирана страна, срещу съдебен акт,
който подлежи на обжалване и като процесуално допустима, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. При изпълнение правомощията си
по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира решението за валидно и
допустимо.
Не е допуснато нарушение на императивни материални норми, за правилното
прилагане на които въззивният съд също следи служебно. По отношение
правилността му, по наведените от въззивника – ищец доводи за неправилност,
настоящият състав приема от фактическа и
правна страна следното:
Ищецът се легитимра като собственик, позовавайки с на
чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, както като наследник на С. В. Т., така и като купувач на
наследство от друг наследник на общия наследодател. По твърдения на самия
въззивник – ищец част от нивата е била възстановена по реда на ЗСПЗЗ.
Настоящият спор е за останалата част от имота, която според кадастрална карта е
с идентификатор 02659.2293.231 и с площ от 360 кв. м.
По делото се установява, че през 1942 г. търговска
фирма „Ст. В. и сие“, представлявана от С. В. Т., е закупила нива от 3,1 дка в
м. „Язо“ в землището на с.Иваняне. Нивата е представлявала част от активите на
търговското предприятие – фабрика в с. Вердикал. Доколкото юридическото лице,
чието имущество е било национализирано, не съществува. че реституционният ефект
по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗВСОНИ, при наличие на всички предвидени в закона
предпоставки, следва да настъпи по право
в патримониума на наследниците на съдружника.
Нивата като част от активите на търговското предприятие е била
национализирана по Закона за национализация на частни индустриални и минни
предприятия (обн., ДВ, бр. 302 от 1947 г.; изм., бр. 176 от 1949 г.), който е
бил посочен още в първоначалната редакция на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Не е спорно
между страните,че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г.
национализираната нива е била собственост на общината по силата на § 7 ПЗР
ЗМСМА. От писмените доказателства и от приетата пред първоинстанционния съд
съдебно-техническа експертиза се установява, че национализираната нива е
идентична с имот пл. № 687 по АДС от 1966 г. Съгласно действащия регулационен
план от 1967 г. целият имот пл. № 687 попада в парцел XIV, кв.3, отреден „За
подкрепителен пункт“. От устните разяснения на вещото лице, дадени в открито съдебно
заседание пред СРС, е видно, че се касае за една сграда с две тела. Едната част
(клубното помещение) не се използва. Другата част функционира по предназначение
и представлява действащ трафопост.
Приложен е акт за частна общинска собственост за
поземления имот от 360 кв. м, ведно с построената сграда (трафопост) който е
бил съставен през 2001 г. През 1995 г. в
ТОА – Банкя, на основание писмо на Министерство на финансите от 11.11.1993 г. е
бил съставен предходен акт № 975 за държавна собственост на трафопост и клубно
помещение. По делото няма данни кога са били изградени трафопостът и клубното
помещение, застроени на площ от 140 кв. м. Те са съществували към 11.11.1993 г.
Предвид отреждането на парцела по регулационния план
от 1967 г. и предвид твърденията в исковата молба за съществуването на
незаконна постройка, която е мотивирала ПК „Банкя“ да постанови отказ за
възстановяване на собствеността в пълния й обем (решенията на ПК не са
представени по делото), СРС е приел, че
сградата, състояща се от две помещения (трафопост и клубно помещение) е
съществувала към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ през м. февруари 1992 г.
Това е така, т.к. след одържавяването имотът е бил предназначен за обществено
обслужване по силата на териториално-устройствен план. Мероприятието е било
реализирано в част от имота, като е била изградена сграда с две тела с различно
функционално предназначение – клубно помещение и трафопост. Незастроената част
е била реституирана на правоимащите лица от административен орган. По отношение
на застроената част не е настъпил
реституционният ефект именно поради извършената след одържавяването промяна в
предназначението на имота с устройствен план и реализираното строителство за
обществени нужди.
Пред въззиваната инстанция е изслушана и приета СТЕ,
неоспорена от страните, от която се установява, че в одобрения със заповед №
2705 от 29.12.1967г. регулационен план, който е действащ и към момента,
процесният имот попада в УПИ XIVот кв.3 и че съгласно констативен акт (без дата), въз
основа на молба от 10.10.2000г. е констатирано, че „не е нанесен съществуващ
трафопост в имота, отреден за него под
пл.№ 687, кв.3“.
По смисъла на чл.2 от ЗВСВОНИ възстановяване правото на
собственост се извършва при наличието на следните предпоставки: имотът да е бил
собственост на лицето, което се позовава на реституцията, респ. на неговия
наследодател; да е бил отчужден по някой от изчерпателно изброените закони; за
него да не е получено обезщетение; да съществува реално до размерите, в които е
бил отчужден; към момента на влизане в сила на закона имотът да е собственост
на държавата, общините, обществени организации или техни фирми, или еднолични
търговски дружества по чл. 61 ТЗ.
При така установените факти по делото, въззивият съд,
също като първоинстанционния намира, че последната предпоставка за реституция
по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, а именно съществуването на имотите до размерите, в които
са били отчуждени, не е налице.
Тълкувателно решение № 1/17.05.1995 г., гр. д. № 3/94
г., ОСГК, ВКС, което не е загубило значението си , дефинира ясно какво означава
обектите на реституция да
"съществуват реално до размерите, в които са отчуждени" а именно - необходимото и достатъчно изискване е имотите
да са налице, да съществуват реално като обекти на собственост до размерите, в
които са били отчуждени, а извършените промени в тях, свързани с функционалното
им предназначение, са без правно значение за действието на реституцията. Противоречия
при приложението на закона се срещат в случаите, при които изменението в
предназначението на една сграда е било свързано с някои по-значителни
преустройства или подобрения. В случая, когато е одържавен незастроен имот,
който след това е застроен, следва да се имат предвид разпоредбите на Закона за собствеността,
определящи отношението между постройката и земята, върху която тя е изградена.
Наложен е изводът, че при тези случаи в застроения имот постройката има главно
значение, а теренът-несамостоятелно, обслужващо. Той не може да се отдели от
сградата като обособен, самостоятелен имот, независим от сградата върху него. В
този смисъл имотът, съществувал преди застрояването, вече реално не е същият.
Ето защо, ако одържавеният незастроен недвижим имот към момента на влизане в
сила на ЗВСВОНИ е застроен, следва да
се приеме, че възстановяване на собственост не настъпва.
Както вече беше посочено, към 11.11.1993г.
съоръжението е съществуващо и въз основа на акт № 975 от 1995г. на основание
пар.7,т.6 от ЗМСМА е собственост на ТАО – Банкя, а частта на парцела, върху
който е реализирано не подлежи на реституция.
При тези свои съображения и като споделя мотивите на първоинстанционния
съд, към които по реда на чл.272 от ГПК въззивният съд препраща, намира, че решението на Софийският районен съд, като правилно следва да бъде
потвърдено.
Предвид характера на спора по
аргумент от чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението подлежи на касационен контрол.
По разноските:
При този изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира, но не доказва реално да е сторила. По
делото липсва приложен договор за правна помощ, с клауза за извършено
плащане на претендирания адвокатски хонорар в размер на 400 лева или друг
разходооправдателен документ, който да удостоверява изършено плащане. По
смисъла на Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013., ОСГКТ, ВКС на основание чл.
78 от ГПК на страните в процеса следва да бъдат присъждани само доказано
извършените от тях разноски, каквито претендираните от въззиваемия в настоящия
случай не са и не му се дължат.
Предвид изложените съображения, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, IV - Д въззивен състав,
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 104841 от 27.04.2017г., постановено по гр.д.№ 69990/2010г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 46-ти състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС, по аргумент от
чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: