Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 15.10.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Плевенски
окръжен съд, ІІІ - ти състав,
гражданска колегия в публичното заседание на седемнадесети септември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря евгения русева
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 632 по описа
за 2020 год., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 394 от 13.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 5618/2019 г. Плевенският районен съд е признал за
установено по предявения от Х.Т.Б. с посочени ЕГН и адрес в гр. Плевен срещу
ответника „***“ ЕООД, ЕИК ***,
гр. София иск с правно основание чл. 124 от ГПК, че Х.Т.Б. не дължи на „***“
ЕООД, ЕИК ***, гр. София сумата от 622,02
лв., от която 221,03 лв. –
главница, 2,15 лв. – законна лихва
за периода от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г., 86,70 лв. – неолихвяеми вземания, 100 лв. – присъдени разноски, за които суми в полза на ответника е
бил издаден изпълнителен лист № 2904 на 27.04.2018 г., въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П., рег. № ***
при КЧСИ и район на действие ОС Плевен поради липса на изпълняемо право, тъй
като същото е погасено по силата на извънсъдебно споразумение от 25.05.2018 г..
Със същото решение Плевенският районен съд е признал за установено, че
изплатените от Х.Т.Б. по изпълнително дело 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П.,
рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС Плевен парични суми са недължимо
платени.
Със същото решение Плевенският районен
съд е осъдил ответника „***“ ЕООД, ЕИК ***,
гр. София да заплати на ищеца Х.Т.Б. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК съдебни разноски в размер на сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение, сумата от 50 лв. за държавна такса и сумата от 200 лв. за възнаграждение на вещо лице.
Недоволно от така постановеното решение
е останало въззивното дружество „***“
ЕООД, ЕИК ***, гр. София, което чрез процесуалния си представител
юрисконсулт И.П.го обжалва в законния срок. В жалбата се излагат подробни
доводи за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на решението. Според
въззивника неправилно ПлРС е възприел, че със сключеното между страните
споразумение старият дълг на длъжника, за който кредиторът се е снабдил с
влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК е погасен, тъй като от съдържанието на
споразумението се установява, че същото има за цел единствено да разсрочи
плащането на дължимата сума като се договори начин на доброволно плащане на
съществуващото задължение на длъжника без да се образува изпълнително дело,
поради което споразумението не съставлява договор за новация. Според въззивника
след като длъжникът не е изпълнил в пълен обем задълженията по споразумението
същото е прекратено едностранно от кредитора така както е уговорено в него,
поради което кредиторът е пристъпил към принудително изпълнение на дължимите
суми по заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Във въззивната жалба
подробно се обсъждат условията за възникване на новация по смисъла на чл. 107
ал. 1 изр. 1 от ЗЗД и се прави извод, че от страна на ищеца не е доказано
наличието на петте комулативни
предпоставки, посочени в жалбата за възникване на обективна новация, а именно:
наличие на правнорелевантен стар дълг, който се погасява, възникване на нов
дълг, който ще се погасява, разлика между погасения и създадения дълг,
способност на страните да извършат новацията и намерение за новиране.
Въззивникът посочва, че след прекратяване на споразумението между страните за
същия е възникнала възможността да събере принудително дължимите суми, като
възприемане на обратното би довело до неоснователно обогатяване на длъжника.
Поддържа се също, че предмет на принудително изпълнение е била само неплатената
част от паричното вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК, поради което платените от длъжника, ищец в първата инстанция парични
суми по изпълнително дело № 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П., рег. № *** при
КЧСИ и район на действие ОС Плевен се явяват платени на валидно правно
основание. В заключение въззивникът
счита, че не са налице законовите предпоставки за уважаване на предявения иск и
моли окръжния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на ПлРС
и вместо него постанови друго, с което предявения иск бъде отхвърлен, като в
полза на въззивника се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 600 лв. за двете съдебни
инстанции, както и заплатената държавна такса по въззивната жалба. С въззивната
жалба се прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК.
в срока по
чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор срещу въззивната жалба от
въззиваемия Х.Т.Б. чрез
пълномощника му адвокат Т.М. ***, в който се оспорва основателноста на
въззивната жалба. Излагат се доводи за правилно установена от ПлРС фактическа
обстановка по спора, както и за правилност на извода на ПлРС, че спогодбата
между страните, сключена след снабдяване на кредитора с влязло в сила заповед
по чл. 410 от ГПК е задължителна за страните, тъй като със същата се
преструктурира 80 % от дълга на длъжника и се поема ново задължение, поради
което не следва да се обсъжда клаузата на споразумението, съгласно което същото
не съставлява новация. Според въззиваемия по силата на споразумението за него е
възникнало ново задължение в размер на 1 187,03
лв., което е различно от задължението, за което въззивника се е снабдил с
изпълнителен лист, определен е нов срок за плащане и нов размер на вноските
съгласно изготвен от страните погасителен план, поради което задължението му по
издадения изпълнителен лист е погасено към датата на образуване на
изпълнителното дело срещу него. В
заключение въззиваемият счита, че жалбата следва да бъде отхвърлена, а
обжалваното решение потвърдено, като претендира заплащане на разноските за
адвокатско възнаграждение за защита по въззивната жалба.
С
определение № 1835/11.06.2020 г., постановено в закрито съдебно заседание по
същото дело Плевенският районен съд е оставил без уважение като неоснователна
молбата на „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София за
изменение на постановеното решение № 394 от 13.03.2020 г. по гр.д. № 5618/2019
г. по описа на съда в частта относно разноските.
Недоволен от постановеното определение
е останал частният жалбоподател „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, което
чрез процесуалния си представител юрисконсулт И.П.го обжалва в законния срок. В
частната жалба се излагат доводи за дължимост на разноските на страната за
юрисконсултско възнаграждение по първоинстанционното дело в частта, в която
същото е било прекратено и се позовава на съдебна практика в тази насока,
цитирана подробно в жалбата.
В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от
ответника по същата Х.Т.Б. чрез
пълномощника му адвокат Т.М. ***, в който се
оспорва основателността й. Според ответника по частната жалба по делото липсват
доказателства за направени разноски от страна на ответника в първата инстанция
по предявения иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, по отношение на който в
първото по делото заседание ищецът е оттеглил исковата си молба, като наред с
това липсва представен от страната списък по чл. 80 от ГПК даващ основание на
същата да иска допълване на решението на това основание в частта относно
разноските.
В проведеното по делото о.с.з.
въззивното дружество, редовно призовано, не се представлява. Депозирани са
писмени бележки от процесуалният представител на въззивното дружество
юрисконсулт И.П., в които въззивната жалба се поддържат по изложените в нея
правни доводи и се претендират направените по делото разноски, като се поддържа
възражението по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от
въззиваемия адвокатско възнаграждение.
В о.с.з. въззиваемият не се явява, но
чрез пълномощника си адвокат Т.М. *** поддържа отговора на въззивната жалба и
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. за правилност
и законосъобразност на първоинстанционното решение. Претендира направените пред
въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение и представя списък
на разноските за сумата от 300 лв.,
адвокатско възнаграждение. В писмените бележки, депозирани от адвокат М. в
определения от съда срок се поддържат изложените в отговора на въззивната жалба
се възражения по въззивната жалба, които не следва да бъдат преповтаряни.
Окръжният
съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбите, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и
съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от ГПК, а частната жалба е
подадена в законоустановения срок по чл. 275 от ГПК поради което са допустими и
следва да бъдат разгледани по същество.
С
исковата молба Плевенският районен съд е сезиран от ищеца Х.Т.Б. с отрицателен установителен иск за признаване
за установено по отношение на ответника „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, че ищецът не дължи на ответника
сумата от 622,02 лв., от която 221,03 лв. – главница, 2,15 лв. – законна лихва за периода от
03.07.2019 г. до 07.08.2019 г., 86,70
лв. – неолихвяеми вземания, които суми са част от паричните суми, за които
в полза на ответника е бил издаден изпълнителен лист на 27.04.2018 г. по
ч.гр.д. № 9564/2017 г. по описа на Плевенския районен съд въз основа на влязла
в сила заповед по чл. 410 от ГПК на основание договор за потребителски кредит
между страните № ********** и се провежда изпълнително производство по
изпълнително дело № 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П., рег. № *** при КЧСИ и
район на действие ОС Плевен, както и сумата 100 лв. – разноски по изпълнителното произство и на сумата от 212,14 лв. – такси към ЧСИ в
изпълнителното производство.
С исковата молба ищецът Х.Т.Б. е предявил против ответника „***“ ЕООД, ЕИК
***, гр. София и иск за признаване за установено по отношение на
отношение на отвеника, че ищецът е заплатил недължимо платените в
изпълнителното производство суми без същите да са конкретизирани по размер към
датата на подаване на иска, както и иск за осъждане на ответника да му заплати
на основание чл. 55 от ЗЗД платените по изпълнителното дело недължими парични
суми отново без да посочи цената на иска.
Исковата молба е непрецизно оформена от
ищеца, но според въззивния съд исканията на ищеца и обстоятелствата, на които основават
същите са достатъчно ясни, поради което следва да се приеме за редовна.
В първото по делото заседание пред ПлРС, проведено на
18.12.2020 г. ищецът е оттеглил предявения иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД. В същото съдебно заседание ПлРС с определение е прекратил производството
по този иск, като по делото липсват доказателства определението е връчено на
ответника.
За да уважи изцяло предявения
отрицателен установителен иск на посоченото правно основание ПлРС е приел, че
безспорно ответникът в качеството на кредитодател се е снабдил с изпълнителен
лист за дължимите по договора за кредит между страните, сключен на 17.03.2016
г. парични суми въз основа на влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК, издадена
по ч.гр.д. № 9564/2017 г. по описа на Плевенския районен съд и въз основа на
този изпълнителен лист е образувал изпълнително дело № 2019***0400710 по описа
на ЧСИ П.П., рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС Плевен, в хода на което
от ищеца в качеството на длъжник е заплатена сумата от 622,02 лв. за главница, лихви, разноски и такси към ЧСИ, но е
приел, че задължението на ищеца по този изпълнителен лист е погасено чрез
сключването на споразумение между страните на 27.04.2018 г., с което
задължението на длъжника е преструктурирано и за длъжника е възникнало ново
парично задължение, различно от погасеното в размер на 80 % от него на ново
основание. Приел е за основателен и предявения установителния иск за признаване
за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи заплатените в изпълнителното
производство парични суми.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба основания.
Въззивният съд в мнозинството си
приема, че решението на ПлРС е валидно и допустимо в частта, в която е постановено
по предявения иск с правно основание чл. 124 вр. Чл. 439 от ГПК за сумата от 622 лв., от която 221,03 лв. – главница, 2,15
лв. – законна лихва за периода от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г., 86,70 лв. – неолихвяеми вземания, 100 лв. – разноски в изпълнителното
производство и 212,14 лв. – такси по Тарифата на ЗЧСИ, за част от които суми в полза на ответника е
бил издаден изпълнителен лист № 2904 на 27.04.2018 г., въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П., рег. № ***
при КЧСИ и район на действие ОС Плевен, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита. Ищецът се позовава на
споразумение между страните сключено след издаване на изпълнителния лист, което
според него съставлява договор за новация, както и на плащания на сумите по
изпълнителния лист до образуване на изпълнителното дело, които твърдени нови
обстоятелства са от кръга на обстоятелствата, на които длъжникът има правна
възможност да се позове по реда на чл. 439 от ГПК.
В останалата си част решението на ПлРС
е недопустимо по следните съображения: Предявеният отрицателен установителен
иск за признаване на установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи
платените в изпълнителното производство парични суми е недопустим поради липса
на правен интерес, тъй като при наличие платени без основание на ответника
парични суми ищецът разполага с правна възможност да предяви осъдителен иск за
тези суми. С оглед недопустимостта на предявения иск, описан по-горе, решението
на първоинстанциния съд по този иск също се явява недопустимо, поради което
следва да бъде обезсилено от съда, а производството по делото прекратено в тази
му част. Въззивна жалба по допустимо
предявения иск с правно основание чл. 124 вр. 439 от ГПК е частично основателна по следните съображения:
Не се спори между страните, а видно и от приложеното в
първата инстанция копие от изпълнително дело, че въззиваемият, ищец в първата
инстанция е длъжник по изпълнително дело № 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П.,
рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС Плевен, образувано на 05.07.2019 г. въз
основа на изпълнителен лист от 27.04.2018 г. по ч.гр.д. № 9564/2017 г. по описа
на Плевенския районен съд в полза на въззивника, ответник в първата инстанция за
суми, както следва: 1 012,03 лв.
– главница по договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 22.12.2017 г. до окончателното й заплащане,
както и направените по делото разноски в размер на 25 лв. за държавна такса и 50
лв. за юрисконсултско възнаграждение. Установява се, че взискателят е
поискал да се осъществи принудително изпълнение за част от вземането по
изпълнителния лист, а именно: за сумата от 221,03
лв. – главница, ведно със законна лихва върху тази сума, определена от
взискателя в размер на 86,70 лв. до
03.07.2019 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2019
г. до окончателното й заплащане, като е поискал и присъждане на разноски в
изпълнителното производство в размер на 100
лв. за юрисконсултско възнаграждение. Установява се, че на 29.07.2019 г.
длъжникът е получил съобщение, съставляващо покана за доброволно изпълнение по
посоченото изпълнително дело за заплащане общо на сумата от 622.02 лв., включваща главница, лихви,
разноски и такси към ЧСИ.
Не се спори между страните, а видно и
от представения по делото в първата инстанция договор за потребителски кредит ***Стандарт № **********/17.03.2016 г.,
приложения към него и погасителен план, че между страните е възникнало
договорно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на което
въззивното дружество е предоставило на въззиваемия кредит в размер на сумата от
1 050 лв., както и пакет
допълнителни услуги, поради което въззиваемият, в качеството на
кредитополучател се е задължил да заплати
на 12 равни месечни вноски общо сумата от 1 977,84 лв., включващи главница, лихва и вноска по закупен пакет
допълнителни услуги.
Не се спори между страните, а видно и
от приложеното към доказателствата в първата инстанция ч.гр.д. № 9564/2017 г.
по описа на Плевенския районен съд, че по същото е налице влязла в сила заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 6235/29.12.2017 г., по
силата на която на длъжника Х.Т.Б. е разпоределено да заплати на заявителя „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София сумата от
1 012,03 лв. – главница по
договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 22.12.2017 г. до окончателното й заплащане, както и
направените по делото разноски в размер на 25
лв. за държавна такса и 50 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. Установява се, че заповедта е връчена лично на
длъжника на 05.01.2018 г. и в законоустановения срок по чл. 414 от ГПК същият
не е подал възражение срещу нея, поради което същата е влязла в законна сила.
Установява се, че на 27.04.2018 г. в полза на заявителя е издаден изпълнителен
лист против длъжника за посочените в заповедта по чл.410 от ГПК парични суми.
Не се спори между страните, а видно и
от представеното по делото в първата инстанция извънсъдебно споразумение между
страните, сключено на 25.05.2018 г.,
че същите са постигнали съгласие за преструктуриране на дълга 80 % по договор
за кредит № **********, като изрично в чл. 6 от споразумението страните са
посочили, че същото не съставлява новация на задължения по договора за кредит.
Установява се, че страните са се съгласили, че към датата на подписването му
въззиваемият дължи сумата от 1 228,07
лв., включваща непогасена част от кредита, както и непогасени лихви и
такси, както и са постигнали съгласие въззиваемият да заплати сумата от 1 187,03 лв. на 7 равни месечни
вноски, всяка от които в размер на 169,58
лв. съгласно погасителния план, неразделна част от споразумението.
Установява се от клаузите на споразумението, че страните са постигнали съгласие
при изплащане на дължимата сума кредитодателя да опрости на кредитополучателя
сумата от 41,04 лв., както и че при
неизпълнение на договорните условия в чл. 3 относно плащането на погасителните
вноски и просрочие на която и да е от вноските с повече от 31 дни,
споразумението се прекратява едностранно от кредитора и всички неизплатени и
условно опростени задължения по договора за кредит стават отново дължими. Видно
от чл. 7 на споразумението също, че страните са постигнали съгласие, че при
прекратяване на споразумението съдебната процедура, както и изпълнителното
производство, ако има образувано такова ще бъдат продължени и всички направени
разноски по тях ще бъдат за сметка на клиента. Видно от чл. 8 от
споразумението, че при изпълнение на задълженията от страна на клиента/длъжник
всички задължения, произтичащи от договора за кредит се считат погасени и
всички взаимни претенции между страните се считат окончателно удовлетворени.
Установява се от заключението на вещото лице В.В.по
приетата в първата инстанция СИЕ, което като безпристрастно и компетентно
изготвено въззивният съд възприема изцяло, че за периода от 25.05.2018 г. до 27.03.2019
г. въззиваемият е заплатил на въззивника на седем вноски, всяка с различен
размер парична сума в общ размер на 966
лв., при което съобразявайки дължимата от него сума в размер на 1 187,03 лв. съгласно
споразумението между страните от 25.05.2018 г. е останал да дължи 221,03 лв. – главница и лихва за забава
в размер на 86,70 лв. към 03.07.2019
г.. Вещото лице установява, че на 04.07.2018 г. въззиваемият е заплатил на
въззивника сумата от 30.05 лв., а на
25.07.2019 г. сумата от 30 лв.. Вещото
лице установява също, че на 28.01.2020 г. длъжникът по изпълнително дело № 2019***0400710
по описа на ЧСИ П.П., рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС Плевен е
заплатил изцяло сумата от 622,02 лв.,
от която 221,03 лв. – главница, 86,70 лв. – лихва, 212,14 лв. – пропорционална такса по Тарифата към ЧСИ, 100 лв. – държавна такса, 2,15 лв. – законна лихва за периода
от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г.. Вещото лице установява, че по договора за
потребителски кредит между страните са извършени плащания преди издаване на
изпълнителния лист, като към този момент въззиваемият е дължал на въззивника общо
сумата от 1012.03 лв., включваща
неплатени главница, лихви и допълнителни услуги по договора за кредит.
Въззивният съд не споделя изводите на ПлРС, съгласно
които сключеното споразумение между страните на 25.05.2018 г. има характер на
договор за новация, води до погасяване на задължението на въззиваемия по
договора за кредит от 17.03.2016 г. и до възникване на ново задължение на същия
към въззивника. За да се направи извод за новиране на задълженията по договора
за кредит по чл. 107 от ЗЗД е необходимо да се докаже уговоряне между страните
на изцяло нови по предмет задължения, които да заменят старите и новият
елемент, като признак на новация трябва да засяга някои от съществените
елементи на договора, като при обективната новация това трябва да е нов дълг с
нов предмет или ново основание и това да е изрично посочено в договора за
новация. Въззивният съд приема, че преструктирането на дълга по кредита, за
който към момента на сключване на споразумението въззивният кредитор се е
снабдил с изпълнителен лист, включително разсрочването на погасяването му и
изразената воля за опрощаване на част от задължението при изпълнение на
определени условия от страна въззиваемият в качеството на длъжник не съставлява
обективна новация по реда на чл. 107 от ЗЗД. От съдържанието на споразумението
подписано от страните безспорно се установява, че основанието на задължението
остава непроменено и това е договора за кредит, сключен между тях на 17.03.2016
г., като от съществено значение е и обстоятелството, че страните изрично са
уговорили в чл. 7 от споразумението, че споразумените не съставлява новация, а
в чл. 8 от същото са постигнали съгласие, че при забавено изпълнение от страна
на длъжника след посочен срок споразумението се прекратява и кредиторът има
право на всички условно опростени вземания към длъжника. Въззивният съд приема,
че сключеното споразумение от 25.05.2018 г. макар да е определило по - голям
размер на дълга на въззиваемия в качеството на длъжник, като е завишило със 56,43 лв. дължимата от него сума по изпълнителния
лист /арг. към този момент дължимата сума по изпълнителния лист е била в размер
на 1 130,60 лв. с включване на
законната лихва за периода от 22.12.2017 г. до 25.05.2018 г. върху главницата в
размер на 43,57 лв., установена с
електронен калкуратор/ и е разсрочило плащането й на определен брой вноски не е
довело до погасяване на задължението му по договора за кредит и възникване на
ново задължение, като наред с това след безспорната забава на изпълнението от
страна на въззиваемия с повече от 31 дни е прекратено към датата на образуване
на изпълнителното дело, поради което и двете страни не могат да черпят права от
същото. При тези правни изводи въззивният съд приема, че с споразумението,
сключено между страните, което е имало за цел извънсъдебно уреждане на
доброволното изпълнение на задълженията на длъжника не е погасило изпълняемото
право на въззивника в качеството на взискател, удостоверено с издадения въз
основа на влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК изпълнителен лист, но
извършените плащания от страна на въззиваемия по същото на главницата по
изпълнителния лист, извършени до датата на образуване на изпълнителното дело,
следва да бъдат съобразени изцяло като нови обстоятелства довели до погасяване
на изпълняемото право. Като съобрази разпоредбата на чл. 76 ал. 2 от ЗЗД,
заключението на вещото лице по приетата СИЕ и извърши самостоятелно изчисление
на размера на законната лихва върху главницата при съобразяване на датата на
всяко от извършените плащания с помощта на онлайн калкулатор на законна лихва,
въззивният съд приема, че към датата на образуване на изпълнителното дело –
05.07.2019 г. въззиваемият е погасил изцяло чрез плащане разноските по издаване
на изпълнителния лист в размер общо на 75
лв. и сумата от 921.80 лв. –
главница по издадения изпълнителен лист.
При тези правни изводи въззивният съд приема, че към
датата на образуване на изпълнителното производство против въззиваемия
изпълняемото право на въззивника въз основа на издадения изпълнителен лист е
било погасено частично за сумата от 921,80
лв. – главница и изцяло за сумата от 75
лв. – разноски по ч.гр.д. № 9564/2017 г. по описа на Плевенския районен
съд, поради което същият е останал да дължи на взискателя сумата от 90,23 лв. като непогасена главница и
законната лихва върху неплатената главница за периода от 22.12.2017 г. до
03.07.2019 г. в размер на 83,59 лв.. При
съобразяване и на извършеното плащане на 25.07.2019 г. от страна на длъжника на
сумата от 30 лв. директно на
взискателя, въззивният съд приема, че към датата на подаване на исковата молба
същият е останал да дължи сумата от 60,23
лв. – непогасена главница, законната лихва върху неплатената главница за периода
от 22.12.2017 г. до 03.07.2019 г. в размер на 83,59 лв. и законната лихва върху неплатената част от главницата за
периода от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г. в размер на 0,85 лв., както и съответната като процент на тези суми сума за
разноски по изпълнението, в това число за юрисконсултско възнаграждение и такси
към ЧСИ. В заключение въззивният съд приема, че от описаните в съобщението за
доброволно изпълнение суми в общ размер от 622,02
лв., въззиваемият дължи общо 144,67 лв. за главница и законна лихва
до 07.08.2019 г. /60,23 лв. + 83,59 лв.
+ 0,85 лв./, а не 309,88 лв.,
респ. разноски и такси по изпълнението в размер на 165,43 лв. /53 лв. за юрисконсултско възнаграждение +112,43 лв. за такси към ЧСИ/, а не в размер на 312,14 лв. или от общо претендираната
сума от 622,02 лв. е дължал 310,10 лв. и не е дължал 311,93 лв.. Съдът приема за доказано по
делото, че към процесния момент въззиваемият не е дължал на въззивника: разликата над 60,23 лв. до 221,03 лв. за главница в размер на 160,80 лв.,
разликата над 83,59 лв. до 86,70 лв. за законна лихва до 03.07.2019 г. в размер
на 3,11 лв., разликата над 0,85 лв.
до 2,15 лв. за законна лихва до 07.08.2019 г. в размер на 1,30 лв., разликата над 53 лв. до 100 лв. в
размер на 47 лв. за разноски за юрисконсултско възнаграждение по изпълнението и
разликата над 112,43 лв. до 212,14 лв. за такси по Тарифата към ЗЧСИ в размер
на 99,71 лв.
Искът с правно основание чл. 124 вр. Чл. 439 от ГПК се
явява частично основателен и следва да бъде уважен частично като се признае за
установено по отношение на ответника, въззивник в настоящото производство, че
към датата на връчване на съобщението за доброволно изпълнение въззиваемият не дължи сумата от 311,93 лв., част от претендирата сума от 622,02 лв., от която недължима сума: 160,80 лв., представляваща част от претендирата главница по
изпълнителен лист от 27.04.2018 г. по ч.гр.д. № 9564/2017 г. по описа на ПлРС в
размер на 221,03 лв., сумата от 3,11 лв., представляваща част от
претендираната лихва за забава за периода от 22.12.2017 г. до 03.07.2019 г. по
изпълнителния лист в размер на 86,70 лв.,
сумата от 1,30 лв., представляваща част
от претендираната лихва за забава за периода от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г.
по изпълнителния лист в размер на 2,15
лв., сумата от 47 лв.,
представляваща част от претендираните разноски по изпълнението в размер на 100 лв., 99,71 лв., представляваща част от претендираните такси по Тарифата към ЗЧСИ в размер на 212,14 лв.. В останатала си част за
разликата над 311,93 лв. до 622,02 лв., която е в размер на 310,10 лв. искът като недоказан и
поради това неоснователен следва да бъде отхвърлен от съда със законните от
това правни последици.
Крайните правни изводи на настоящия състав по
основателността на предявения иск с правно основание чл. 124 вр. чл. 439 от ГПК
не съвпадат изцяло с тези на ПлРС, поради което обжалваното решение следва да
бъде отменено в частта, в която предявеният иск е уважен разликата над
посочените по-горе като дължими парични суми в общ размер от 310,10 лв. и вместо него бъде
постановено друго, в което искът бъде отхвърлен в тази му част.
Страните имат право на разноски по
делото при съобразяване на прекратената част от делото, а в останалата част
съобразно уважената, респ. отхвърлената част от иска. По делото са представени
доказателства за направени разноски от въззиваемия в размер на 610
лв. за първата инстанция и в размер на
300 лв. за въззивната инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 78 ал. 8 от ГПК въззивникът има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение, които
предвид фактическа и правна сложност на делото съдът определя в минимален
размер на 100 лв. за всяка инстанция. На основание чл. 78 от ГПК
след компенсация въззивникът следва да заплати на въззиваемия направените по
делото разноски за двете съдебни инстанци в размер общо на 152 лв.. При тези изводи въззивният съд приема, че следва да отмени
обжалваното решение в частта, в която в полза на въззиваемия са присъдени
разноски по делото и да определи разноски с въззивното решение за двете съдебни
инстанции.
Обжалваното определение на ПлРС,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК
следва да бъде потвърдено, но не по съображенията изложени в същото. Разноските
на ответника във връзка с частичното прекратяване на производството пред ПлРС
се дължат и следва да бъдат присъдени с прекратителното определение, ако са
направени и поискани своевременно от страната. При липса на произнасяне по тях
в прекратителното определение, ответникът при наличие на предвидените в чл. 248
от ГПК предпоставки може да иска чрез изменението му в частта относно
разноските, но не и изменение на постановения по делото краен съдебен акт –
решението по делото в частта относно разноските.
С оглед цената на иска на основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от горното,
Плевенският окръжен съд
Р Е Ш И:
На основание
чл. 270 ал. 3 изр. 1 от ГПК обезсилва
решение № 394 от 13.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 5618/2019 г. на Плевенския районен съд, в
частта, в която съдът е признал за установено по предявения от Х.Т.Б.
с посочени ЕГН и адрес в гр. Плевен срещу ответника „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София иск с правно основание чл. 124 от ГПК, че изплатените от Х.Т.Б. по изпълнително дело 2019***0400710 по описа
на ЧСИ П.П., рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС Плевен парични суми са
недължимо платени.
ОТМЕНЯ решение № 394 от 13.03.2020 г., постановено по гр. д.
№ 5618/2019 г. на Плевенският районен съд, в частта, в която е признал за
установено по предявения от Х.Т.Б. с посочени ЕГН и адрес в гр. Плевен срещу
ответника „***“ ЕООД, ЕИК ***,
гр. София иск с правно основание чл. 124 от ГПК, че Х.Т.Б. не дължи на „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София по изпълнително
дело № 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П., рег. № *** при КЧСИ и район на
действие ОС Плевен сумата от 310,10 лв.,
от която 60,23 лв. – главница, 83,59 лв. – законна лихва, посочена
като неолихвяеми вземания, 0,85 лв.
– лихва за забава за периода от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г., 53 лв. – разноски по изпълнителното
дело и 112,43 лв. - такси по
Тарифата към ЗЧСИ, за част от които суми е издаден изпълнителен лист № 2904/27.04.2018
г. по ч.гр.д. № 9564/2017 г. на ПлРС, както и в частта относно
присъдените разноски в полза на Х.Т.Б. в размер на 550 лв., като него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х.Т.Б. против „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София иск с правно основание чл. 124 вр. 439 от ГПК в
частта, в която се иска
да бъде признато, че Х.Т.Б. не дължи
на „***“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София
по изпълнително дело № 2019***0400710 по описа на ЧСИ П.П., рег. № *** при КЧСИ
и район на действие ОС Плевен сумата от сумата от 310,10 лв., от която 60,23
лв. – главница, 83,59 лв. – законна лихва, посочена като неолихвяеми вземания, 0,85 лв. – лихва за забава за периода
от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г., 53
лв. – разноски по изпълнителното дело и 112,43 лв. - такси по Тарифата към ЗЧСИ, за част от които суми е издаден
изпълнителен лист № 2904/27.04.2018 г. по ч.гр.д. № 9564/2017 г. на ПлРС, въз
основа на който е образувано изпълнителното дело.
Осъжда на основание чл. 78 от ГПК и след компенсация „***“ ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“
№ 49, бл. 53 Е, вх. В да заплати на Х.Т.Б., ЕГН ********** ***
сумата от 152 лв. за направени по
делото разноски в двете съдебни инстанции.
потвърждава решение № 394
от 13.03.2020 г., постановено по гр. д. № 5618/2019 г. на Плевенския районен
съд в
частта, в която съдът е
признал за установено по предявения от Х.Т.Б. с посочени ЕГН и адрес в гр.
Плевен срещу ответника „***“ ЕООД, ЕИК ***,
гр. София иск, че Х.Т.Б. не дължи на „***“
ЕООД, ЕИК ***, гр. София по изпълнително дело № 2019***0400710 по описа
на ЧСИ П.П., рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС Плевен сумата от 160,80 лв. – главница, сумата от 3,11 лв. - законна лихва, посочена като
неолихвяеми вземания, сумата от 1,30 лв.
– законна лихва за периода от 03.07.2019 г. до 07.08.2019 г., сумата от 47 лв. - разноски по изпълнението и
сумата от 99,71 лв. - такси по
Тарифата към ЗЧСИ, за част от които суми се провежда принудително изпълнение по
изпълнителен лист от 27.04.2018 г., издаден по ч.гр.д. № 9564/2017 г. по описа
на Плевенския районен съд.
Потвърждава определение № 1835/11.06.2020 г. постановено
по гр. д. № 5618/2019 г. на Плевенският районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Особено
мнение на съдия Жанета Димитрова:
Считам, че решението на
ПлРС е постановено по недопустим иск, в частта, в която е разгледан предявеният
иск с правно основание чл. 124 вр. чл. 439 от ГПК за сумата от 314,29 лв., представляваща сбор от сумата на законна лихва върху
главницата за периода след образуване на изпълнителното дело, разноските в
изпълнителното производство на взискателя и таксите към ЧСИ, поради което
решението на ПлРС в тази му част следва да бъде обезсилено, а производството по
делото прекратено. Считам, че искът с правно основание чл. 124 вр. чл. 439 от ГПК има за предмет оспорване на изпълнението по изпълнителния лист, въз основа
на който е образувано изпълнителното дело към датата на образуване на
изпълнителното дело, поради което в конкретният случай както недължимостта на
законната лихва, така и извършените плащания на главницата в хода на
изпълнителното производство не биха могли да бъдат допустим предмет на този
иск. Разноските и таксите към ЧСИ в изпълнителното производство не са включени
в изпълнителния лист, въз основа на който се осъществява принудителното
изпълнение, респ. не са част от изпълняемото право, като наред с това длъжникът
разполага с правна възможност да се защити срещу незаконосъобразно съдебно
изпълнение, при което неправилно е определен размера на дълга или дължимите
разноски с жалба по реда на чл. 435 ал. 2 от ГПК против действията на ЧСИ. Тези
ми изводи водят до извод и за различна степен на уважаване на предявения иск в
останалата му част за сумата от 307,73
лв., в която според мен е допустим, тъй като приемам, че към 05.07.2019 г. въззиваемият е дължи на
въззивника сумата от 90.23 лв. за
главница и сумата от 83,59 лв. за
законна лихва върху главницата за периода от 22.12.2017 г. до 03.07.2019 г. при
съобразяване на извършените плащания по същата, респ. не е дължи сумата от 130,80 лв. за главница и сумата от 3,11 лв. за лихва.
Окръжен
съдия: