Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 14.06.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III въззивен брачен състав, в открито съдебно
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ МИХАЙЛОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА - МЛАДЕНОВА
при участието на секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от
съдия Луканов въззивно гр. дело № 4051 по описа за 2020г. на Софийски градски
съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на Част втора, Дял
втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от ответника П.Ц.Н.,
чрез адв. Я.П.Д. от САК, срещу съдебно решение № ІІІ-139-7568 от 10.01.2020г.,
постановено по гр. дело № 73146/2018г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 139 с-в, в
частта относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, в
частта, с която на основание чл. 143, ал. 2 от СК, вр. с чл. 59, ал. 2 от СК е
присъдена издръжка за детето Ж.П.Н.над сумата от 300 лева до
500 лева, а за детето Ц.П.Н.над сумата от 200 лева до 500 лева, както и за
присъдената издръжка за минало време – за периода от 11.09.2018г. до
15.11.2018г. в размер от по 1 066.67 лв. за всяко от двете деца.
В жалбата са развити оплаквания, че в обжалваните части съдебното решение е
постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и е необосновано.
Изложени са подробни съображения. В
открито съдебно заседание въззивникът, чрез пълномощника си, поддържа въззивната
жалба. Представя нови доказателства. Не претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата страна С.И.Г., чрез надлежно упълномощени
представители, с който оспорва жалбата, като неоснователна и моли да бъде потвърдено
решението на първата инстанция в обжалваните части. Представя писмена защита, в
която развива доводите си за неоснователност на въззивната жалба и иска да се
потвърди решението в обжалваните части. Претендира разноски по представен
списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
С решение № III - 139 - 7568 от 10.01.2020г.,
постановено по гр. дело № 73146/2018 г. на СРС, III ГО, 139 състав, съдът е прекратил
с развод брака, сключен на 24.08.2008 г. между С.И. Н.и П.Ц.Н., като дълбоко и
непоправимо разстроен, на основание чл. 49, ал. 1 от СК. Обявил е на основание
чл. 49, ал. 3 от СК, че вина за разстройството на брака има съпругът П.Ц.Н.. Постановил
е на основание чл. 326 от ГПК, вр. чл. 53 от СК след прекратяване на брака
съпругата С.И. Н.да носи своето предбрачно фамилно име Г.. Предоставил е на
основание чл. 59, ал. 2 от СК упражняването на родителските права по отношение
на децата Ж.П.Н.и Ц.П.Н., на майката С.И. Н.и е определил местоживеенето на
децата при майката. Определил е на основание чл. 59, ал. 2 от СК режим на лични
отношения на бащата П.Ц.Н. с децата Ж.П.Н.и Ц.П.Н.. Осъдил е бащата да заплаща
на всяко от двете деца, чрез тяхната майка и законен представител издръжка в
размер на 500 лв. месечно, считано от исковата молба - 16.11.2018 г. до
настъпване на законна причина за нейното прекратяване или изменение, ведно със
законната лихва за всяка просрочена вноска, като е отхвърлил исковете с правно основание
чл. 143, ал. 1 от СК, вр. чл. 59, ал. 2 от СК за разликата над 500 лв. до 700
лв.
С решението си съдът е осъдил П.Ц.Н. да заплати на децата Ж.П.Н.и Ц.П.Н., чрез тяхната
майка и законен представител С.И. Н., на основание чл. 149 от СК, вр. чл. 143,
ал. 1 от СК за всяко от тях сумата от по 1 066.67 лв. издръжка за минало време
за периода 11.09.2018 г.-15.11.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата
от 16.11.2018 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил предявените искове
на основание чл. 149 от СК, вр. чл. 143, ал. 1 от СК за разликата над 1 066.67
лв. до 8 400 лв. и за периода 15.11.2017 г.-10.09.2018 г. Съдът е допуснал предварително
изпълнение на решението в частта за присъдената издръжка.
Във въззивното производство са събрани нови
доказателства.
Видно от служебна бележка с изх. № 261/01.02.2021г.,
издадена от МТСП, П.Ц.Н. през 2020 г. е придобил
доходи от трудово правоотношение в общ размер от 47 580.99 лева. С декларация
от 12.02.2021г. въззивникът е декларирал, че средномесечният му доход надхвърля
5 000 лева, а вземанията му по депозитните банкови сметки са в размер на
32 701 лева.
От служебна бележка за доходи от трудови
правоотношения от 12.02.2021г., издадена от МЗХГ се установява, че С.И.Г. през
2020 г. е придобила доходи от трудово правоотношение в общ размер от 22 046.11
лева. В декларация за материално и гражданско състояние се установява, че
въззиваемата Г. е декларирала доход от заплата в размер от 1 863.30 лв., както
и собственост на ½ идеални части от недвижим жилищен имот в гр. София с
площ от 86 кв.м., вилна сграда в община Ботевград и от МПС – Шевролет Каптива,
производство 2007г.
Съдът изцяло кредитира приетите нови
доказателства, като неоспорени от страните (лист 25-28 от делото).
Други доказателства във въззивното производство не са събрани.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена
срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и
допустим съдебен акт. Държавната такса за въззивното производство е внесена. По
изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна, допустима и
следва да се разгледат по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които
регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението в
обжалваната част е допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а
съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради
което няма произнасяне в повече от поисканото.
Въззивната
жалба е неоснователна.
Съгласно
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната
жалба, но служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по
тълкуването и прилагането на закона в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по
тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следва, че въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила, а е задължен единствено да провери правилното прилагане
на релевантните към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и
формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно
заявените доводи и възражения на страните. Т.е. обект на въззивната дейност не
са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния
спор (или спорна съдебна администрация), при което преценката относно
правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази
дейност (в този смисъл е приетото в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013г. по тълк.
д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).
1.
По
спора за брачната вина.
Въззивният
състав счита, че наведените от въззивника доводи за неправилност на обжалваното
решение в частта относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на
брака, са неоснователни.
Правната
доктрина приема, че брачната вина е субективното психично отношение на съпруга
към неизпълнението на собствените му брачни задължения и техния обективен
резултат - дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Настоящият съд приема
за установено по делото, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на
брака има съпругът, който с отношението си към съпругата си е проявил
неуважение, намерило израз в пренебрегване правото ѝ на свобода на
личността и избор на професионална реализация. Съпругът – въззивник не е
съобразил нормата на чл. 16 от СК, която дава права на всеки съпруг да има
свобода на развитие на личността, на избор и упражняване на професия.
Първостепенният
съд е формирал правните си изводи по спорните в настоящото производство
въпроси, вкл. и за вината, от събраните пред първата инстанция гласни
доказателствени средства. Настоящият въззивен състав кредитира показанията на
свидетелите, които са обсъдени подробно от районния съд, като неоспорени от
страните и взаимно допълващи се и препраща към мотивите на първата инстанция на
основание чл. 272 от ГПК.
Неоснователно
е възражението на въззивника, че вина за разстройството на брака има и
съпругата. От показанията на свидетелите на ответника – въззивник в настоящото
производство, не се установява брачна вина на съпругата. Показанията на св. Ж.Л.Н.не
свидетелстват на релевантни за спора факти, а изразяват мнение, оценка или
пресъздават наученото от ответника за отношенията между страните. От
показанията на св. Ф.Т.Ч.не се установяват релевантни факти относно брачната
вина на съпрузите. Следва да се отрази, че установяването на множество приятели
и разнородни социални контакти на съпругата
не представлява брачна вина, доколкото не сочат на допуснати от нея нарушения
на установените правни норми за личните отношения между съпрузите. В този
смисъл следва да се приеме, че по делото не е доказано съпругата да има вина за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака.
Въззивният съд счита, че вината за дълбокото
и непоправимо разстройство на брака е на съпруга и обжалваното решение в частта
за брачната вина, като правилно, постановено при спазване на материалния и
процесуалния закон, следва да бъде потвърдено.
2.По спора за размера и началния момент на месечната
издръжка на децата Ж.П.Н.и Ц.П.Н.въззивният съд приема следното:
Решението на първата съдебна инстанция, в
обжалваната част, е правилно и законосъобразно.
Размерът на издръжката
зависи както от нуждите на детето, така и от възможностите и материалното
състояние на родителя, като размерът на издръжката трябва да осигури условия на
живот на детето, каквито е имало преди развода на родителите, освен ако
това би създало особени затруднения за дължащия издръжка родител.
Съдът счита, че дължащият издръжката родител заема
длъжност в държавната администрация, която му осигурява доход над средния за
гр. София. Според официалните данни на електронната страница на Националния
статистически институт за м. 12. 2020г. средната брутна месечна заплата на
наетите лица по трудово и служебно правоотношение в гр. София е в размер от 2 031
лв., а въззивникът П.Ц.Н. е декларирал, което е съдебно признание на неизгоден
за него факт, че средномесечните му доходи са над 5 000 лева, който факт съдът
приема за установен по делото. Съдът счита, че доходите на бащата са достатъчни
за да заплаща на всяко от двете си деца месечна издръжка от по 500 лева и без
затруднения да задоволява собствените си материални потребности. Началният
момент на определените в тежест на бащата месечни издръжки преди датата на
исковата молба следва да бъде от датата, следваща настъпването на фактическата
раздяла на родителите - 11.09.2018г. Не са събрани доказателства, от които да
се обоснове извод, че през процесния период (след 11.09.2018г. до 15.11.2018г.)
бащата е поемал лично и изцяло издръжката на децата, респ. че не дължи такава. Присъдените
месечни издръжки на децата се дължат ведно със законната лихва върху всяка
просрочена сума до окончателното ѝ изплащане (чл. 146, ал. 1, изр. 2 от СК).
Неоснователно е възражението на въззивника,
че първостепенният съд е
определил изключително завишен размер на месечната издръжка, като не е взел
предвид разширения режим на лични отношения на бащата с децата. Определените лични отношения на бащата с децата
не следва да се отразяват негативно върху размера на месечната издръжка за
децата, тъй като присъжданата от съда парична издръжка е задължение от
материално естество (от значение е не само предоставяната издръжка в натура, но
и даваната в пари) и е необходима всеки ден при задоволяване потребностите на
децата, вкл. и когато те не са при родителя, който не упражнява родителските
права. Настоящият съдебен състав приема, че месечна издръжка от 500 лева, която
бащата следва да заплаща за всяко от децата, ще им осигури условията на живот, какъвто
са имали преди развода на родителите си. Необходимата месечна издръжка за всяко от децата е минимум по 1000
лева, с оглед стандарта на живот, поддържан от страните преди раздялата. Неоснователно
е възражението, че месечната издръжка от 500 лв. противоречи на задължителните
указания по т. 7 от ПП № 5 от 1970 на ВС. В цитираните указания по т. 7 е
прието, че двамата родители дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие
деца съобразно с възможностите на всеки от тях поотделно, като се вземат
предвид и грижите на родителя, при когото се отглежда детето. По делото е
установено, че месечните доходи на бащата значително надвишават тези на майката
(повече от два пъти и половина), на която е възложено упражняването на
родителските права и при която децата се отглеждат. В този смисъл съдът приема,
че реалната издръжка, която майката предоставя на двете си деца, е не само
парична, но и в натура, при по-малък по размер месечен доход, а за да се
осигури на децата условията на живот, какъвто са имали преди развода на
родителите си, то бащата следва да заплаща издръжка от 500 лева за всяко от
тях.
Поради съвпадането на изводите на
двете съдебни инстанции следва, че първоинстанционното решение в обжалваните
части е правилно. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е
съобразил всички относими към спора доказателства. Новите доказателства,
събрани във въззивната инстанция, не са достатъчни за да променят убеждението
на настоящия съд в правилността на обжалваното първоинстанционно решение.
По изложените съображения съдът
потвърждава първоинстанционното решение в обжалваните части, като правилно, тъй
като то не страда от сочените от въззивника пороци, а е постановено при
спазване на материалния и процесуалния закон.
По разноските съдът приема следното:
При този изход на спора съдът осъжда
въззивника да заплати на въззиваемата разноски по делото в размер от 800 лева -
за заплатеното адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък и
доказателства за извършването им (лист 24 и лист 55 от делото). Държавната
такса за въззивното производство е внесена и не се дължи.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІІ
въззивен брачен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № III-139-7568 от 10.01.2020г., постановено по гр. дело № 73146/2018 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 139 състав, в обжалваните части, както следва: ОБЯВИЛ е на основание чл. 49, ал. 3 от СК, че вина за разстройството на брака има съпругът П.Ц.Н., ЕГН **********; ОСЪДИЛ е П.Ц.Н., ЕГН ********** да заплаща на Ж.П.Н., ЕГН ********** и на Ц.П.Н., ЕГН **********, чрез тяхната майка и законен представител С.И.Г., ЕГН **********, на основание чл. 143, ал. 1 от СК, вр. с чл. 59, ал. 2 от СК издръжка в размер на 500 лв. месечно за всяко дете, считано от исковата молба - 16.11.2018 г. до настъпване на законна причина за нейното прекратяване или изменение, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска; ОСЪДИЛ е П.Ц.Н., ЕГН ********** да заплати на Ж.П.Н., ЕГН ********** и на Ц.П.Н., ЕГН **********, чрез тяхната майка и законен представител С.И.Г., ЕГН **********, на основание чл. 149 от СК, вр. с чл. 143, ал. 1 от СК сумата от по 1066.67 лева за всяко дете - издръжка за минало време за периода от 11.09.2018г. – 15.11.2018г. ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.11.2018 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА П.Ц.Н., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, да заплати на С.И.Г., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 800 (осемстотин) лева, представляващи разноски по въззивно гр. дело № 4051/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.