№ 22437
гр. София, 11.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110111457 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
11.12.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 11457/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „МТСБ ГЛ“, дружество регистрирано по правото на
ОКВСИ срещу „БДСК“ ЕАД, като се твърди, че ищецът имал вземания срещу ответника
произтичащи от извъндоговорно основание. Поддържа, че в предмета на дейност заедно с
негови партньорски дружества предоставял услуги с платежни карти, електронни пари,
крипто валути и пр. за извършване на плащания към трети лица, която дейност описва
подробно от фактическа и правна страна. Навежда доводи, че доколкото бил дистрибутор на
електронни пари ползвал и подизпълнители, за да извършва дейността си. Сочи, че в
началото на 2022 г. ЕК бил станал клиент на дружеството, като станал близък с
представителя на дружеството MJ. Излага съображения, че в различни разговори MJ бил
споделил за проблемни плащания, като К споменал, че притежавал различни дружества в
1
България, Израел и Сингапур и предложил помощ за извършването на предводи чрез
дружества в България. Излага съображения, че на 05.05.2022 г. ищецът бил извършил превод
за сумата от 190000,00 щ. д. по банковата сметка на „ЗД“ ЕООД, а на 06.05.2022 г. бил
извършил превод за сумата от 200000,00 щ. д. по сметката на „ТЕЙС“ ЕООД, който суми с
оглед банковите сметки били превалутирани в евро в общ размер на 358751,53 евро. Твърди,
че дружеството подизпълнител е трябвало да извърши банкови преводи към трети лица
съобразно указанията, които му бил предоставил ищеца, но само част от преводите били
надлежно изпълнени, поради което на 11.05.2022 г. били уведомени, че част от преводите не
били надлежно изпълнени. Поддържа, че на 12.05.2022 г. чрез партнираща институция било
отправило до ответника искане за незабавно връщане на средствата, които били направени
на българските дружества чрез т. нар. recall, тъй като ЕК бил заподозрян в извършването на
измама чрез българските дружества, като за тези обстоятелства била уведомена и полицията
в Обединеното кралство. Инвокира доводи, че преди искането за възстановяване ответника
бил разрешил няколко превода към сметки на трети лица, част от които били по
предназначение, а други не, но въпреки полученото искане ответника не бил предприел
съответни действия за възстановяването на сумите, съответно за неизвършването на преводи
в размер на 176429,43 евро, като част от сумата предоставена от ищеца на неговите
подизпълнители, като суми били наредени на трети лица, което подробно описва. Развива
подробни аргументи от фактическа и правна страна за наличието на фактическия състав по
чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45 ЗЗД, като аргументира, че именно ответника бил пасивно
легитимиран да отговаря на извъндоговорно-деликтно основание с оглед неизпълнение на
задълженията му по recall-а (искане за връщане), както и изискванията на българското
законодателство. Твърди, че има интерес от предявяването на частичен осъдителен иск за
сумата от 3000,00 евро, представляваща част от главница в по-голям размер от 176429,43
евро – обезщетение за имуществени вреди, под формата на претърпени загуби от твърдения
деликт. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираната сума, както и сторените
деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенцията
се оспорва. Твърди, че в случая не са налице противоправни действия от страна на банката,
като ако последната имала някакви задължения, то те не възниквали от момент на искането,
а от момента на узнаването от банката, за което не били посочени доказателства. Поддържа,
че самият ищец бил признал нееднозначно, че ответника не е имал информация досежно
фактите във връзка с рекола, т. е. преводите били извършени преди това. Навежда доводи, че
подаденото искането от 12.05.2022 г. буди съмнение, доколкото SWIFT съобщението за
искането за връщане били получени при ответника на 24.05.2022 г., което било неприсъствен
ден, поради което датата била 25.05.2022 г., което обосновава от фактическа страна. Излага
съображения, че на 25.05.2022 г., след получаването на съобщението съответните суми са
блокирани от банката, поради което намира, че е положила дължимата грижа и усилия за
възстановяването на сумите, за което са изискани и становища от представляващите на двете
дружества. Твърди, че връщането на сумите обаче можело да стане само със съгласието на
получателите, тъй като след получаването им последните ставали част от техния
имуществен патримониум. Поддържа, че доводите за наличието на съгласието за рекол не
отговаряли на действителното фактическо положение, доколкото ЕК не бил надлежен
представител на двете дружества, които били получили преводите, а техния представител
бил депозирал отказ от връщане на сумите. Навежда доводи, че надлежно са изпълнени
задълженията на ЗМИП. Аргументира, че с огледа фактите в случая и спазването на закона
отношенията с дружествата получатели са прекратени на 23.06.2022 г. и 24.05.2022 г.
Инвокира съображения, че в случая не можело да се обоснове наличието на фактическият
състав на непозволеното увреждане, като сочи и обосновава, че в случая липсвала причинна
връзка, чието установяване било в доказателствена тежест на ищеца. Отделно от това
поддържа, че липсвало деяние, както и имуществена вреда, като всичко описано от ищеца
2
касаело негови отношения с трети лица. Иска отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр.
чл. 45 ЗЗД.
За да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя на работа
– ответник, за причинени имуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената
работа, в обективната действителност трябва да са се осъществили следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) деяние (действие или бездействие); 2)
противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото
поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения – чрез
неоснователно намаляване на актива на имущественият му патримониум, респ. увеличаване
на пасива на същия или сторянето на разноски); 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени вреди (вредоносният резултат в
съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна,
необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на
делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима
презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или по повод на
изпълнение на възложената работа.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна
функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Правните
субекти, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да
правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични
основания за освобождаването им от отговорност. Юридическите лица носят обезпечително-
гаранционната отговорност по чл. 49 ЗЗД, дори когато не е установено кой конкретно
измежду работниците и служителите на юридическото лице или изпълнителят на работата е
причинил вредоносния резултат, като в този смисъл е и задължителната съдебна практика –
Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС.
Приложени са 2 бр. извадки за банкови преводи с наредител МГЛ и получател T. L. E
С с посочени основания „************** 220505-8R689H530“ и
„**************220504-YQ89D3808“, който са за сумите от 200000,00 щ. д. и 190000,00 щ.
д. (л. 19-20 в кориците на делото).
Представени са платежни нареждания, както следва:
- Платежно нареждане от 19.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
да извърши превод на сумата от 5300,00 евро на ФОА, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 19.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
да извърши превод на сумата 21000,00 евро на ИРХИХ, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 17.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
да извърши превод на сумата 18000,00 евро на FS, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 09.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
3
да извърши превод на сумата 28556,00 евро на Hen Fisher Adv., с основание посочена
фактура в платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 02.09.2021 г., с което Z LTD е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата 20000,00 евро на Т M market media m. f. LTD, с основание
посочена фактура в платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 08.09.2021 г., с което Z LTD е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата 20000,00 евро на Т M market media m. f. LTD, с основание
посочена фактура в платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 15.09.2021 г., с което Z LTD е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата 10000,00 евро на Т M market media m. f. LTD, с основание
посочена фактура в платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 21.09.2021 г., с което Z LTD е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата 10000,00 евро на Т M market media m. f. LTD, с основание
посочена фактура в платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 12.05.2022 г., с което Z LTD е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата 36250,00 евро на IGUD Leasing, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 03.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
да извърши превод на сумата 28230,00 евро на ОФЕ Co. LTD, с основание посочена фактура
в платежното нареждане;
Платежно нареждане от 04.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата 80000,00 евро на HTWS, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 16.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
да извърши превод на сумата 18000,00 евро на FS, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 18.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
да извърши превод на сумата 18000,00 евро на FS, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 17.05.2022 г., с което T. L. E С е наредило на „БДСК“ ЕАД
да извърши превод на сумата от 5300,00 евро на ФОА, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 10.05.2022 г., с което Z LTD е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата от 42856,00 евро на GGIS LTD, с основание посочена фактура в
платежното нареждане;
- Платежно нареждане от 12.05.2022 г., с което Z LTD е наредило на „БДСК“ ЕАД да
извърши превод на сумата от 20000,00 евро на BT LLC, с основание посочена фактура в
платежното нареждане.
При извършването на паричен превод основният документ е платежното нареждане,
което по правната си същност представлява нареждане до банката от платеца да се извърши
определено правно действие – задължаване на сметката на платеца и тази на получателя на
банкови превод. Макар и често под платежното нареждане между платеца и банката да са
налице конкретни каузални правоотношения, банката не се интересува от основанието за
превеждане, респ. от лицето по отношение на което се извършва банковия превод. В този
смисъл удостоверението за заверяване на банкова сметка, в което е вписано основанието за
плащане е официален свидетелстващ документ, издаден от частноправен субект, който има
обвързваща материална доказателствена сила за фактите, за които законът е създал
удостоверителна компетентност на издателя (извън посоченото основание за плащане от
4
платеца). Това удостоверяване има официален характер за действията извършени от и пред
банката, но документът не е обвързващ относно верността на частноправното изявление на
третото лице (в частта относно посоченото основание за плащане удостоверяването обвързва
съда единствено с факта, че такова основание е посочил платецът, но не и че то е
действителното). С особено практическо значение е удостоверяването относно заверяване на
сметката на получателя. Тъй като в тази част документът удостоверява извършено от
банката (издателя на документа) действие, то има характер на официален документ по
смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. В този смисъл изчерпателно е аргументирано Определение
№ 169/19.02.2014 г. по ч. т. д. № 4520/2013 г., ТК, І т.о. на ВКС.
По отношение останалите писмени доказателствени средства, които са представени
от ищеца, съдът намира, че не следва ги обсъжда, тъй като касаят кореспонденция между
страните различни от процесните. Отделно от това, същите практически касаят единствени
твърдения на ищеца по делото. А тъй като твърденията няма доказателствена стойност и
подлежат на установяване, доколкото в кореспонденцията липсват признания по смисъла на
чл. 175 ГПК, то същата е ирелевантна за настоящият процес. В тази насока трябва да се
спомене обстоятелството, че актовете в досъдебни производства, респ. писма от БНБ касаят
техни фактически и правни съждения (умозаключения, въз основа на приетите от съответния
орган факти), поради което същите не представляват писмени доказателствени средства по
смисъла на ГПК и не следва да бъдат обсъждани от съда.
На следващо място – настоящият съдебен състав счита, че трябва да отбележи, че
няма съмнение и ответника признава по смисъла на чл. 175 ГПК, че на 24.05.2022
(неприсъствен ден – официален празник), поради което датата на искането (т. нар. recall) е
обработено на 25.05.2022 г. А съдебното признание на факти е едно от най-сигурните
доказателствени средства в гражданският процес, което в съвкупност с останалите
доказателства по делото води до изясняване на действителното фактически и правно
положени между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Приложени са откази за връщане на превод (л. 305-306 в кориците на делото), като се
установява, че ответника е поискал, а „ЗД“ ЕООД и „ТЕЙС“ ЕООД са отказали да
възстановят преводи в размер на 190000,00 щ. д. с вальор от 05.05.2022 г. и в размер на
200000,00 щ. д. с вальор от 06.05.2022 г.
Съдът, като извърши преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност на основание чл. 235 ГПК и чл. 12 ГПК намира, че предявеният иск е
неоснователен, като съображенията за това са изложени по-долу в настоящите мотиви.
В настоящият случай се повдигат основните въпроси за деликтното право, които касая
причинно-следствената връзка, противоправността и отношенията между страните с оглед
усложнеността на материалните отношения в процесната ситуация.
Настоящият съдебен състав намира, че по първият въпрос не е налице пряка
причинно-следствена връзка за твърдяното увреждане, като трябва да се отбележи, че този
извод почива на принципното разбиране, че макар и адекватната теория за причинно-
следствената връзка (в тесен смисъл, т.е. необходимото причиняване) да се възприема в
съдебната практиката и правната теория – като релевантна, то изводът не се променя и при
теориите за най-дейното условие, нито за равноценността (доколкото последната не може да
обясни нито противоправното поведение, нито границата на отговорността), нито т. нар.
индивидуализиращи теории касаещи отделни случай на гражданска отговорност, но не
обясняващи в достатъчна степен релевантна причинно-следствена връзка. Въпреки това от
гледна точка на гражданското право има един обединяващ елемент при всички разбирания за
причинно-следствена връзка, че същата когато се касае за ангажиране на гражданската
отговорност – независимо дали под формата на договорна или деликтна отговорност трябва
да е пряка и непосредствена.
В актовете си ВКС възприема – вж. напр. Определение № 403 от 14.10.2020 г. по ч.
5
гр. д. № 2384 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; Определение №
100/26.02.2018 г. по ч. гр.д. № 349/2018 г., IV г. о., Определение № 263/17.06.2019 г. по ч.
гр. д. № 2209/2019 г., III г. о. на ВКС: „Отговорът на поставените от касатора в
изложението въпроси се съдържа в мотивите на приетото ТР № 6/08.06.2015 г. по т. д. №
6/2014 г. на ОСНК на ВКС /както и в т. 2 от ТР № 2/11.10.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на
ОСНК/, с която задължителна практика по тълкуването и прилагането на закона
въззивният съд изцяло се е съобразил. В цитираните тълкувателни решения е разяснено, че
ЗМИП преследва специална цел - предвидена е „засилена защита на обществения интерес
при съразмерно ограничаване на имуществените права на лицето, като се допуска
налагане на ограничителни мерки дори и само при съмнение за риск от изпиране на пари”.
Целта е охрана на финансовата система и обезпечаване на финансовата сигурност на
ЕС и на държавите членки на ЕС, чрез предотвратяване изпирането на пари. За
постигането й, с нормата на чл.73 ЗМИП законодателят е уредил мерки за превенция,
специален ред и основания за налагането им. Същите се прилагат и по отношение на лица,
които нямат качеството на обвиняеми. Тези мерки са извън и независимо от евентуален …
процес. Предвид кратките срокове в производството по чл. 73 ЗМИП, за допускане на
мерките е достатъчно само съмнение за изпиране на пари и/или наличие на средства с
престъпен произход, като съдът не е задължен да изследва дали е осъществен
фактическия състав на престъплението „пране на пари“, нито виновността на дееца. В
цитираното ТР № 6/08.06.2015 г. по т. д. № 6/2014 г. на ОСНК изрично е прието, че
процедурата, по която се вземат обезпечителните мерки по ЗМИП е тази по ГПК (чл. 389
и сл.), но „основанията за вземането им следва да са само от кръга на тези по ЗМИП и
ГПК. НПК е неприложим за целите на ЗМИП”. Правилата на обезпечителното
производство по ГПК (чл.389 и сл. ГПК) се прилагат съответно на изискванията по ЗМИП.
При направено по чл. 73, ал. 3 искане от страна на прокурор за налагане на мярка (запор
или възбрана), обезпечение следва да се допуска при съмнение за изпиране на пари и/или
съмнение за средства с престъпен произход, а не при вероятна основателност на бъдещия
иск. Обезпечителната нужда по ЗМИП има охранително-превантивен характер и ще е
налице при необходимост от защита на обществен интерес, т.е. когато е установено, че
компетентните органи осъществяват проверка с оглед установяване на дейност по
изпиране на пари по смисъла на Директива /ЕС/2015/849. Поради това, превантивна мярка -
запор на банкови сметки, за които е постъпило уведомление по чл.72, чл.88 и чл.89 ЗМИП и
са предмет на съответни проверки, би била подходяща, за да се ограничат евентуални
негативни за обществения интерес последици. В мотивите на ТР № 6/2015 г. на ОСНК на
ВКС, както се посочи и по-горе, е разяснено, че обезпечителната нужда по никакъв начин
не е обвързана с наличието на образувано наказателно производство, поради което е
дерогирана необходимостта от доказване в специалното производство по чл.73 ЗМИП на
каквито и да е престъпни действия на лицето, респ. и форма на вина.“. Тоест, казано с
други думи ЗМИП изобщо е в случая е неприложим, а дори да е имало съмнение досежно
неговото приложение, то е било налице друг процесуален ред за ищеца, за да обезпечи
евентуалните си вземания.
По отношение на причинно-следствената връзка трябва да се вземе предвид следното:
„ако увреждането е изключителна последица от поведението на трето лице, то липсва
причинна връзка между действията на изпълнителя на работата, поради което нито той,
нито възложителят ще носят отговорност. Това важи и за собственика и за лицето, под
чийто надзор се намира вещта, причинила вредата, ако се установи, че вредите са
резултат на изключителната вина на трето лице, на изключителната вина на
пострадалия или на непреодолима сила“ – така Решение № 309 от 4.06.2014 год. по гр. д. №
1354/2012 год. на ІV г. о. на ВКС, Решение № 27 от 22.04.2019 год. на ВКС по гр. д. №
1321/2018 год., IV г. о.
В тази връзка няма как да се приеме, че е налице процес който има причинно-
6
следствена връзка с ищеца, която причинно-следственост да е пряка последица от
поведението на настоящият ответник. Подобна връзка би могла да е налице между ищеца и
лицето или лицата на които е предоставил сумите, което ще обоснове обаче и друга форма на
отговорност от процесната, което обуславя различна претенция по основание, а така и по
пасивна материална легитимация.
Следва да се отбележи, че принципно отношенията между страните се обосновават и
се обуславят (по твърдения) на основание неправния влог (depositum irregulare). Последният
по правната си характеристика е такъв, че депозитаря не връща същата вещ, а вещ от същия
вид, род и качество с логиката да я ползва, а при паричните средства това води до логиката
на чл. 421 ТЗ, че при неправилния влог кредитора ползва предоставения му ресурс, но ще
следва да върне същия с възнаградителна лихва. Казано иначе, когато парична сума постъпи
по банкова сметка на лице, независимо от неговия характер – физическо, юридически, респ.
такова което е кредитна или финансова институция е налице вземане за стойност, а не за
конкретни копюри. Този извод обосновава основно правоотношение, което не касае
ответника, а касае ищеца и третите лица за правния спор. Характерно за неправния влог е, че
не се придобива вземане за вещта предмет на договора, а се придобива вземане за стойност.
Тоест, при банковият влог не се дължат същите пари, а вземането за тяхната стойност.
Тук се повдига въпросът защо ответникът би изпълнил или не т. нар. recall. По
правната си същност се касае за едностранна правна сделка, която обаче в процесният
случай е неизпълнима от ответника. Единственият легитимиран да я поиска е самият лицето
платец по платежната операция, което е различно от ответника, а не ищеца по делото.
Правилото на чл. 85, ал. 1 ЗПУПС е категорично, че ползвателят на платежни услуги
не може да отменя платежното нареждане след получаването му от доставчика на платежни
услуги на платеца.
В тази насока трябва да се отбележи, че ползвател е лицето, което е наредило на
банката (ответник в настоящият спор) да извърши платежната операция, а не ищеца. Тоест,
искането за връщане (recall) е неоснователно, от страна на ищеца по делото.
С оглед на скоростта, с която съвременните напълно автоматизирани платежни
системи обработват платежните операции, което означава, че след определен момент
платежните нареждания не могат да се отменят, без това да доведе до високи разходи за
ръчна обработка, е необходимо да се определи ясен краен срок за отмяна на плащането. При
все това крайният срок следва да може да се променя чрез договореност между страните в
зависимост от вида на платежната услуга и на платежното нареждане. В този контекст
отмяната следва да се прилага само за правоотношението между ползвателя на платежни
услуги и доставчика на платежни услуги, без да се засягат неотменимостта и
окончателността на платежните операции в платежните системи. – арг. от § 78 от преамбюла
(т. нар. съображения) Директива (ЕС) 2015/2366 На Европейския Парламент И На Съвета от
25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на
директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна
на Директива 2007/64/ЕО,
Идентичен е текст на разпоредбата на § 38 от Директива 2007/66/EO, според която, с
оглед на скоростта, с която съвременните напълно автоматизирани платежни системи
обработват платежните транзакции, което означава, че след определен момент платежните
нареждания не могат да се отменят, без това да доведе до високи разходи за ръчна намеса, е
необходимо да се определи ясен краен срок за отмяна на плащане. При все това моментът
може да се променя по споразумение между страните в зависимост от вида на платежната
услуга и на платежното нареждане. В този контекст отмяната е приложима само за
правоотношението между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги,
без да се засягат неотменимостта и окончателността на платежните транзакции в
платежните системи.
7
Националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на
националното право да я тълкува и прилага в духа и смисъла на съответното общностно
право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната
практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение
от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-
356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има
задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред
независимо, дали една директива е транспонирана или не, респ. независимо дали са налице
условията за евентуалното отключване на директният й ефект – т. нар. непряк ефект (вж.
Решение по делото Marleasing SA v La Comercial Internacional de Alimentacion SA, C-
106/89). Това е така, защото само по този начин може да се постигне целения от общностния
законодател единен правен ред, който отговаря на заложените в съответните актове цели,
минимални стандарти и пълна ефикасност на правото на Съюза – в случая целите на
конкретните регламент и директива за които ответника твърди, че следва да се отправи
преюдициално запитване. За да изпълни така установеното задължение, националната
юрисдикция – в случая, първоинстанционния съдебен състав, трябва да използва всичките
си правомощия, съобразно вътрешното право и познатите в правната доктрина и съдебната
практика методи за тълкуване, което е гаранция, че ще се достигне до разрешение, което да
съответства на целите и духа на общностното законодателство – така т. 111 от Решение от
04.07.2006 г., Adeneler, C-212 /04; т. 200 Angelidaki и др. C-378/07, C-379/07 и C-380/07; т.
27 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10.
При това положение с оглед граматическото, систематичното, телеологичното и
конформното тълкуване (т. е. тълкуването в духа на общностното право) може да бъде
единствен извод, че ищецът не може да ангажира и да подава искания във връзка с
платежните операции, освен ако друго не е било уговорено, за което в настоящият случай
нито има твърдения, нито доказателства. Тоест, ако същият би могъл да претендира нещо, то
същото е свързано с материалното правоотношение с третото лице – дружествата на които е
предоставил паричните средства, което може да произтича от следното:
- Договор за мандат (поръчка), което може да води до ангажиране на отговорността на
мандатаря във връзка с неизпълнение по мандата или отношението по даване на отчет, т.е.
претенция срещу лицето на което сумите са предоставени на договорно основание, но в тази
ситуация пасивната материална легитимация би била за самия мандатар, а не за банката-
ответник в процесния случай;
- Делегация, при която настоящият ищец като делегант е задължил делегата (трето
лице за спора) да плати на делегатаря, но при това положение делеганта не може да
претендира по външното отношение между делегата и делегатаря, тъй като за него ще се
приложи правилото на чл. 21 ЗЗД, освен ако не се касае за хипотезата на чл.21, ал. 2 ЗЗД ил.
чл. 23 ЗЗД, при което положение обаче делегата ще отговаря на различно основание от
процесното, но именно той ще е материално легитимиран. В тази конструкция трябва да се
посочи, че всъщност делегата изпълнява делегацията за плащане чрез трето лице, което в
англо-американската правна теория се нарича условно „payment master“, т. е. лице което в
случая при евентуална делегация за плащане, независимо дали е титулувана условна или
безусловна делегация, се е задължило да изпълни платежната операция, която е наредена от
делегата по отношение на делегатаря. При това положение обаче пасивно материално
легитимиран остава делегата, който евентуално би отговорял за избора на третото лице –
„payment master“. С други думи деликта ще произтече от лошия избор и липсата на контрол
досежно „payment master“. Последният би имал отговорност само при условията на умисъл,
измама или действия които обосновават подобна хипотеза. Тоест, злоумишлено действие, но
и в тази правна конструкция ще се изисква, ако не се претендира от делегата, за да се
претендира от делеганта да се постигне форма на пряка вреда. В противен случай
облигационното отношение трябва да се ликвидира по всяка от вредите, която ще произтече
8
от съответното правоотношение.
- Новационна делегация, при която е налице смяна страна в хипотеза на титулувана
(съвършена) делегация. При тази ситуация новирането е субективно, което поражда във
всички случай и ново отношение, т.е. налице е съчетание между субективна и обективна
новация, което обаче не може да доведе до извод противен на изложения. Това се обуславя от
факта, че новационната делегация по правният си характер е съчетана или римскоправната
фигура на съвършена (титулувана) активна и/или субективна делегация или с договор за
експромисия. В случая и двете фигури не са налице. Да се приеме обаче противно ще
означава, че поради промяната на страните по правоотношението, то отново материалната
легитимация е различна от процесната.
В която и от хипотезите да се приеме, същото обаче не удовлетворява изискването за
пасивна легитимация, а в хипотезата на новация и за активна такава.
Тоест, логиката е, че само дружеството, което е получило сумите е можело да иска
връщането им. Банката е обвързана от платежните нареждания и изявленията на трети лица
в противен смисъл не я обвързват. За нея те са res inter alios acta, а според принципа res inter
alios acta aliis neque nocet, neque prodest. Тоест, действията на третите лица нито ни ползват,
нито но вредят – арг. чл. 21, ал. 1 ЗЗД.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира деловодни
разноски разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на деловодни
разноски, като с оглед правилото на чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом.,
във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 200,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „МТСБ ГЛ“, с фирмен номер *********, дружество
регистрирано по правото на ОКВСИ, със седалище и адрес на управление:
************************* срещу „БДСК“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ****************, за заплащане на основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45 ЗЗД
на сумата от 3000,00 евро, представляваща частична претенция от такава в по-голям
размер от 176429,30 евро, представляващи вземане за имуществени вреди, под формата на
претърпени загуби от непозволено увреждане, като следствие на неизвършването на
действия по искания за връщане на плащания от 24.05.2022 г., които плащания са извършени
от „ЗД“ ЕООД и „ТЕЙС“ ЕООД чрез девет транзакции към трети лица.
ОСЪЖДА на чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25,
ал. 1 НЗПП „МТСБ ГЛ“, с фирмен номер *********, дружество регистрирано по правото на
ОКВСИ, със седалище и адрес на управление: ************************* да заплати на
„БДСК“ АД, ЕИК: *********, сумата от 200,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
9
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10