Решение по дело №42/2019 на Административен съд - Велико Търново

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 12 април 2019 г. (в сила от 1 юни 2020 г.)
Съдия: Константин Калчев Калчев
Дело: 20197060700042
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 16 януари 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

179

 

град Велико Търново, 12.04.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Административен съд – гр. Велико Търново, ІХ–ти състав, в публично съдебно заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                              АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: Константин Калчев

 

при участието на секретаря С.Ф. като разгледа докладваното от съдия Калчев адм. дело № 42/2019 г. по описа на Административен съд – гр. Велико Търново, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 211 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

           

            Образувано е след като с Решение № 452/11.01.2019 г. на Върховен административен съд по адм. дело № 14404/2017 г. е отменено Решение № 362/26.10.2017 г. на Административен съд – Велико Търново по адм. дело № 257/2017 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

 

Производството е започнало по жалба, подадена от Р.Т.Г. *** срещу Заповед № 366з-844/24.03.2017 г., издадена от директора на Областна дирекция на МВР – Велико Търново, с която на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР вр. с т. 19, т. 24 и т. 42 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта. Жалбоподателят твърди, че заповедта е незаконосъобразна, издадена в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправни разпоредби. Според него не е извършена пълна и всестранна проверка и не са събрани в хода на дисциплинарното производство всички необходими доказателства за извършени нарушения от уволнения служител. Поддържа, че изложената в заповедта фактическа обстановка не отговаря на събраните доказателства, като дисциплинарнонаказващият орган /ДНО/ не е взел предвид дадените от жалбоподателя обяснения, а е изградил констатациите си единствено въз основа на показанията на Т.Т.. В писмена защита по настоящото дело жалбоподателят твърди, че изобщо не е разбрал за поисканите и получени пари от А.М., тъй като по същото време е разговарял със свидетеля П.. След като се е запознал с материалите по дисциплинарното производство и узнал за взетите пари от колегата му, се е свързал с прокурора и е дал показания, благодарение на които е било възможно внасянето на обвинителен акт срещу М.. Претендира направените по делото разноски.

 

Ответната страна по жалбата, директорът на ОД на МВР – Велико Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна по съображения, развити в представена писмена защита. Излага доводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, след изясняване на фактическата обстановка и при спазване на материално и процесуалноправните изисквания. Моли за присъждане на ***ско възнаграждение.

 

            Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Със Заповед № 366з-844/24.03.2017 г. на директора на Областна дирекция на МВР – Велико Търново, на Р.Т.Г. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение на длъжността ***рново, считано от датата на връчване на заповедта. От фактическа страна в заповедта е прието следното: на 19.02.2017 г. около 3.00 ч. жалбоподателят съвместно с колегата си А.М. съвместно са извършили проверка на лек автомобил „Рено 19“ с рег. номер ***, управляван от А.Т., в който са пътували също така Т.И.Т., Р.Р.С. и З.З.Б.. При извършената проверка са били констатирани нарушения, след което Т.Т. е бил поканен при полицейския автомобил от М., който му разяснил, че за установените нарушения се предвижда глоба от общо 200 лева. За да бъде направен компромис, М. поискал по 20 лева за него и колегата му, като пътуващите лица събрали общо 40 лева, които Т. предал на М. в документите за застраховката на автомобила. До М., който бил на мястото на водача, се намирал жалбоподателя Г. на другата предна седалка. Същият е възприел случващото се, както и че колегата му е поискал 40 лв., като с бездействието си се е съгласил с поведението на М.. След започване на проверка във връзка с подадения сигнал М. и Г. били заявили пред своите колеги Д. и Б., че двамата взели 40 лева от проверяваните лица, като според Д. и Б. Р.Г. е бил активен при изграждане на защитна версия по случая, като е предложил и четиримата да отричат, че са спирали автомобила за проверка. Полицейският служител В.А. посочил в снетото му обяснение, че е бил помолен от М. и Г. да се срещне със собственика на бензиностанция ***и ако е възможно да се изтрият записите. Извършените от служителя действия са квалифицирани от ДНО като нарушаващи етичните правила за поведение на служителите в МВР, които уронват престижа на службата, поради което на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР вр. с т. 19, т. 24 и т. 42 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР на жалбоподателя е наложено оспореното наказание и на основание чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение. 

Между страните по делото не се спори, че Р.Т.Г. е бил държавен служител от МВР и същият до 28.03.2017 г. е заемал длъжността ***рново. Не се спори също така, че през нощта на 18 срещу 19.02.2017 г. Г. е бил наряд в състава на автопатрул по опазване на обществения ред заедно с А.Х. М. – мл. инспектор, с определен патрулен автомобил с рег. номер ***. Безспорно е също така, че за времето около 2.30 ч-3.00 ч. М. и Г. ***, в района на бензиностанция ***в гр. Свищов.

Безспорно е също, че на 19.02.2017 г. в 03.02 ч. на Единен европейски номер 112 е постъпило обаждане от Р.Р.С., който е направил твърдение, че току-що двама полицаи с патрулен автомобил *** са му взели 40 лева комисионна. Последвали са още 2 обаждания в 03.11 ч и 03.17 ч., при които лицето е дало по-подробни сведения при какви обстоятелства е станало това, като е посочено, че след визираното събитие са били спирани от друга патрулна кола, които може би също са щели да искат комисионна, но след спор ги пуснали да се приберат /пътниците в колата/. Във връзка с постъпилия сигнал са извършени проверки, резултатите от които са обобщени в приложените по преписката справки и докладни записки.

Със Заповед № 366з-516/21.02.2017 г. на директора на ОД на МВР – В. Търново е образувано дисциплинарно производство срещу жалбоподателя и мл. инспектор А.М. за това, че двамата като участници в автопатрул на 19.02.2017 г. около 3,00 ч. са спрели в гр. Свищов, ул. „Дунав“ в района на бензиностанция ***, движещ се в посока гр. Левски лек автомобил „Рено“ с рег. номер ***, като са поискали и взели 40 лв. от водача и другите лица в автомобила, с който са били, за да не им съставят АУАН за извършено административно нарушение, като със заповедта е определен и дисциплинарно разследващ орган, който да проведе дисциплинарното производство. Заповедта е съобщена на жалбоподателя на 21.02.2017 г. В хода на дисциплинарното производство са събрани обяснения от разследваните лица, в които същите са отрекли да са спирали посочения автомобил и съответно да са получавали пари от пътуващите в него, както и други доказателства. Дисциплинарно-разследващият орган е изготвил обобщена справка № 366-р-3782/28.02.2017 г., връчена на жалбоподателя на 01.03.2017 г. Във връзка с изготвената справка до жалбоподателя е отправена покана за даване на писмени обяснения от 13.03.2017 г., в отговор на която Р.Г. с рег. № 366р-4817/14.03.2017 г. е заявил, че вече е дал обяснения и не желае да сочи нови.

Дисциплинарното производство е завършило с постановяване на оспорената Заповед № 366з-844/24.03.2017 г., издадена от директора на Областна дирекция на МВР – Велико Търново, с която на Р.Т.Г. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение на длъжността ***рново, считано от датата на връчване на заповедта – в случая на 28.03.2017г.

Недоволен от заповедта, Г. я е оспорил пред Административен съд – Велико Търново с жалба, подадена чрез ответника на 10.04.2017 г.

В хода на съдебното производство са приети доказателствата, съдържащи се в окомплектованата административна преписка, и са изслушани показанията на свидетелите А.Х. М., М.А. Б., И.А.Ц. и С.В. П., които ще бъдат обсъдени по-долу в настоящото решение.

Пред касационната инстанция е представена Присъда № 46/04.05.2018 г. на Окръжен съд – Велико Търново по НОХД № 139/2018 г., с която подсъдимият А.Х. М. е признат за виновен в това, че на 19.02.2017 г. в качеството си на длъжностно лице и полицейски орган е поискал и приел от Т.Т. от гр. Левски дар, който не му се следва – сумата от 40 лв., за да наруши службата си и това не представлява престъпление – престъпление по чл. 302, т. 1, пр. 6 вр. чл. 301,  ал. 2 от НК, за което е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години, чието изпълнение е отложено за срок от 4 години, и глоба в размер на 2000 лв. Присъдата е влязла в сила на 08.08.2018 г.

С Решение № 285/08.08.2017 г. по адм. дело № 258/2017 г. на Административен съд - гр. Велико Търново е отхвърлена жалбата на А.М. срещу наложеното му със Заповед № №366з-845/24.03.2017 г. на директора на Областна дирекция на МВР - Велико Търново дисциплинарно наказание „уволнение“, като решението на АСВТ е оставено в сила с Решение № 12898/24.10.2018 г. на ВАС по адм. дело № 11961/2017 г.

 

Съдът намира, че жалбата е допустима като подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в законоустановения срок.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. След извършване на проверката по чл. 168 от АПК съдът намира, че жалбата е неоснователна, като съображенията за това са следните:

 

Оспорената заповед е издадена от компетентния съгласно чл. 204, ал. 1, т. 3 от ЗМВР орган и при спазване изискванията за форма. В съответствие с нормата на чл. 210, ал. 1 от ЗМВР в заповедта са посочени извършителят; мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено нарушението; разпоредбите, които са нарушени, доказателствата, въз основа на които то е установено; правното основание и наказанието, което се налага; срокът на наказанието; пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва заповедта.

При постановяване на обжалвания акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заповедта е издадена при спазване на предвидената в чл. 207 от ЗМВР процедура - дисциплинарното производство е образувано със заповед на органа по чл. 207, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, с която е определен и дисциплинарно разследващ орган. Последният провежда производство, в което изяснява фактите и събира доказателства за установяване на нарушенията съгласно чл. 207, ал. 3 от ЗМВР. Резултатите от проверката са обобщени в справка и изпратени на дисциплинарно наказващия орган, а наказанието е наложено в сроковете по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР във връзка с чл. 196, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР. Със заповедта за образуване на дисциплинарно производство Г. е запознат, като по този начин му е осигурена възможност да упражни правата, предвидени в чл. 207, ал. 8 от ЗМВР. Спазени са и изискванията на чл. 206, ал. 1 от ЗМВР, като служителят е бил поканен да даде обяснения след запознаване с обобщената справка и становището на разследващата комисия. Видно е от съдържанието на оспорената заповед, че директорът на ОД на МВР – Велико Търново изрично се е позовал на доказателствата, събрани в хода на дисциплинарното производство и изготвените становище и обобщена справка на дисциплинарно разследващия орган. Непълното посочване на регистрационния номер на спрения автомобил /*** вместо ***/ не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като данни за регистрационния номер се съдържат в приложените по преписката материали. Следователно процедурата по издаване на оспорения акт е съобразена с приложимите за случая процесуални норми на МВР, като не са налице процесуални нарушения, засягащи нейната законосъобразност в цялост, а правото на защита на жалбоподателя не е било накърнено по никакъв начин.

 

Относно приложението на материалния закон:

От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че на 19.02.2017 г., след 2.00 ч. в района на бензиностанция ***на ул. „Дунав“ в гр. Свищов, е бил спрян лек автомобил „Рено“ с рег. номер ***, управляван от А.Т., с пътници Т.Т., Р.С. и З.Б., от полицейски служители с патрулен автомобил Дачия с рег. номер *** /с който, както бе посочено по-горе, през тази нощ безспорно са патрулирали жалбоподателят и св. М./. След извършена от М. проверка на документите, същият извикал Т.Т. до полицейския автомобил, където седнал на мястото на водача и там в присъствието на другия полицай /тоест жалбоподателя/, намиращ се на предната дясна седалка му обяснил, че поради неизправности на личната му карта и липса на колани на пътниците в автомобила трябва да напише актове за общо 200 лева. Т. помолил за компромис, при което М. му поискал по 20 лева за него и колегата му. Т. събрал 40 лева от пътниците в колата, на които съобщил за проведения с полицейските служители разговор и дал плика на шофьора на полицейската кола, който ги оставил между двете седалки.

След като колата им била освободена и потеглили, Р.С. се обадил на телефон 112, за да подаде сигнал. Непосредствено след това автомобилът бил спрян от друг полицейски патрул – на Н. Д. и М. Б.. При извършената проверка на документите, С. афектиран попитал защо отново ги спират, след като току що са ги спирали и са им взели 40 лева, и задал въпроса „И вие ли искате?“. С цел туширане на възникналия словесен конфликт св. Д. се обадил на жалбоподателя да провери дали техният патрул е спирал въпросния автомобил, на което получил утвърдителен отговор. След това Д. и Б. освободили автомобила без да регистрират извършеното спиране. След като отпътували, Р.С. продължил с обаждането на тел. 112.

На 19.02.2017 г. сутринта, докато чакали в инструктажната, жалбоподателят и А.М. провели разговор с колегите си от другия патрул – Д. и Б., като настоявали те да отричат, че са спирали горепосочения автомобил, иначе щяло да бъде разкрито, че М. и Г. са взели 40 лева от подателите на сигнала /л. 61 и сл. и л. 65 и сл. по адм. д. № 257/2017 г./. След сутрешния инструктаж жалбоподателят и св. М. са провели разговор с мл. инспектор В.А., в който са го попитали дали камерите на бензиностанция ***записват. След потвърдителния отговор те попитали А. дали може да се изтрие запис някъде около 3 часа. По-късно през деня А. разговарял със собственика на бензиностанцията – И.Ц. по този въпрос, който последният приел като молба, поради което наредил на свой служител да изтрие наличните записи. Според съставения протокол рег. № 366р-3415/22.02.2017 г. твърдият диск на видеосистемата е бил форматиран на 19.02.2017 г. в 14.45 ч., като записите в нея започват след този момент.

Изложената фактическа обстановка се установява от дадените пред дисциплинарно разследващия орган писмени обяснения на посочените по-горе лица /годно доказателствено средство на основание чл. 171, ал. 1, изр. първо от АПК вр. чл. 39, ал. 1 от АПК и чл. 206, ал. 3 от ЗМВР/, от разпечатките от национален номер 112,           протоколи за разпознаване и пр., както и от показанията на разпитаните по делото свидетели – М. Б. и И.Ц.. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за недоказаност на вмененото му дисциплинарно нарушение поради наличието на съществени противоречия в свидетелските показания. Показанията на тези лица са непротиворечиви, последователни и логични, поради което липсват основания същите да не бъдат кредитирани от съда, а освен това липсват данни, че всички тези лица са предубедени или заинтересовани да дават показания във вреда на жалбоподателя. В действителност, в първоначалните си обяснения Б. и Д. са отрекли повторното спиране на автомобила и последвалите разговори с колегите си, но както Б. сочи в показанията си пред съда, това е станало поради криворазбрана колегиална солидарност, а след това са решили „да си кажат всички, както е било“. Що се отнася до показанията на св. А.М., същите не могат да бъдат кредитирани предвид явната заинтересованост на лицето и последвалата осъдителна присъда.

Съдът намира за недоказани възраженията на жалбоподателя, че по време на проверката на автомобила Рено 19, същият е разговарял със свой познат  - св. С. П., поради което изобщо не е разбрал за извършените от М. действия, а след узнаването им е дал показания по воденото наказателно производство. Тези твърдения се опровергават от писмените обяснения на Р.С. /рег. № 366000-5244/28.02.2017 г./, Т.Т. /рег. № 366000-5242/28.02.2017 г./ и З.Б. /рег. № 366000-5247/28.02.2017 г./, които са категорични, че по време на разговора с Т., когато М. е поискал парите и двамата полицейски служители са били в колата. Обстоятелството, че жалбоподателят е знаел за извършеното противоправно деяние от М. още преди започване на дисциплинарното производство се доказва и от обясненията на М. Б. /УРИ 352р-3213/21.02.2017 г./ и Н. Д. /УРИ 352р-3208/21.02.2017 г./, според които М. и Г. са заявили пред тях, че са взели 40 лева от проверяваните лица. Същевременно Б. и Д. са категорични, че именно жалбоподателят е бил по-активният в настояванията да отрекат повторното спиране на автомобила, с довода, че така ситуацията щяла да бъде думата на лицата от автомобила срещу тяхната.

Тези изводи на съда не се разколебават или опровергават от мотивите на осъдителната присъда на А.М., според която проверката на автомобила била извършена самостоятелно от М., като през това време Г. разговарял със свой познат, както и че М. е настоявал пред Б. и Д. да не споменават за втората проверка на автомобила, и че същият е уговорил В.А. да съдейства за изтриването на записите от охранителната камера на бензиностанцията. По арг. от чл. 144 от АПК в съдебно-административното производство намира приложение разпоредбата на чл. 300 от ГПК, според която влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца /аналогична е и нормата на чл. 413, ал. 2 от НПК/. Съдебната практика е константна, че присъдата е задължителна за гражданския съд само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по конкретното обвинение, но не и относно друго, различно от това деяние /формирана по реда на чл.290 от ГПК практика на ВКС – решение по т.д. № 3945/2013 г., решение по т.д. № 211/2011 г., ІІ т.о/. Деянието на лице, което не е имало качество на подсъдим в наказателното производство и чието поведение не е било част от фактическия състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение, нямат доказателствено значение в производството пред гражданския съд /Решение № 85 от 03.08.2016 г. по т.д. № 1047/2015 г. на ВКС/. Следователно с оглед обективните граници на силата на пресъдено нещо на присъдата, всички останали констатации и изводи на наказателния съд извън въпросите дали е извършено деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието, обективирани в мотивите към присъдата и изведени въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, не обвързват гражданския, респ. административния съд /Решение № 180/05.01.2017 г. по дело № 3155/2015 г. на ВКС/. Предвид това, съдът намира за опровергано отрицателното твърдение на жалбоподателя за липсата на знание в него относно получения от колегата му подкуп. Следва също така да се отбележи, че според мотивите на присъдата на М. /л. 19 от адм. д. 14404/2017 г. на ВАС/, същият не е съгласувал действията си предварително със своя колега /по което обстоятелство няма спор/ и поради това от Г. не може да се търси наказателна отговорност, „а за поведението му – принципно укоримо, в явно нарушение на установените правила и на участието му в последващите опити за прикриване на престъплението, вече е взето отношение по дисциплинарен ред с уволнението му от служба“.

Показанията на св. С. П., дадени по адм. д. № 257/2017 г. на АСВТ също не установяват нещо по-различно. На първо място, в тях липсват каквито и да е данни дали докато свидетелят е бил с М. и Г. последните са спирали автомобили за проверка, а освен това свидетелят заявява, че е разговарял с полицейските служители /както с жалбоподателя, така и с А.М./ от 02,50 ч. до към 03,30 ч., а според присъдата  М. е поискал и приел парите около 02,30 ч., т.е. е възможно да е станало преди пристигането на свидетеля. Да се твърди, че според този свидетел автомобилът на подателите на сигнала изобщо не е бил спиран за проверка /както се сочи в писмените бележки на жалбоподателя по адм. дело № 257/2017 г./ очевидно влиза в пряко противоречие със събраните доказателства.

При преценката на доказателствата следва да се има предвид също така, че както до приключване на дисциплинарното производство, така и при първоначалното разглеждане на делото твърденията на жалбоподателя са, че изобщо въпросният автомобил не е спиран за проверка, което очевидно не отговаря на действителните факти, както и че не е водил последващи разговори с М. Б. и Н. Д., за да дадат показания в желаната от него насока, а промяната в защитната теза на жалбоподателя е извършена след влизане в сила на осъдителната присъда на М..

С оглед установената фактическа обстановка съдът намира за недоказано соченото от ДНО нарушение, изразяващо се в непредприемане от жалбоподателя на действия по служба като основание за получаване от проверяваните лица на материална облага. Установяват се обаче от фактическа страна останалите вменени нарушения, а именно че жалбоподателят е възприел случващото се, но не се е противопоставил на корупционното поведение на М., а след това е извършил активни действия при изграждане на защитна версия за прикриване на случилото се. В конкретния казус се касае за богата като обем и съдържание преписка, инкорпорираща доказателствена съвкупност както от преки, така и косвени доказателства, които в своята съвкупност водят до извод за извършване на дисциплинарната простъпка.

Оспорената заповед е постановена и след като са установени предвидените в закона материалноправни предпоставки. Нарушенията, за които се налага дисциплинарно наказание „уволнение“ са изброени в разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от ЗМВР. Нормите, на които се позовава административният орган, са нарушения по т. 13 от цитирания текст, според която това са деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. В случая поведението на жалбоподателя законосъобразно е квалифицирано от наказващия орган като несъвместимо с морала и уронващо престижа на службата. Извършените от служителя действия са в противоречие с правилата на т. 19 и т. 24 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, с който жалбоподателят е запознат съгласно доказателствата на л. 100 по адм. д. № 257/2017 г., които задължават държавния служител да пази доброто име на институцията, която представлява и да изпълнява стриктно и безпристрастно професионалните си задачи, като носи отговорност за действията си. В чл. 194, ал. 2 от ЗМВР са регламентирани дисциплинарните нарушения и по т. 4 визира неспазване правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. В случая поведението на Г. е неприемливо от нравствена гледна точка, тъй като е предприето от полицейски служител, призван да съблюдава законността и да пази доброто име на полицейската институция. Действията на Г. са основание да се направи извод, че поведението на полицейския служител не се подчинява на закона, а се мотивира от подбуди, при които съблюдаването на правовия ред не е от значение. Това, заедно с обстоятелството, че извършеното от жалбоподателя става достояние на граждани – пътниците в МПС, на други полицейски служители и на органи на досъдебното производство води до уронване престижа на полицейската институция /по арг. от Тълкувателно постановление № 3/07.06.2007 г. по т. д. № 4/2007 г. на ВАС/ и е основание действията на жалбоподателя да се квалифицират като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, обосноваващо налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. В конкретния случай, в условията на кумулативност са двете материално правни предпоставки - деяние, несъвместимо с етичните правила за поведение на служителите на МВР, с което се уронва престижа на службата, сочещо на съставомерно от обективна и субективна страна неправомерно поведение, квалифицирано като тежко нарушение на служебната дисциплина и основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, съгласно чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че според настоящия състав не се установява соченото от ДНО нарушение на т. 42 от Етичния кодекс „Държавният служител е неподкупен и не се възползва от правомощията си и служебното си положение с цел лично облагодетелстване или с друга користна цел“. Липсата обаче на нарушение по този текст не води до незаконосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, тъй като наличието на останалите нарушения осъществява фактическия състав на чл. 203, ал. 1, т.13 от ЗМВР и е достатъчно основание за налагане на дисциплинарната санкция.

В случаите на налагане на дисциплинарно наказание уволнение административният орган е длъжен да прекрати служебното правоотношение съгласно чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, тъй като не би могло да съществува служебно правоотношение със служител, който е уволнен. Няма пречка приложението на чл. 203 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР да се осъществява с с една и съща заповед, както е в случая.

С оглед изложеното съдът счита, че оспорената заповед е постановена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, след провеждане на регламентираното в специалния закон производство, в съответствие с регулиращите материалноправни норми, като е съобразена и с целта на закона. Предвид това жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

 

При този изход от спора разноски следва да се присъдят в полза на ответника. Такива са поискани своевременно и се дължат от жалбоподателя в размер на 100 лв., представляващи ***ско възнаграждение, дължимо на основание субсидиарното приложение на чл. 78, ал. 8 от ГПК и определено по реда на чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.

 

            По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК съдът

 

 

Р     Е    Ш     И   :

 

           

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.Т.Г. *** срещу Заповед № 366з-844/24.03.2017 г., издадена от директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Велико Търново.

 

ОСЪЖДА Р.Т.Г. ***, ЕГН ********** да заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Велико Търново сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща разноски по делото.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.

                                          

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: