№ 478
гр. Плевен, 09.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА
Въззивно гражданско дело № 20224400500662 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .
С решение № 1024 от 7.07.2022г по гр. дело № 993/2022 г по
описа на РС – Плевен състав на същия съд е ОТХВЪРЛИЛ предявения от
„СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление в град С., С.О. - Район „И.”, ул.“В.К.“, ***, *** против Н. Б. Ф. с
ЕГН **********, от гр. П., ж.к. „С.“ ***, ***, ***, ***, ИСК с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 9 612,29 евро,
представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за кредит от
29.10.2019г. с нотариална заверка на подписите на страните, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение №3664 от 08.10.2021г. по ч.гр.д.
№6272/2021г. по описа на ПлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските.
Въззивна жалба срещу решението е постъпила от София комерс
кредит груп АД, в която се възразява, че решението е незаконосъобразно.
Възразява се, че изводите на РС за противоречие на договорката за
1
възнаградителна лихва на добрите нрави са неправилни доколкото, според
жалбоподателя, санкция за нищожност на клаузи е предвидена по чл. 29 ал.10
от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и тя касае само
случаи при ГПР над установения в чл. 29 ал.9 от същия закон. Според
въззивника това изключва възможността за позоваване на нарушение на
добрите нрави като основание за нищожност. Въззивникът твърди, че е била
налична практика на ВКС на РБ, на която се е позовал първоинстанционният
съд, но същата е неактуална с оглед приемането на ЗПК и ЗКНИП. Възразява
се също така, че неправилно РС е приел липса на настъпила предсрочна
изискуемост.Възразява се, че действителността на клаузата за
възнаградителна лихва не влияе върху настъпването на предсрочната
изискуемост. Претендира се отмяна на постановеното решение и
постановяване на друго, с което да се уважат изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна ,редовно призована, оспорва жалбата като
неоснователна. Претендира се потвърждаване на атакуваното решение.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата,взе предвид
направените доводи, прецени събраните доказателства и се съобрази със
законовите изисквания, намира за установено следното:
ЖАЛБАТА е ДОПУСТИМА И ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА
СПОРНИТЕ въпроси касаят обстоятелствата относно наличието
на облигационни отношения между страните, действителността на клауза за
възнаградителна лихва, настъпвавнето на предсрочна изискуемост на
задължението, заплащането на вноски и наличието на задължения
РС е приел, че се установява от обсъдените доказателства, че
между страните е бил сключен договор за кредит с предмет предоставяне от
ищеца в качеството на кредитор в полза на ответника в качеството на
потребител на ипотечен кредит в общ размер на 9 612,29 евро. Претенцията
на ищеца се отнася до вземането му за главница, но с оглед установеното от
експертното заключение, че са били извършени плащания от длъжника и
позоваването на кредитора на настъпила предсрочна изискуемост на
вземането му, съдът е бил задължен да изследва и клаузите на съглашението,
от които произтичат осчетоводените от кредитора за погасени вземания. Това
е свързано и с преценката налице ли е забава, обусловила упражняване
2
правото на кредитора да обяви вземанията си за предсрочно изискуеми. При
това, съдът е задължен да следи и служебно за наличието на неравноправни
клаузи и нищожност на договорите за кредит с потребители физически лица.
Установи се, според РС, от обективираните в процесния договор клаузи, че
по правоотношението е било уговорено в чл.1.1 заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 3% на месец или годишна лихва от 36%.
При това, със същия текст е било предвидено 35 от месечните вноски да
включват като елемент само част от договорната лихва, платима на посочени
в погасителния план дати на падеж, а главницата е уговорена като дължима за
плащане изцяло с последната 36 погасителна вноска на дата на падеж
15.10.2022г. Съдът е извършил преценка на валидността на клаузата за
договорна лихва, вземането по която е било отнесено като погасено в
определен размер с извършените плащания от длъжника и в тази насока е
съобразил, че по правната си характеристика договорната лихва е
възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански
плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се
определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и
времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не
надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД,
какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка
за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде
равна на нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при
договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се
приеме, според РС, че именно те налагат максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите
нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение
ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. В съдебната практика е прието, според
РС, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
3
ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва, надвишаваща
двукратния размер на законната - в този смисъл решение № 906/30.12.2004 г.
на ВКС по гр.д. №1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по
гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д.
№5093/2007г., ІІ г.о. и др. В случая съдът е съобразил, че към момента на
сключване на процесния договор законната лихва, като сбор от основния
лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта, възлиза на 10.01% или
трикратния размер се изчислява на 30.03%. В процесното съглашение е
уговорена договорна лихва от 36% и изчислена по уговорения начин като
краен резултат надхвърля по размер главницата. В същото време, според РС,
процесния кредит е обезпечен и по друг начин – с ипотека. Ето защо съдът е
приел, че уговорката в процесното съглашение, регламентираща
възнаградителна лихва в посочения размер се явява нищожна, като
противоречаща на добрите нрави, с оглед сочената по - горе съдебна
практика, възприемана и от РС. С оглед така приетото, съдът е приел, че
длъжникът не е дължал изпълнение на задължението за плащане на договорна
лихва, основано на нищожна клауза. Ето защо, при определения в
съглашението погасителен план и падеж на задълженията за възнаградителна
лихва и главница, съдът е приел, за периода от сключване на договора -
15.11.2019г. до датата на обявяване на предсрочна изискуемост – 20.08.2021г.,
а и към момента на иницииране на заповедното производство – 05.10.2021г., в
тежест на длъжника не е съществувало задължение за плащане на вземане на
кредитора по валидна клауза. Падежът на задължението за главница не е
настъпил и към момента на приключване на съдебното дирене в исковото
производство. Поради това, съдът е приел, че в полза на кредитора не е
възникнало предвиденото в 6.3 от договора основание да обяви вземането за
главница за предсрочно изискуемо. За да се приеме, че е настъпила
предсрочна изискуемост, според РС, не е достатъчно да се установи
отправяне на волеизявление на кредитора в тази насока и достигането му до
длъжника. Необходимо е да са доказани и останалите предпоставки за
настъпване на предсрочна изискуемост на вземането. Или в случая - забава в
плащането на погасителна вноска за вземане, основано на действителна
клауза от съглашението. Доколкото, според РС, падежът на вземането за
главница не е настъпил към момента на обявяване на предсрочната
изискуемост и иницииране на заповедното производство, не може да се
4
приеме за установена забава на длъжника. Ето защо и за кредитора не е
възникнало основанието по чл.6.3 да обяви вземането си за главница за
предсрочно изискуемо. Предвид изложеното, съдът е приел, че не се
установява в това производство, че към момента на подаване на заявлението
на кредитора по чл.417 от ГПК в негова полза е съществувало
претендираното вземане за главница от 9 612,29 евро по процесния договор за
кредит. Поради това не може да се съобрази тук и извършеното от длъжника
погашение на суми, които следва да се отчетат от кредитора за погасяване на
главницата. С оглед горното, съдът е приел, че предявеният установителен
иск се явява изцяло неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли като
такъв.
РЕШЕНИЕТО на ПлРС е частично незаконосъобразно
РС е изложил мотиви за изводите си, които се възприемат от
въззивния съд и не следва да се преповтарят във вида, в който са изложени.
Крайният извод на съда към момента на приключване на съдебното дирене
пред първата инстанция е бил правилен, вкл. и относно липсата на настъпила
предсрочна изискуемост и наличието на нарушение на добрите нрави при
сключването на договора и определянето на лихвения процент.
Към момента на приключване на делото пред въззивната инстанция
обаче е настъпил падежа на задължението за главница, което се е случило на
15.10.2022г и това следва да се вземе предвид съгл. Чл. 235 ал.3 от ГПК. При
недействителност на клаузата за лихва и недължимост на вноските за лихви,
които са частично платени, всички постъпили суми за погасяване на
задълженията следва да се отнесат към главницата. По делото пред първата
инстанция е прието заключение на ВЛ Т.И., видно от което, тези суми са в
общ размер на 3180 лв, което означава размер от 1 625,91 евро по курса на
БНБ. Въззивният съд възприема заключението на ВЛ като обективно,
непротиворечиво и неоспорено от страните. Дължимата главница, която се
претендира е в размер на 9 612,29 евро, от която следва да се извадят
платените суми и да се приеме, че се дължи такава в размер на 7986,38 евро
при дължима лихва не считано от датата на заявлението за издаване на
заповед, а от 16.10.2022 г при падеж на главницата на 15.10.2022г. Към датата
на заявлението, както правилно е посочил и РС – Плевен, не е била изискуема
5
дължимата главница в посочения размер. В този смисъл следва да се уважи
предявения иск в размер на 7986,38 евро и за лихва, считано от 16.10.2022г
като до размер от 9 612,29 евро и за лихва, считано от 5.10.2021 г до
15.10.2022г исковете се отхвърлят. В този смисъл разноските по заповедното
производството, които се дължат са в размер на 453,18 лв за адв.
Възнаграждение и 312,08 лв за държавна такса. Налице е възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, а съгл. Чл. 7 ал. 7 от наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения същите за
производствата по издаване на заповед за изпълнение са в половин размер от
определените възнаграждения според материалния интерес по чл. 7 ал.2 т. 4
от Наредбата.
При този изход на делото следва да се осъди въззиваемата страна
да заплати разноски на въззивника с оглед уважената част на исковете за
двете инстанции в размер на 1812,72 лв адв. Възнаграждение, 182,60 лв за ВЛ
и 624,16 лв за държавна такса. Искът за главница е уважен в размер на 83% и
съобразно тази уважена част са пресметнати разноските по представения
списък. Налице е възражение от въззиваемата страна за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 7 ал.2 т. 4 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
редакцията на текста преди изменението в ДВ бр. 88 от 4.11.2022г при
интерес от 10 000 до 100 000 лв размерът на възнаграждението е от 830 лв и 3
% за горницата над 10 000 лв или общо в размер на 1092,32 лв. договореното
възнаграждение е в размер на 960 лв, поради което следва да се приеме, че не
е налице прекомерност. Този извод на съда касае исковите производства пред
двете инстанции като относно разноските в заповедното производство
въззивният съд се е произнесъл по – горе.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 1024 от 7.07.2022г по гр. дело №
993/2022 г по описа на РС – Плевен В ЧАСТТА, В КОЯТО е ОТХВЪРЛИЛ
предявения от „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП” АД с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление в град София, С.О. - Район „И.”, ул.“В.К.“,
***, *** против Н. Б. Ф. с ЕГН **********, от гр. П., ж.к. „С.“ ***, ***, ***,
6
***, ИСК с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 7986,38 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по
Договор за кредит от 29.10.2019г. с нотариална заверка на подписите на
страните КАТО НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО И ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. Чл. 422 вр. с чл. 415 от
ГПК, че Н. Б. Ф. с ЕГН **********, от гр. П., ж.к. „С.“ ***, ***, ***, ***
ДЪЛЖИ на „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП” АД с ЕИК *** със седалище
и адрес на управление в град С., С.О. - Район „И.”, ул.“В.К.“, ***, ***
СУМАТА ОТ 7986,38 евро ,представляваща главница по Договор за кредит
от 29.10.2019г. с нотариална заверка на подписите на страните, за която сума
е издадена Заповед за изпълнение №3664 от 08.10.2021г. по ч.гр.д.
№6272/2021г. по описа на ПлРС, заедно със законната лихва, считано от
16.10.2022г до окончателното изплащане на сумата, КАКТО И деловодни
разноски по заповедното производство в размер на 453,18 лв адвокатско
възнаграждение и 312,08 държавна такса
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО в останалата обжалвана част
ОСЪЖДА Н. Б. Ф. с ЕГН **********, от гр. П., ж.к. „С.“ ***, ***,
***, *** ДА ЗАПЛАТИ на „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП” АД с ЕИК
*** със седалище и адрес на управление в град С., С.О. - Район „И.”,
ул.“В.К.“, ***, *** деловодни разноски за двете инстанции в размер общо на
2619,48 лв, от които 1812,72 лв адв. Възнаграждение, 182,60 лв за ВЛ и
624,16 лв за държавна такса
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ
в месечен срок от сообщението за изготвянето му при условията на чл. 280 от
ГПК
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7