О       П       Р       Е       Д       Е       Л       Е       Н       И       Е

№ 998

 

гр.  Хасково, 11.06.2020 год.

 

Хасковският окръжен съд……………………………….…………………………………..закрито

заседание  на  единадесети  юни  две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ: 1. АННА ПЕТКОВА

                                                                                  2. ЙОНКО ГЕОРГИЕВ

     при секретаря…………………………………………………………...………и в присъствието на прокурора………………………………………………...………….като разгледа докладваното от съдия   И В А Н О В А ……….……в.ч.гр.д.№ 434 по описа за 2020  год., взе предвид следното:

 

                                               Производството е по  чл.413, ал.2 от ГПК, вр. чл.274 - 279 от ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД – гр.София против разпореждане № 895 от 12.03.2020 год., постановено по ч.гр.д. № 295 / 2020 год. на Районен съд - Харманли, в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Н.Ж.Т.  за сумата от 52.47 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент за услуги, с искане обжалваният акт да бъде отменен в посочената част и вместо него въззивният съд постанови друг, с който уважи искането за издаване на заповед за изпълнение за посочената сума. Претендира разноски за въззивното производство.

                                               Съдът, след преценка на събраните доказателства и изложените в жалбата доводи, констатира следното:

                                               Производството по делото пред първоинстанционния съд е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД – гр.София срещу Н.Ж.Т., с искане за присъждане на сума от 99.02 лева – незаплатени абонаментни такси за периода от 10.12.2017 год. до 09.03.2018 год.; на сума от 46.09 лева – дължима разлика за цена на мобилно устройство и на сума от 52.47 лева - неустойка за неизпълнение.

                                               С разпореждането – предмет на обжалване в настоящото производство, първоинстанционния съд е постановил длъжникът  Н.Ж.Т. да заплати на кредитора „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД – гр.София сумата от 99.02 лева – незаплатени абонаментни такси за периода от 10.12.2017 год. до 09.03.2018 год. и сумата от 46.09 лева – дължима разлика за цена на мобилно устройство, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на сумите и разноските по делото в размер на 282.76 лева, като е отхвърлил заявлението в частта относно искането за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 52.47 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент за услуги, приемайки за нищожна като противоречаща на добрите нрави, клаузата на т.4, раздел IV от допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от 13.07.2017 год., съгласно която  в случай на прекратяване на ползване на услугите, предоставяни от оператора на потребителя през срока, посочен в чл.2 от същия раздел – до 13.07.2019 год., по вина или  инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта / номер до края на посочения срок.

                                               Заповедта за изпълнение е връчена на заявителя   на 05.05.2020 год., а подадената от него частна жалба е приета в съда на 15.05.2020 год., от което следва извода, че е постъпила в двуседмичния срок по чл.419, ал.1 от ГПК и от надлежна страна, поради което се явява допустима, но разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Съгласно чл.410, ал.2 от ГПК, заявлението за издаване на заповед за изпълнение трябва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 от ГПК, т.4 от който законов текст предвижда като изискване за редовност  съдържанието да включва и изложение на обстоятелствата, на които се основава искането. В подаденото заявление, вземането за неустойка е обосновано с твърдения за допуснато от страна на потребителя неизпълнение на задължението за заплащане на абонаментни такси и ползвани услуги за периода от 10.12.2017 год. до 09.03.2018 год., въз основа на което неизпълнение се претендира неустойката. Наред с това обаче, вземането за неустойка е основано  на представеното в изпълнение на нормата на чл.410, ал.3 от ГПК, допълнително споразумение към договор за мобилни / фиксирани услуги от 13.07.2017 год., в раздел IV, т.4 от което е предвидено, че в случай на прекратяване на ползване на услугите, предоставяни от оператора на потребителя, по вина  или инициатива на последния, същият дължи неустойка. В подаденото от оператора заявление не се излагат фактически твърдения за „прекратяване“ ползването на  услугите, предоставени на потребителя, поради което само на това основание вземането за неустойка се явява неоснователно – поради несъответствие между основанието, на което се претендира неустойка -  поради допуснато от потребителя неизпълнение на договора и основанието, предвидено в  представеното със заявлението допълнително споразумение  – при прекратяване ползването на услугите.

                                               Изложените по-горе обстоятелства обуславят ирелевантност на доводите, посочени в жалбата, свеждащи се до това, че при прекомерност на неустойката, размерът на същата може да бъде намален, съгласно чл.92, ал.2 от ЗЗД, която норма в случая може да намери приложение, предвид това, че макар и клаузата за неустойка да е предвидена в сделка, която е търговска такава по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ, специалното правило, предвидено в чл.309 от ТЗ, се явява неприложимо, доколкото в случая една от страните по сделката  - потребителя на услуги – физическо лице, не е търговец. От друга страна обаче съдът намира за недопустимо в рамките на заповедното производство да се релевира възражение за прекомерност, чрез извършено от заявителя редуциране на размера на неустойката – вместо договорения й размер, формиран като сбор от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на срока на действие на договора, се иска присъждане на неустойка в размер на  три стандартни месечни абонамента, доколкото възражението по чл.92, ал.2 от ЗЗД може да бъде надлежно заявено единствено и само в рамките на исковото производство и в случаите, когато неустоечната клауза е действителна – хипотеза, в която разглеждания казус не попада, доколкото същата не изпълва изискването да не накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД, отчитайки обстоятелството, че договорената в споразумението неустойка на практика обезпечава вземането за главница по договора до края на срока му, а не вземането за обезщетение за вреди, каквито оператора би претърпял при предсрочното му прекратяване.

                                               Достигайки до същия краен извод за неоснователност на искането за присъждане на неустойка, първоинстанционният съд е постановил правилно разпореждане, което по изложените по-горе съображения следва да бъде потвърдено.

                                               Мотивиран така, съдът

 

                        О         П         Р         Е          Д         Е          Л         И

 

                                               ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 895 от 12.03.2020 год., постановено по ч.гр.д. № 295 / 2020 год. на Районен съд – Харманли.

                                               Определението не подлежи на обжалване.

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                               ЧЛЕНОВЕ: