и за да се произнесе,взе предвид следното: С решение №23 от 01.03.2006г., постановено по гр.д.N 401/2005г., Момчилградският районен съд е отхвърлил предявените от ГЕОРГИ МАРИНОВ ГЕОРГИЕВ от с.Крумово, обл.Пловдивска, против ТАСИМ МЮМЮН МЕХМЕД от гр.Момчилград и ЗЕХРА ШЮКРЮ МЕХМЕД от гр.Момчилград, обективно съединени искове с правно основание чл.240 ,ал.1 от ЗЗД за дължима главница по договор за заем от 27.06.2000год., в размер на 4 688 лв.; и чл.92 от ЗЗД - за неустойка за забавено изпълнение, в размер на 1 312лв., за периода от 23.08.2002год. до 19.10.2005год., ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 28.11.2005ГОД. като неоснователни и недоказани. Със същото решение съдът е осъдил Георги Маринов Георгиев да заплати на Тасим Мюмюн Мехмед и Зехра Шюкрю Мехмед, сумата в размер на 141,60 л в., представляваща направените от тях по делото разноски. Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят Георги Маринов Георгиев, който го атакува чрез пълномощника си като неправилно и незаконосъобразно. Сочи съображения. В съдебно заседание, не се явява, не се представлява. Ответниците по жалбата Тасим Мюмюн Мехмед и Зехра Шюкрю Мехмед, чрез процесуалния си представител, оспорват същата. Молят да се остави в сила решението на първоинстанционния съд. Окръжният съд, като прецени събраните доказателства във връзка с подадената жалба и наведените с нея оплаквания, констатира следното: Жалбата е допустима.Разгледана по същество е неоснователна,поради което следва да се остави в сила решението на районен съд-Момчилград. Съображенията на съда за това са следните: Производството пред районен съд- Момчилград е с правно основание чл.240,ал.1 от ЗЗД и по чл.92, ал.1 от ЗЗД. С исковата си молба въззивникът претендира, че на 27.06.2000г. дал на ответниците по делото заем в размер на 6000 лева, при задължение от тяхна страна да върнат сумата за срок от 4 месеца, считано от подписване на договора за заем, като при просрочване от страна на ответниците с повече от 10 дни на крайния срок за възстановяване на заетата сума, те ще му дължат обезщетение за забава в размер на 2.5% месечна капитализирана лихва върху главницата от 6000 лв. Твърди, че ответниците просрочили падежа и дължали обезщетение за забава, като към 23.08.2002 главницата възлизала на 4688 лева, а размерът на капитализираната лихва към датата на завеждане на исковата молба била 6968 лева, като претендира само за част от лихвата в размер на 1312 лева, а не целия размер от 6968 лева. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответниците да му заплатят сумата от 4688 лв., представляваща дължима главница по договор за паричен заем, и сумата от 1312 лв.-обезщетение за забава, представляващо 2.5% месечна капитализирана лихва за периода от 23.08.2002г. до 19.10.2005г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от завеждане на исковата молба до пълното им изплащане. От събраните по делото доказателства се установява, че на 27.06.2000г. в с.Крумово, обл.Пловдивска, страните по делото сключили договор за заем на 6 000лв., като са договорили падеж – 4 /четири/ месеца от датата на сключване на договора. В т.4 от същия, страните се договорили, че за просрочване повече от 10 дни от уговорения срок /4 месеца от 27.06.2000г./, ответниците ще дължат 2.5% месечна капитализирана лихва, като размера на възстановяваната сума е равностойността на 3 000 /три/ хиляди щатски долара към датата на погасяване на заема по курс продава на „БулБанк". С допълнително споразумение от 07.02.2001 договарящите се страни определят крайния срок за погасяване на заема към 27.06.2001г. и размерът му - 3800 щат. долара, като всички други условия от споразумението остават в сила. От представеното копие от нотариално заверена от кмета на с.Крумово покана от ищеца до ответниците се установява, че първият ги кани да се явят на 25.10.2004г. в дома му в с.Крумово, за да уредят връщането на дадената в заем сума. На поставените му по реда на чл.114 от ГПК въпроси ищецът прави признание, че на 27.06.2000г. е дал на ответниците 3000 щатски долара; през март 2002г. получил от тях 2 000лв., а на 23.08.2002г. получил от ответниците още 4 000лв. От заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, и от обясненията на същото в съдебно заседание, които съдът приема и страните не оспорват, се установява, че дължимата сума, включваща главница и лихви за периода от 07.11.2000г. до 19.10.2005г. е както следва: лихви - 6178.78 лв., главница - 3915.26 лв. Вещото лице в заключението си се е позовало относно тези цифри на споразумението между страните и е взело основния лихвен процент за страната от БНБ.
С оглед на така установеното, настоящата инстанция намира, че са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.240,ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответниците да изпълнят задължението си произтичащо от сключения договор за заем, за заплащане на главница в размер на 4 688лв. и за заплащане на неустойка с правно основание чл.92,ал.1 от ЗЗД. От събраните доказателства безспорно се установява, че ответниците по иска са получили заем от ищеца на 27.06.2000г. От подписаното за заема споразумение е видно, че сумата е била в размер на 6 000лв.; в показанията си отв.Мюмюн сочи, че сумата била 2 500 щатски долара; а в твърденията си ищецът претендира, че сумата е била 3 000 щатски долара. Съдът приема, с оглед доказателствата по делото, че е доказано, че сумата по заема е 6 000 лв., както е посочено в подписаното между страните споразумение. Безспорно по делото е, че ответниците са върнали на ищеца 6 000лв., след определения за това срок : през март 2002г. - 2000лв., и на 23.08.2002г. - още 4 000лв. По отношение на претенцията на ищеца за обезщетение за забава, съдът съобрази следното: в т.4 на процесното споразумение страните са се договорили, че при просрочие на повече от 10 дена от уговорения срок за погасяване на задължението, заемателите дължат 2,5% месечна капитализирана лихва. Настоящата инстанция споделя изводите на решаващия съд, че страните не са уговорили възнаградителната лихва по чл.240,ал.2 от ЗЗД, а неустойка, която да обезпечи изпълнението на задължението и да обезщети заемодателя, в случай на неизпълнение; неустойката има обезщетителен характер, така както е договорена между страните, защото целта й е да репарира вредите от неизпълнението. Лихвата от своя страна е възнаграждение за ползване на предаден капитал, чийто размер се определя от размера на капитала и от времето на ползването му; лихвата се дължи и при точно изпълнение за главния дълг, докато неустойката /когато се касае за парично задължение/ се дължи само при забавено плащане. Когато се дължи неустойка за забава на парично задължение, макар и размерът и да е определен в лихвен процент, неустойката обезщетява вреди, но не се превръща в лихва. Ето защо, неоснователно е твърдението на въззивника, че следва да се приложи правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД, като следвало заплащането да стане в следната поредност - първо да се погаси претенцията му за лихва, а след това главницата по договора за заем. Т.е. въззивният съд споделя изводите на районния съд, че в случая лихви не са уговаряни, и след като въззиваемите са върнали на въззивника 6 000лв., те са погасили главницата. Относно предявеният иск за заплащане на неустойка на основание чл.92,ал.1 от ЗЗД съдът намира, че същият е неоснователен и недоказан и също следва да бъде отхвърлен. Това е така, защото, както бе посочено по-горе, неустойката освен гаранционната си функция, има и обезщетителен характер, без да е нужно да се доказват вредите от неизпълнението. Такова неизпълнение в случая е налице от страна на заемателите - ответниците по иска. Съгласно договора за заем, заемодателят им е заел сумата в размер на 6000лв. за срок от четири месеца от датата на подписване на договора / 27.06.2000год./ или вземането е станало изискуемо на 27.11.2000год. Не се спори по делото, че в този срок заемателите не са погасили задължението си като са просрочили и посочения десетдневен срок в т.4 от Договора. Ето защо същите дължат уговорената неустойка в размер на 2,5% капитализирана месечна лихва, върху главницата от 6000лв., за периода от 06.12.2000год. до пълното погасяване на задължението - 23.08.2002год., но такава претенция не е предявена, а е предявена за периода 23.08-2002г. до 19.10.2005г. Ето защо , Окръжния съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23/01.03.2006г., постановено по гр.д.N 401/2005г. по описа на Момчилградския районен съд .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБългария в 30 дневен срок от съобщението за изготвянето му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |