РЕШЕНИЕ № 260017
гр. Бургас, 25.01.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
районен съд, гражданска колегия, в публичното заседание на дванадесети януари
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Панайот Атанасов
при секретаря Елена
Христова, като разгледа докладваното от съдията П. Атанасов гр. д. № 1132/2021
год., за да се произнесе, взе предвид:
Делото
е образувано по повод исковата молба на „Мого България” ЕООД, ЕИК …., със седалище
гр. София, с която претендира приемане за установено, че ответникът Д.И.И., с
настоящ и постоянен адрес ***, му дължи следните суми: 1333,03 лева – главница за
периода 01.07.2018-15.04.2019 год., по Договор за финансов лизинг № …../02.04.2018
год.; 989,94 лева – възнаградителна лихва за периода 01.07.2018-15.04.2019 год.;
77,04 лева – договорна неустойка за забавено плащане на главницата за периода 01.06.2018-15.04.2019
год.; 130,73 лева – сборен платен местен данък по чл. 52, ЗМДТ за лизинговата
вещ за 2018-2019 год., и 665,82 лева – договорна неустойка за предсрочно прекратяване
на договора от ищеца поради неизпълнението му от ответника, както и обезщетение
в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 1333,03 лева, начиная
от 23.01.2020 год. до окончателното й изплащане, които вземания съставляват
част от предмета на Заповед за изпълнение № 735/13.03.2020 год. и Заповед за
изпълнение № 260066/09.09.2020 год., двете издадени по ч. гр. д. № 432/2020
год. на БсРС; ангажира доказателства, претендира присъждане на деловодните
разноски.
Исковата
молба е уточнена с писмена молба от 16.04.2021 год.
Правните основания на
предявените обективно съединени положителни установителни искове са чл. 124,
ал. 1 във вр. с чл. 422, ГПК, чл. 79, ал. 1, чл. 92, чл. 84, ал. 1, чл. 86, ЗЗД
и чл. 342, ТЗ.
Ответникът, чрез
процесуалния си представител по чл. 47, ал. 6, ГПК, оспорва исковете; не
ангажира доказателства.
Съдът, след запознаване
със становищата на страните и данните по делото, като съобрази приложимите
нормативни разпоредби, намира за установено:
Ищецът твърди, че е
легитимиран като кредитор на ответника, на основание Договор за финансов лизинг
№ …../02.04.2018 год., по силата на който е предоставил на Д.И. следния
лизингов актив: лек автомобил „.. ..“, с цена от 5200 лева, за срок от 24
месеца, при ГЛП от 39.60 % и ГПР от 49.72 %. Ищецът твърди, че контрахентът му
е извършил частични плащания, а след 13.06.2018 год. е налице пълно
неизпълнение по договора, което е мотивирало кредитора едностранно да прекрати съглашението
на 11.04.2019 год., с писмено уведомление – л. 35 по описа на делото.
Лизинговата вещ е върната на ищеца на същата дата, с приемо-предавателен
протокол.
Ищецът твърди, че за
периода на действие на договора ответникът не е заплатил част от дължимите
суми; за тях са издадени Заповед за изпълнение № 735/13.03.2020 год. и Заповед
за изпълнение № 260066/09.09.2020 год., двете по ч. гр. д. № 432/2020 год. на
БсРС.
По делото е изготвено и
прието експертно заключение, неоспорено от страните, което съдът цени като
обективно и компетентно. Вещото лице е установило размера на дължимите
вземания, при отчитане извършените от ответника частични погасителни плащания.
При така изложената
фактическа и правна обстановка съдът намира предявения главен положителен
установителен иск за основателен. Представеният писмен договор за лизинг не е
оспорен по автентичност, поради което съдът приема, че страните са били
обвързани с валидно възникнало договорно правоотношение през периода
02.04.2018-11.04.2019 год. Лизингополучателят е и потребител по смисъла на § 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като поради естеството и предмета му договорът попада
под правилата на ЗПК. Това произтича от спецификите на договора за финансов
лизинг, с който се осъществява инвестиционно кредитиране на лизингополучателя
за посочената в него парична сума. Съгласно чл. 24, ЗПК, приложими към тези
правоотношения са и нормите на ЗЗП, а и за съда възниква нормативното
задължение по чл. 7, ал. 3, ГПК да следи за наличие на неравноправни клаузи в
потребителски договор. По делото не се спори, че ищецът-лизингодател е
изпълнил задължението си по съглашението (предал е уговорената лизингова вещ),
поради което е легитимиран като изправна страна. Действието на договора е
отпаднало на 11.04.2019 год., с уведомяване на длъжника за волята на кредитора
да прекрати едностранно договора поради неизпълнението му от лизингополучателя
(вж. т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
год. на ОСГТК на ВКС); последица от това предсрочно прекратяване е и извършеното
доброволно връщане от ответника на лизинговата вещ. По отношение претендираната
главница съдът отчита извършените от ответника частични плащания, съгласно
неоспореното експертно заключение, в което е посочен размерът на дължимата сума
– 1262,88 лева. За горницата до претендираните 1333,03 лева главният иск е
недоказан и следва да бъде отхвърлен, ведно с акцесорната претенция за законна
лихва.
Иска за договорна (възнаградителна)
лихва съдът намира също за частично доказан. Това възнаграждение се дължи само
за периода на съществуване на договорното правоотношение между страните, т. е.
до 11.04.2019 год. В изпълнение разпоредбата на чл. 162, ГПК съдът изчислява
служебно размера на сумата, която възлиза на 982,78 лева, т. е. искът следва да
бъде отхвърлен за горницата до 989,94 лева.
По същите съображения
искът за неустойка за забава следва да бъде уважен частично, за сумата от 48,51
лева, изчислена служебно от съда, на основание чл. 162, ГПК, и отхвърлен за
горницата до 77,44 лева. Това вземане произтича от клаузата на т. 15. 1. от
общите условия и от законовото правило на чл. 84 във вр. с чл. 86, ЗЗД, а
предвид неизпълнението на ответника да плати изцяло и в срок лизинговите вноски,
той дължи обезщетение за забавата си.
Исковете за договорна
лихва и за неустойка за забава следва да бъдат отхвърлени за периода
12-15.04.2019 год., през който процесният договор е бил прекратен едностранно
от ищеца и не е обвързвал страните.
Съдът
намира за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договорните клаузи
за възнаградителна лихва и за неустойка за забава. По отношение тези вземания е
налице договорна свобода за контрахентите – чл. 9, ЗЗД, а и размерите им не са
прекомерни, за да противоречат на закона или на добрите нрави. Размерът на
договорната лихва не надвишава и установената от законодателя горна граница на
ГПР (чл. 19, ЗПК), поради което договорната клауза по т. 5 за това парично
задължение на ответника не е нищожна.
Съдът
намира за основателен, но частично доказан по размер, иска за възстановяване на
платения от ищеца данък по чл. 52, ЗМДТ за 201-2019 год. Видно от представените
преводно нареждане и съставен от ищеца списък към него, местният данък за лизинговия
автомобил за 2019 год. възлиза на 33,37 лева и е бил платен от лизингодателя на
28.06.2019 год. Делото не съдържа данни за уведомяване на контрахента за това
плащане, с оглед началото на 5-дневния срок за връщане на сумата от
лизингополучателя – т. 8. 7.-8. 7. 4. от общите условия. Въпреки това, съдът
намира, че искът е основателен за посочената сума, тъй като релевантен в случая
е фактът на извършено от ищеца плащане на местния данък, а ответникът е бил уведомен
за това с връчването на исковата молба и приложенията към нея (чл. 235, ал. 3, ГПК). По отношение другата част от претенцията – за 97,36 лева, делото не
съдържа доказателства за заплащането й от ищеца, за да възникне задължението за
връщане на сумата от ответника, поради което искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Съдът
намира за основателен иска за заплащане на неустойка за предсрочно прекратяване
на договора. Това вземане възниква в полза на ищеца-лизингодател в хипотезата
на прекратяване на съглашението поради неизпълнението му от контрахента – съгл.
т. 15. 5. от общите условия. Неустойката в разглеждания казус има обезщетителна
функция, тъй като е свързана с неизпълнения от ответника договор (Решение № 147/16.07.2013
год. по гр. д. № 1372/2012 год. на IV ГО на ВКС); нейният размер не е
прекомерен, тъй като възлиза на сбора на последните 3 лизингови вноски, при
оставащи неплатени 12 вноски – общо 2663,28 лева (при съобразяване с факторите
по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год.
на ОСTK на ВКС). Според неоспореното експертно заключение, този сбор представлява
665,82 лева, т. е. искът следва да бъде уважен изцяло.
Предвид твърдените от
ищеца отрицателни факти – липса на плащане на приетите от съда за дължими суми,
ответникът носи тежестта за провеждане насрещно пълно доказване извършването на
частично или пълно плащане, или за друг валиден способ за погасяване на
спорните парични задължения. Такова доказване по делото не е проведено, поради
което съдът намира, че исковете следва да бъдат уважени в посочените по-горе
размери.
Частичното уважаване на
исковете налага осъждане на ответника да заплати на ищеца деловодни разноски в
съответен размер, направени в настоящия исков процес – общо 641 лева, която
сума е сбор от доплатените държавни такси, юрисконсултско възнаграждение и
депозити за представител на ответника и за вещо лице (чл. 78, ал. 1 във вр. с
чл. 80, ГПК).
В изпълнение указанията
на ВКС по т. 12 от 4/2013-2013-ОСГТК, при съобразяване с частичната основателност
на исковете, в тежест на ответника следва да бъдат възложени деловодните
разноски, направени в заповедното производство – общо 159,87 лева, която сума е
сбор от заплатената държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съобразно
волята на ищеца в писмената му молба от 11.01.2022 год., съдържаща списък на
претендираните по основание и размер разноски.
Мотивиран от
изложеното, на основание чл. 235, ГПК,
Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ГПК, че
ответникът Д.И.И., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, дължи на
ищеца „Мого България” ЕООД, ЕИК …, със седалище и адрес на управление гр.
София, …….. следните суми: 1262,88 лева – главница за периода
01.07.2018-11.04.2019 год., по Договор за финансов лизинг № …../02.04.2018
год.; 982,78 лева – възнаградителна лихва за периода 01.07.2018-11.04.2019
год.; 48,51 лева – неустойка за забавено плащане на главницата за периода
01.06.2018-11.04.2019 год.; 33,37 лева – платен местен данък по чл. 52, ЗМДТ за
2018-2019 год., и 665,82 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на
договора от ищеца поради неизпълнението му от ответника, както и обезщетение в
размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 1262,88 лева,
начиная от 23.01.2020 год. до окончателното й изплащане, които вземания
съставляват част от предмета на Заповед за изпълнение № 735/13.03.2020 год. и
Заповед за изпълнение № 260066/09.09.2020 год., двете издадени по ч. гр. д. №
432/2020 год. на БсРС, И ОТХВЪРЛЯ като неоснователни иска за главница – за горницата
му над 1262,88 лева до 1333,03 лева, както и акцесорния иск за законна лихва
върху тази горница, начиная от 23.01.2020 год. до окончателното й изплащане;
иска за договорна лихва – за горницата му над 982,78 лева до 989,94 лева и за
присъждането й за периода 12-15.04.2019 год.; иска за договорна неустойка за
забава – за горницата му над 48,51 лева до 77,44 лева и за присъждането й за
периода 12-15.04.2019 год., както и иска за местен данък по чл. 52, ЗМДТ за
2018-2019 год. – за горницата му от 97,36 лева.
ОСЪЖДА
Д.И.И., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, да заплати на „Мого
България” ЕООД, ЕИК …, със седалище и адрес на управление гр. София, …………..деловодни
разноски в размер от 159,87 лева, направени в заповедното производство по ч.
гр. д. № 432/2020 год. на БсРС.
ОСЪЖДА
Д.И.И., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, на основание чл. 78,
ал. 1, ГПК, да заплати на „Мого България” ЕООД, ЕИК …., със седалище и адрес на
управление гр. София, ………..деловодни разноски в размер от 641 лева, направени
по гр. д. № 1132/2021 год. на БсРС.
Решението може да бъде обжалвано от страните по въззивен ред пред БсОС
в 2-седмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./
Вярно с оригинала ЕХ