Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                    гр.София, 20.12.2019 год.

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Марина Гюрова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян  гр.дело №4247 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 04.12.2018 год., постановено по гр.дело №28564/2018 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Б.П.Б.“ АД срещу П.И.Р. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 18 016.90 лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №80178/2017 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в – 10.11.2017 год. до окончателното й изплащане, 2 240.43 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.01.2015 год. до 31.10.2016 год., 14 359.81 лв. – наказателна лихва за периода от 20.01.2015 год. до 09.11.2017 год., 437.59 лв. – такса за периода от 20.01.2015 год. до 09.11.2017 год. и 57.60 лв. – такса, като ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 902.24 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 752.27 лв., а по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 30.21 лв., представляваща държавна такса.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.И.Р.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не бил обсъдил всички доказателства по делото, допуснал грешки при прилагане на логически и опитни правила и формирал неправилни правни изводи. Видно било от данните по делото, че ищецът никога не бил възразявал, че приетото от него обезпечение /ипотеката от трето лице/ е негодно, както и не бил взел становище по подадения отговор на исковата молба. Съобщението за подадената молба и образуваното дело за производство по несъстоятелност било получено от третото лице на 21.08.2013 год. след учредяване на ипотеката – на 14.08.2013 год., т.е. не била налице недобросъвестност. Неправилно СРС бил кредитирал заключението на вещото лице по допусната съдебно-счетоводната експертиза относно т.нар. положително становище на банката за годността на обезпечението. В случая банката не била възразила относно годността на обезпечението, като липсвало и отрицателно становище. Неправилно първоинстанционният съд ценил договора за рефинансиране и неговият новиращ ефект. Не било необходимо новацията да е пълна, т.е. по отношение на целия предходен договор. В случая новацията била по отношение на задължението за погасяване към определен момент чрез плащане от страна на банката, което не било сторено от нея и представлявало неизпълнение. Неправилна била и преценката на СРС за добросъвестността, респ. недобросъвестността на страните по договора за рефинансиране. Самото сключване на ипотеката означавало приемане на обезпечението. Датата на неплатежоспособността на третото лице била определена от САС в неговото решение, като тази дата нямало как да е известна и предполагана от страна на банката. Нещо повече самата банка била недобросъвестна, тъй като не била проверила за наличието на образувано производство срещу третото лице, учредяващо ипотеката, нито била изискала удостоверение в тази насока, а  третото лице, както и ответника, узнали за заведеното дело едва след сключване на ипотеката. СРС бил допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 107, ал. 1 ЗЗД. За настъпването на погасителния ефект на новацията било достатъчно старото задължение да се замени с ново, какъвто бил настоящият случай. Правоотношението за погасяване на задълженията по договора за кредитна карта било прекратено с възникването на правоотношението по новиращия договор, респ. задълженията по прекратеното правоотношение били погасени, тъй като били заменени със задълженията по новото правоотношение. Следователно в случая била налице новация, като новият договор бил влязъл в сила, не бил прекратен едностранно от ищеца, тъй като последният бил неизправна страна по него, поради което и вземанията по договора за кредитна карта не съществували, поради погасяването им с възникването на нови задължения, за които нямало данни да са обявени за предсрочно изискуеми. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Б.П.Б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било установено, че договорът за кредит от 06.08.2013 год. бил прекратен от ищеца с нотариална покана от 06.08.2014 год. и по него суми не били усвоявани. Не била налице новация, както считал жалбоподателят, тъй като договорът за кредит от 06.08.2013 год. бил със самостоятелен предмет, срок и размер на кредита, а и тъй като бил прекратен нямал никакво отношение към процесния договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 21.08.2006 год. В разглеждания случай се касаело за рефинансиране, но суми по договора не били усвоявани. Кредитът не бил отпуснат, тъй като било открито производство по несъстоятелност по отношение на ипотекарния длъжник. Ако имало нарушени парва във връзка с учредяването на ипотеката, то същите следвало да бъдат заявени не от ответника, от лицето, което било учредило ипотеката. Вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза не можело да изследва факта дали за банката е било налице предоставяне на годно обезпечение по втория договор за кредит. Това обстоятелство било заявено в писмено становище по делото и подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност на ипотекарния длъжник било безспорно /и договорно/ основание обезпечението да не бъде прието като годно за целите на кредита. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Доказано е по делото /а и не се спори/, че на 21.08.2006 год. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта, сключен при Общи условия, при действието на Наредба № 16 от 29.09.2005 год. за електронните платежни инструменти /Обн., ДВ, бр. 81 от 11.10.2005 г., отм., бр. 62 от 04.08.2009 г., в сила от 01.11.2009 г./, по силата на който банката издала на името на ответника, наречен „картодържател“ международна кредитна карта с ПИН–код и приела да обслужва плащанията с нея в съответствие с действащото в страната законодателство, тарифата за лихвите, таксите и комисионните и Общите условия на банката, като предоставила на картодържателя кредит с кредитен лимит от 20 000 лв. Картодържателят се задължил да заплаща на банката такси и комисионни съгласно Тарифата на банката, както и да погасява кредита чрез минимални погасителни вноски, дължими на 15-тия ден след датата на последното месечно извлечение. Използваната част от кредитния лимит се олихвявала с годишен лихвен процент в размер на 14.75 %, при условията, посочени в чл. 15 от договора, като ако минималната погасителна вноска не била погасена до датата на падежа, върху непогасената част се нея се начислявала наказателна лихва /неустойка/ в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка от 10 % на годишна база; лихвата се начислявала, считано от дена, следващ датата на падежа до момента, в който задължението бъде погасено и се обявявало като дължима в следващото месечно извлечение. Срокът на действие на договора изтичал два месеца след изтичане на срока на валидност на банковата кредитна карта и автоматично се подновявал при преиздаването на банкова кредитна карта.

Безспорно е във въззивното производство, че последната издадена на  ответника по договора кредитна карта била валидна до 31.08.2016 год.

Установено е също така, че на 06.08.2013 год. е бил сключен договор за предоставяне на многоцеливи кредит с ипотека №38/R/2013 год. между ищеца, от една страна и от друга страна П.И.Р., Д.И.Р. и И.Д.Р., като кредитополучатели и „Б.“ АД, като ипотекарен дължник, по силата на който банката предоставяла на кредитополучателите многоцеливи кредит в размер на 48 912.95 евро, който следвало да бъде използван от последния за рефинансиране на всички дължими суми по кредит, отпуснат от банката с три договора за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 21.08.2006 год. /в т.ч. процесния/ – главница, лихви, такси и други разноски, както и начислените лихви от датата на подписване на договора до представяне на удостоверение за тежести за вписана първа по ред ипотека в полза на банката, като обезпечение на договора. Такава ипотека била учредена на 14.08.2013 год. от „Б.“ АД /видно от приетия като доказателство по делото нотариален акт на л. 15 – 17 от първоинстанционното дело/. Кредитополучателите се задължили да погасят кредита на 60 равни месечни /анюитетни/ вноски, последната от които изравнителна, а първата – платима в месеца, следващ усвояването и на съответната дата на усвояване. Страните постигнали съгласие, че ако след извършеното рефинансиране по трите договора за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 21.08.2006 год. останат свободни суми, последните да бъдат използвани за погасяване на кредита /кредитите/, което ще бъде извършено служебно от банката, като кредитополучателите се задължили да платят остатъка до пълното погасяване и закриване на кредитните карти, описани в чл. 1, ал. 2. Кредитът следвало да се предостави за усвояване по разплащателна/спестовна сметка, открита на името на кредитополучателите при банката след изпълнение на изискванията по раздел VІ – чл. 16 – 18 и при спазване на уговорените в договора срокове за усвояване.  Крайният срок за усвояване бил 3 месеца след подписване на кредита, като щял да бъде усвоен от кредитополучателите еднократно и безкасово по сметката им с цел рефинансиране на всички задължения /редовни и просрочени/ и последващо закриване на кредитните лимити по съществуващите кредитни карти. Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 2  от раздел ІІ на договора, при неспазване на крайния срок за усвояване на кредита, независимо от причините за това, банката имала право да прекрати едностранно договора, без да дължи неустойки и обезщетения и без да се възстановяват направените от коя и да е от страните разходи при сключването на договора за кредит.

На 08.08.2014 год. банката уведомила /с нотариални покани/ кредитополучателите по горепосочения договор за кредит, че на основание чл. 3, ал. 2 от раздел ІІ обявява договора за прекратен, считано от дата на получаване на поканите.

Единствените спорни във въззивното производство въпроси са свързани с това дали със сключването между страните на  договора за предоставяне на многоцеливи кредит с ипотека №38/R/2013 год. от 16.08.2013 год. се е погасило правоотношението между тях по договора за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 21.08.2006 год., т.е. настъпила ли е обективна новация, както и дали банката е изправна страна по договора от 16.08.2013 год. и валидно ли е упражнила правото да прекрати същия.

За да е налице обективна новация – чл. 107 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; 2/ валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; 3/ разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет; 4/ намерение за новиране; 5/ страните трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. А и отделно от това следва да се посочи, че новационното намерение  трябва да бъде изрично и недвусмислено изразено, да се установява от договора, а не да се предполага.

Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 и 2 от Наредба № 9 от 03.04.2008 год. за оценка и квалификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /Обн., ДВ, бр. 38 от 11.04.2008 год., в сила от 11.04.2008 год., отм., бр. 40 от 13.05.2014 год./, кредитът се счита за преструктуриран, когато първоначалните условия по споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника, предизвикани от влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност да се изплати в срок пълния размер на дълга, които отстъпки банката не би дала при други обстоятелства. Кредитът може да се преструктурира чрез намаляване на дълга /главница и/или лихва/, замяна на част от дълга със собственост, рефинансиране или други финансови отстъпки от страна на банката /т.е. споразуменията за преструктуриране целят реалното облекчаване на съществуващ дълг/.

В контекста на изложеното въззивният съд приема, че отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание и предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Поради това няма новация, както е в и настоящия случай, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили начина и времето на неговото погасяване /несъществени елементи/, тъй като не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието на стария дълг.

Следователно липсва изразена ясна воля на страните по делото за погасяване на породените от договора за издаване и обслужване на международна кредитна карта задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание и предмет, което да обуславя извод за наличието на обективна новация по чл. 107 ЗЗД като основание за отпадане на задълженията на ответника – виж в този смисъл  Решение № 130 от 24.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 650/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 138 от 22.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 27/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 136 от 6.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2483/2014 г., II т. о., ТК, Решение № 110 от 17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1568/2014 г., I т. о., ТК, Решение № 69 от 30.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 602/2016 г., II т. о., ТК, Решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 2602/2014 г., II т. о., ТК, Решение № 225 от 3.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 3696/2014 г., I т. о., ТК, Решение № 118 от 08.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 729/2015 г., І т. о., ТК.

На следващо място по делото не се спори, че уговореният с договора от 06.08.2013 год. кредит не е бил усвоен еднократно и безкасово от кредитополучателите /в т.ч. от ответника/ в тримесечния срок по чл. 3, ал. 2, изр. 1, поради непредоставянето му от ищеца и упражненото от него право по чл. 3, ал. 2, изр. 2 едностранно да прекрати договора. Банката е счела, че вземанията й ще останат необезпечени, тъй като макар че в нейна полза на 14.08.2013 год. е била учредена ипотека от „Б.“ АД и кредитополучателите са представили на 28.08.2013 год. на „Б.П.Б.“ АД удостоверение за тежести и удостоверение по чл. 87, ал. 6 ДОПК, впоследствие по отношение на посоченото дружество /ипотекарния длъжник/ е било открито производство по несъстоятелност, като е била определена начална дата на неплатежоспособността – 29.08.2013 год. /Решение №1948 от 11.08.2017 год. по т.дело №5837/2016 год. по описа на САС – видно от данните в Търговския регистър/ – препис от исковата молба за откриване на производство по несъстоятелност е бил връчен на „Б.“ АД на 21.08.2013 год.

Обезпечението при банковия кредит има изрична уредба – виж разпоредбите на Закона за кредитните институции. Следователно наличието на уговорено обезпечение е необходимо присъщ белег на всеки един договор за банков кредит, като ипотеката /чл. 166 и сл. ЗЗД/ е само една от възможните форми за обезпечаването на тази абсолютна търговска сделка. Кредитополучателят има задължение, като освен това той е длъжен да поддържа обезпечението по такъв начин, че то да е достатъчно с оглед на покриване на задължението. Аргумент в подкрепа на това е разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ, в която е предвидено, че ако обезпечението стане недостатъчно, банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита.

Хипотезата, при която длъжникът не е дал обещаното обезпечение, не е включена в текста на чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ, тъй като банков кредит се отпуска само когато обезпечението вече е дадено. Общата норма на чл. 71 ЗЗД свързва изгубването на преимуществото на срока, уговорен в полза на длъжника, с настъпването на определените факти, между които и недаване на обещаното обезпечение. С настъпването на това обстоятелство интересът на кредитора е застрашен, тъй като се създава опасност длъжникът да изпадне в състояние, при което е в невъзможност да изпълни задължението си при настъпване на падежа и кредиторът да не може да получи реално изпълнение. Затова в тези случаи законът защитата интереса на кредитора като му предоставя възможност, чрез едностранно изявление да внесе изменение в уговорките на договора, чрез което да трансформира задължението на длъжника от срочно в безсрочно, при което да може да иска незабавното му изпълнение, а с оглед прогласената в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето и по арг. от чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ следва да се приеме, че кредиторът може да откаже да изпълни договора, респ. да го прекрати едностранно, ако междувременно даденото обезпечение се окаже негодно или стане недостатъчно /виж чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ/.

Независимо от изложеното обаче настоящият съдебен състав намира, че в разглеждания случай е без значение за предмета на спора дали банката е упражнила валидно правото да прекрати едностранно договора от 06.08.2013 год. И това е така, тъй като обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението /не е получил такива от банката/, не го освобождава от отговорност – чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Неосъществяването на фактическия състав по чл. 3, ал. 2, изр. 2 от договора от 06.08.2013 год. би могло да породи за ответника единствено вземане за обезщетение за вреди от договорно неизпълнение.

Следователно и доколкото ответникът нито твърди, нито установява, че е заплатил съществуващите си задължения за главница, договорна лихва, неустойка /наказателна лихва/ и такси в доказаните по делото размери, то релевираните претенции се явяват основателни и следва да бъдат изцяло уважени, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд,

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърди, като правилно.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 421.34 лв.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                              Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.12.2018 год., постановено по гр.дело №28564/2018 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в.

ОСЪЖДА П.И.Р. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 421.34 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

                                                   

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1/                           2/