Решение по дело №1245/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от Б. Т. Д. против Решение № 46/01.04.2025 г., постановено по АНД № 152 по описа за 2025 година на Районен съд – Свиленград.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспорения съдебен акт, тъй като бил постановен в противоречие с материалния и процесуалния закон. Най-напред се твърди, че районният съд неправилно преценил, че в случая не се прилагали сроковете по чл. 34 ЗАНН, тъй като електронният фиш (ЕФ) не бил нито акт за установяване на административно нарушение (АУАН), нито наказателно постановление (НП). На следващо място се оспорват мотивите на съда за доказаност на нарушението, тъй като от приложените към административнонаказателната преписка снимки се установявали няколко леки автомобили, като не можело да се установи скоростта на кое точно МПС от тях била отчетена с процесното автоматизирано техническо средство или система (АТСС). Сочи се и че доколкото използваното за заснемане на нарушението АТСС представлявало мобилна система за видеоконтрол и липсвали доказателства същата да била предварително позиционирана и трайно поставена на пътя съгласно чл. 165, ал. 2, т. 6 и т. 7 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), то следвало да се приеме, че с този вид техническо средство не можело да бъде установено и заснето нарушение на правилата за движение по пътищата в хипотезата на чл. 189, ал. 4 ЗДвП. Счита се, че административнонаказателната отговорност на жалбоподателя неправилно била ангажирана посредством издаването на ЕФ, тъй като в случая се доказвало участието на контролен орган, а присъствието му на място извършено нарушение налагало изпълнение незабавно на правилата по ЗАНН, т.е. следвало да бъде спрян нарушителя незабавно на мeстоизвършване на нарушението и именно там да му бъде съставен акт. Освен това по делото не бил представен Протокола по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-532 от 12.05.2015 г. за условията и реда за използване на автоматизирани технически средства и системи за контрол на правилата за движение по пътищата, издадена от Министъра на вътрешните работи (Наредбата), а това водило до незаконосъобразност на проведената процедура по установяване на нарушението. Накрая се поддържа и че било налице и друго самостоятелно основание за отмяна на ЕФ, а именно лаконичното и непълно описание на административното нарушение, което се изчерпвало с посочване на дата, час, но не и място на извършване, peг. номер на МПС, но не и писмени доказателства, че към момента на проверката именно соченото за нарушител лице управлявало автомобила, стойности на „разрешена”, „установена“ и „превишена“ скорост.

Предвид изложеното се иска да се отмени Решение № 46/01.04.2025 г., постановено по АНД № 152 по описа за 2025 година на Районен съд – Свиленград.

Ответникът по касационната жалба - ОДМВР – Хасково, не изразява становище по нея.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд като да бъде оставено в сила.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

С Решение № 46/01.04.2025 г. по АНД № 152/2025 г. Районен съд – Свиленград е потвърдил ЕФ за налагане на глоба за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система, Серия К № 9788042, издаден от ОДМВР - Хасково, с който на Б. Т. Д., на основание чл. 182, ал. 4, във връзка с чл. 189, ал. 4, във връзка с чл. 182, ал. 2, т. 6 ЗДвП е наложено административно наказание – ,,Глоба“ в размер на 700 лева за извършено нарушение по чл. 21, ал. 2, във връзка с ал. 1 ЗДвП.

За да постанови този резултат, районният съд най-напред е отчел настъпилата законова промяна през 2015 г., предвиждаща възможност да бъде издаден ЕФ за санкциониране на извършено нарушение на ЗДвП, когато то е установено и заснето с мобилно АТСС, при условие, че са изпълнени изискванията на Наредбата, което в случая е било сторено. На следващо място, след като се е позовал на Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., на ОСНК на ВКС и ОСС на Втора колегия на ВАС и на чл. 85а ЗАНН, е приел, че относно института на погасителната давност за административнонаказателно преследване, по силата на препращащата норма на чл. 11 ЗАНН, са приложими разпоредбите на общата част на Наказателния кодекс (НК), в частност срокът по чл. 80, ал. 1, т. 5 НК /ред. ДВ, бр. 26/2010 г./, а именно 3 години, респ. този по чл. 81, ал. 3 НК, а именно 4 години и 6 месеца. В случая не е изтекла обикновената давност поради прекъсването ѝ с издаването на ЕФ на 08.10.2024 г. и връчването му на жалбоподателя на 29.12.2024 г., и спирането ѝ с подаването на жалба на 11.01.2025 г., а предвид датата на извършване на административното нарушение - 24.03.2022 г., абсолютната давност ще изтече на 24.09.2026 г. Ето защо е прието, че не са налице основанията за погасяване на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя за процесното административно нарушение. Съдът е посочил още, че не са били допуснати съществени процесуални нарушения по образуването и приключването на административнонаказателната процедура, които да водят до нарушаване на правото на защита на жалбоподателя и да са основания за нейната незаконосъобразност и отмяна. Съставеният ЕФ е бил с минимално изискуемото съдържание и задължителните реквизити, изчерпателно изброени в нормата на чл. 189, ал. 4 ЗДвП. Мотивирал се е, че от приложените в преписката доказателства се установявало, че използваното в случая мобилно средство за контрол е било от одобрен тип, в съответствие с метрологичните изисквания, технически изправно и преминало последваща проверка. Освен това не е било необходимо изготвянето на снимка на разположението на уреда, тъй като по делото се установява от приложения Протокол, че процесното нарушение е било установено с техническо средство мобилна система за видеоконтрол TFR-1M № 642, която е била прикрепена към превозно средство (служебен автомобил с рег. № [рег. номер]), а не е било временно разположено на пътя. Съдът е намерил за неоснователно и направеното възражение, че не били спазени изискванията на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, предвиждащ поставяне на пътен знак за мястото на контрол с оглед последващо изменение на чл. 165 ЗДвП, обн. в ДВ, бр. 54 от 05.07.2017 г. Предвид разпечатаните показания на техническото средство, приложения снимков материал и данните от съдържанието на Протокола за използване на АТСС, е приел за доказани обективните признаци на нарушението - часа и мястото на нарушението, регистрационния номер на автомобила, скоростта на движението му и превишението на максимално разрешената скорост в пътния участък, а именно че на 24.03.2022 г. на АМ Марица при км.110+100, на територията на община Свиленград, област Хасково в посока АМ Марица към Р.Турция, Б. Т. Д. в качеството си на водач на лек автомобил марка „БМВ”, модел „М550Д ХДрайв” с държавен регистрационен номер [рег. номер] /видно от декларация на собственика на лекия автомобил, че на процесната дата МПС е управлявано от жалбоподателя/, го е управлявал със скорост 120 км/ч, при ограничение на скоростта, регламентирано с пътен знак В26, предвиждащ забрана за движение със скорост, по-висока от означената, а именно: 60 км/ч. /след приспадане на допустимата грешка от 4км/ч/. По отношение на мястото на извършване на нарушението изрично е отбелязано, че е посочено коректно с текстово описание и GPS координати, като посочването на АМ Марица при км.110+100, на територията на община Свиленград, област Хасково в посока АМ Марица към Р.Турция, е достатъчно за означаването му. Прието е също така наличието и на субективния елемент от състава на нарушението, доколкото то е било извършено е виновно, при пряк умисъл. По отношение на наложеното с обжалвания ЕФ наказание съдът е намерил същото за правилно с оглед постигане на предвидените в чл. 12 ЗАНН, като процесното административно нарушение не разкривало характеристиките на маловажен случай.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Съображенията за това са следните:

При напълно изяснена фактическа обстановка, след като е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства, подробно е обсъдил същите, както и всички наведени от страните доводи и възражения, решаващият състав на районния съд е формирал правилен краен извод.

Оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон са неоснователни.

В тази връзка следва да се отбележи, че въззивната инстанция е дала правилни и законосъобразни отговори на всяко едно от тях, доколкото същите вече са били поставени за разглеждани пред нея, поради което следва да бъдат споделени изцяло и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН настоящият съдебен състав препраща към мотивите на решението ѝ в съответните части.

Най-напред е необходимо да се посочи, че напълно законосъобразно е ангажирана административнонаказателната отговорност на касатора посредством издаването на ЕФ, а направеното в тази връзка позоваване на определени части от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 26.02.2014 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСК на ВАС, е некоректно с оглед последвалите след постановяването му промени в ЗДвП. Съгласно чл. 39, ал. 4 ЗАНН, за случаи на административни нарушения, установени и заснети с техническо средство или система, в отсъствие на контролен орган и нарушител, когато това е предвидено в закон, овластените контролни органи могат да налагат глоби в размер над необжалваемия минимум по ал. 2, за което се издава ЕФ, а чл. 85а ЗАНН предвижда, че доколкото в този закон няма особени правила за административнонаказателния процес при нарушения, установени с техническо средство или система съгласно чл. 39, ал. 4, се прилагат разпоредбите на ЗДвП. Ето защо в случая се явява приложима нормата на чл. 189, ал. 4 ЗДвП, според която при нарушение, установено и заснето с автоматизирано техническо средство или система, за което не е предвидено наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство или отнемане на контролни точки, каквато е и разглежданата хипотеза, се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба в размер, определен за съответното нарушение. Изразът "в отсъствието на контролен орган" не води до извод, че физическото присъствие на контролния орган до техническото средство за установяване и заснемане на нарушение, налага да се проведе процедура по съставяне на АУАН и издаване НП, вместо такава по издаване на ЕФ, а следва да се тълкува, че той не взема участие, или ако взема – не може да влияе, при самото установяване и заснемане на нарушението от техническото средство. В този смисъл е и трайната практика на настоящата касационна инстанция – вж. напр. Решение № 998 от 27.12.2019 г. по КАНД № 1146/2019 г., Решение № 544 от 8.01.2014 г. по КАНД № 527/2013 г., Решение № 477 от 21.11.2013 г. по КАНД № 415/2013 г., Решение № 456 от 31.10.2013 г. по КАНД № 422/2013 г., всички по описа Административен съд – Хасково.

Правилно е прието от районния съд и че в случая не са налице основанията за погасяване на административнонаказателната отговорност на касатора за процесното административно нарушение поради изтекла давност. Вярно е, че в хипотезата на реализиране на такава отговорност чрез издаване на ЕФ не намират приложение сроковете по чл. 34 ЗАНН за съставяне на АУАН и за издаване на НП, доколкото ЕФ е своеобразен властнически акт с установителни и санкционни функции, който се приравнява едновременно към АУАН и НП само по отношение на правното му действие, не и по форма, съдържание, реквизити и процедура по издаване.

На следващо място, проверяваният съд правилно е посочил, че уредбата относно погасяването на наказателното преследване по давност в НК е приложима и по отношение на административните нарушения по силата на препращата разпоредба на чл. 11 ЗАНН, съобразно Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСНК на ВКС и ОСС на Втора колегия на ВАС. Правилно се е позовал и на разпоредбите на чл. 80, ал. 1, т. 5 НК и чл. 81 НК, които приложени към установената по делото фактология, а именно дата на нарушението – 24.03.2022 г., дата на издаване на ЕФ – 08.10.2024 г., дата на връчване на ЕФ – 29.12.2024 г., дата на подаване на жалба срещу ЕФ – 11.01.2025 г., обосновават извод, че наистина не е изтекла нито т.нар. относителна давност по чл. 80, ал. 1, т. 5 НК, нито т.нар. абсолютна давност по чл. 81, ал. 3 НК.

Правилен е и изводът на контролираната инстанция, че в случая са посочени достатъчно пълно, точно и ясно обстоятелствата, свързани с извършване и констатиране на нарушението и са описани всички относими признаци от обективната му страна – мястото, датата, точния час на извършване, регистрационния номер на моторното превозно средство, собственика, на когото е регистрирано, посоката на движение, разрешената скорост, превишената скорост (след приспаднат толеранс), наказуемото превишение и конкретното АТСС, с което е установено. По отношение мястото на процесното деяние следва да се добави, че действително е напълно достатъчно посочването му като АМ Марица при км.110+100, на територията на община Свиленград, област Хасково, в посока АМ Марица към Р.Турция, а в приложената снимка от АТСС то е индивидуализирано и с географските си координати. Освен това сред предвидените в чл. 189, ал. 4 ЗДвП реквизити и в утвърдения със Заповед № Iз – 305 от 04.02.2011 г. на Министъра на вътрешните работи образец няма изискване да се сочат писмените доказателства, установяващи, че към момента на установяването на нарушението именно соченото за нарушител лице е управлявало заснетия автомобил.

Очевидно невярно е и твърдението, че по делото не бил представен Протокол по чл. 10, ал. 1 от Наредбата, тъй като такъв е наличен - с рег. № 1253р-3386/25.03.2022 г. и се съдържа в изпратена административнонаказателна преписка.

Доводът, че след като използваното за заснемане на процесното нарушение АТСС представлявало мобилна система за видеоконтрол и липсвали доказателства същата да била предварително позиционирана и трайно поставена на пътя съгласно чл. 165, ал. 2, т. 6 и т. 7 ЗДвП, не можело да бъде установено и заснето нарушение на правилата за движение по пътищата в хипотезата на чл. 189, ал. 4 ЗДвП, също е несъстоятелен. Това е така, защото разпоредбите на чл. 165, ал. 2, т. 7 и т. 8 ЗДвП, в които бе регламентирано задължението на определените от министъра на вътрешните работи служби да обозначават чрез поставяне на пътни знаци и да оповестяват в средствата за масово осведомяване или на интернет страницата на Министерството на вътрешните работи участъка от пътя, на който се осъществява контрол по спазването на правилата за движение чрез автоматизирани технически средства или системи са отменени, считано от 09.07.2017 г. с ДВ бр. 54 от 2017 г., а нормата на чл. 7 от Наредбата, считано от 16.01.2018 г. с ДВ бр. 6 от 2018 г., т.е. много преди датата на извършване на нарушението – 24.03.2022 г.

Напълно неоснователно е и възражението за недоказаност на процесното нарушение, тъй като от приложените към административнонаказателната преписка снимки се установявали няколко леки автомобили. Напротив, както правилно е отбелязано в обжалваното решение, на представената снимка от клип № 21128 няма други МПС освен заснетия лек автомобил марка „БМВ”, модел „М550Д ХДрайв” с държавен регистрационен номер [рег. номер].

Ето защо съдът намира, че в случая не е налице поддържаното касационно основание, поради което касационната жалба се явява неоснователна и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора само касационният ответник има право на разноски, но такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като липсва изрично искане за това, както и доказателства за извършването им.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 46/01.04.2025 г., постановено по АНД № 152 по описа за 2025 година на Районен съд – Свиленград.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.