Решение по дело №641/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 614
Дата: 3 юли 2019 г.
Съдия: Диана Димитрова Митева
Дело: 20193101000641
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 23 април 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№………./……..07.2019 г.

гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на пети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

                                ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

ПЛАМЕН АТАНАСОВ                    

при секретар Албена Янакиева,

като разгледа докладваното от съдията Митева

въззивно търговско  дело №641 по описа за 2019 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД срещу решение №642/15.02.2019г, поправено с решене № 659/15.02.2019г  по гр.д. 13143/18 г по описа на ВРС, 7 с-в, В ЧАСТТА, с която са били отхвърлени погасени по давност части от оспорени от солидарни длъжници М.и Й. Б.вземания за лихви и главница по бърз  потребителски кредит,  удостоверени в заповед за изпълнение, както следва: над 4871,63лв до 5702.19лв главница и над 2748,28 до 4458,69лв договорна лихва, начислени от 26.08.11 до 25.04.2013г, както и над 1503,21 до 4459,78 лв  наказателна лихва, начислена от 26.09.2011 до 16.05.2015г.

Въззивникът, чрез упълномощен юрисконсулт Д., се позовава на допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно приложен закон, отнасящ се за давността на периодични плащания, по отношение на вземания, които нямат такъв характер. Счита, че при правилно установеното възникване на паричното задължение на кредитополучателя, съдът е игнорирал особения  характер на  включените в анюитетни разсрочени вноски части от главница, лихви, включително и увеличението им с надбавка за просрочие като една обща престация, дължима от кредитополучателя, за която е приложима обща давност. Позовава се на установена съдебна практика отграничаваща цената за ползване на заети средства от обезщетенията за забава, каквито са  лихвите. Моли, като се отчете, че претендира анюитетни вноски, непокрити от петгодишната давност, отчитана от крайния падеж 25.04.2018г., претенцията му да бъде уважена в цялост.

В писмено становище по същество, след подробно обосноваване на отговорността на кредитополучателите за неизпълнени задължения, въззивникът коментира възприетото в задължителна практика тълкуване на характеристиките на периодичните плащания и сочи отликите им с разсрочени части от едно основно неповтарящо се задължение както за връщане на главница, така и за възнаграждението по договора. С доводи за отчитане на давността от края на погасителния план, а не от падежа по всяка от частите, формиращи вноски по него, пълномощникът на въззивника пледира за отмяна на обжалвания акт и установяване на пълния размер на удостоверените в спорната заповед вземания.

Насрещните страни, чрез адв. Л. оспорват жалбата с доводи за законосъобразно постановен акт, като се позовават на установена съдебна практика по приложение на закон за давността при разсрочване вземания за връщане на кредит на вноски по погасителен план. По същество пред настоящата инстанция, адвокатът на въззиваемите се позовава евентуално и на получено от длъжника обявяване на предсрочна изискуемост, което е изключило падежите по погасителния план. Счита законът за правилно приложен в съответствие с най- новата тълкувателна практика и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

 

Страните претендират насрещно за определяне на разноски, посочени в списъци по реда на чл. 80 ГПК( л.31  и 38). Въззивникът е оспорил размера на хонорара на адвоката на въззиваемия като прекомерен.

 

По предварителните въпроси, посочените пороци на решението и допустимостта на въззивното производство съдът се е произнесъл с определение  №1728/08.05.2018г., като е изключил изрично от предмета на въззивния контрол частта от жалбата, представляваща недопустимо позоваване на друго правоотношение между същите страни.

 

Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително и съответства на предявения иск за установяване на оспорено вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение въз основа на твърдения за неизпълнение до уговорения краен падеж на задължения на кредитополучател и съдлъжник за връщане на банков кредит, индивидуализирани чрез описанието на отделните му компоненти като главница, договорна лихва и наказателна лихва, възникнали по конкретен договор. Разгледаният спор е квалифициран като иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК.  Основанието на иска е очертано от първоинстанционния съд изцяло съответно на твърденията на кредитора, изложени при заявяването на претенцията за издаване на заповед за изпълнение. В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззивника за вземане, точно съответстващо на описаното в твърденията на кредитора при предявения от него установителен иск (за главница, договорна лихва и наказателна  лихва). Заповедта е била оспорена с възражение, което съответно поражда несъмнен интерес от съдебно установяване по специалния ред. Искът е предявен в указания от съда срок. Установяването (след поправката на диспозитива на решението) е  допустимо.

 

 Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Искането си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е основал на договор за кредит, предоставен на кредитополучателя Б. и съпругата му, задължила се солидарно с него за връщане на  главница от 6250лв, с уговорка за заплащане на годишна лихва от 18.95% за първа година и определяем размер по референтен пазарен индекс  за следващите, които е следвало да бъдат плащани, ведно със съответно част от главницата, разпределени в 96  месечни вноски по погасителен план с краен падеж 25.04.2018г. Отделно се позовава на отнасяне в просрочие на неизвършените в срок плащания и допълнителното им олихвяване с наказателна надбавка в размер на 10 пункта над договорната лихва.

Изпълнението на праводателя на кредитора (вляла се във въззивника банка) и допусната забава на длъжниците след последно изплащане на вноска на 26.09.2011г е безспорно установено в необжалваната част от решението. Не се спори и относно потвърдени със счетоводна експертиза размери на задълженията, начислени от банката правоприемник като неиздължени вноски ( от 17 до 96 по плана за погасяване на кредита) формирани от главницата и договорната лихва с падежи от 25.09.2011г  до изтичането на крайния срок на договора 25.04.2018г, както и допълнително начислените наказателни лихви върху всяка от просрочените части от главницата от съответен падеж до 17.05.2018г.

Доколкото предметът на въззивната проверка по същество е ограничен само до обжалваната част на решението, с която съдът е уважил отчасти възражението за погасяване на претенциите по давност, въпросите относно възникването на договорната връзка, изпълнението й от банката, респективно неизпълнението на длъжника, породило вземане за връщане на главницата и начислените според уговорките в договора лихви вече са разрешени с влязлата в сила част от решението, което не е било обжалвано. Тези правопораждащи факти са идентични с относимите към претенциите за отхвърлените части от главница, договорна и наказателна лихви и съответно следва да бъдат зачетени.

В отговора си по исковата молба длъжниците са се позовали на изтекла давност, като допълнително в първо заседание са подновили заявено още пред въззивния съд твърдение за уведомяването им за обявена от кредитора предсрочна изискуемост през 2014г. За доказване на този факт въззиваемите са представили писмо, отправено до солидарния длъжник Б., с което въззивната банка е обявила, че е правоприемник на кредитора, и е обявила предсрочната изискуемост като се е позовала на по-рано изпратена покана за доброволно изпълнение на вече просрочени плащания от праводателя. Доказване на момента на получаването на такова изявление от който и да е от длъжниците не е проведено по делото. Само факта на държане на писмото не е достатъчен за да се установи довършването на фактическия състав на лишаването на длъжника от уговорения погасителен план. Съответно на задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ (т.18 от ТРОСГТК 4/2013 на ВКС), обявяването на предсрочната изискуемост е действие на кредитора като втори субективен елемент от фактическия състав и изцяло във негова власт и интерес (Решение № 64 от 9.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5796/2014 г., IV г. о., ГК). Самият длъжник не може да „изземва“ това право от неговия носител. Като обвързан с уговорки до края на договора, длъжникът може само да  предложи изпълнение преди срок, но не и сам да трансформира дълга си в предсрочно изискуем въпреки волята на кредитора да търси изпълнение по погасителен план. В случая, нито от счетоводните записвания на кредитора, нито от наличните документи в досието на клиентите, прегледани от назначеното вещо лице по счетоводната експертиза, не са били налице данни за потвърждаване на получаването на писма със съдържанието на документите представени от въззиваемите. Без такова обратно удостоверяване кредиторът не е можел да узнае, че действително длъжниците му са  вече уведомени и да приложи последиците от отправено към тях изявление. Напротив, задържането на уведомленията от потребителите без предприемане на каквито и да е действия по уреждане на отношенията с кредитора осуетява възможността за банката да се ползва от изискуемост на непадежирали задължения и затова посочването на по-ранен падеж от самите длъжници би било злоупотреба с право, тъй като признанието за получаване на писмата не е неизгоден за тях факт, а недобросъвестно позоваване на укривано до този момент обстоятелство. По тези съображения въззивният състав отрича противопоставянето на добросъвестен кредитор на факта на изпращане на изявленията му едва след изтичане на крайния срок за издължаване на кредита, като приема, че предсрочната изискуемост не е можела да  бъде отчитана в отношенията между страните до узнаването от въззивника на получаване на писмата от длъжниците. Най-рано този факт е посочен от въззиваемите с възражението им срещу изпълняемата заповед, но този момент следва последната дата по погасителния план, спазван стриктно от кредитора, поради което е без значение за конкретния спор.

По тези съображения съдът изцяло възприема извода на първата инстанция за липса на позоваване от банката на предсрочната изискуемост. В отношенията между страните крайният срок за връщане на главницата и изпълнение на задължението за заплащане на уговорените лихви не е променен и съдът следва да съобрази падежите, уговорени в погасителния план.

Спорът между страните се концентрира в  квалифицирането на правата на кредитора и приложимия според тази квалификация закон, уреждащ давността.

На първо място съдът споделя доводите на въззивника за липса на периодичен характер на задълженията, включени във вноски по погасителен план. Според задължително тълкуване на чл.111, б.”в”  ЗЗД, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност, задълженията с падежи, настъпващи през предварително определени интервали, следва да имат относителна самостоятелност и повтарящ се характер, като общността им възниква от един правопораждащ факт(ТРОСГТК №3/2011 на ВКС). В случая обаче, кредиторът е предоставил на длъжника еднократно главницата като цяло за ползване до изтичане на краен срок 25.04.2018г., съответно и връщането на тези парични средства на  погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора да приема изпълнение на части, като облекчение на лихвената тежест за длъжника. Налице е разлика с правоотношенията, разгледани в мотивите на тълкувателния акт, които се характеризират с продължителност на изпълнението и на двете престации (предоставяне на определена услуга от доставчик срещу периодично начисляване цена за отделни периоди на ползване). Положението на доставчик, който продължава да предоставя услуга без да търси защита в рамките на по-краткия давностен срок (и така конклудентно индицира, че е загубил интерес от забавените пълни плащания за съответното месечно потребление) не е идентично с положение на кредитор, който вече еднократно е предоставил главница в цялост и изчаква крайния срок, без да притеснява длъжника, неизпълняващ уговорен в негова полза план на предварителни частични плащания. Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит на отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по  чл. 110 ЗЗД. В тази насока е и формирана съдебна практика (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК и Решение №38/26.03.2019 по т. д. №1157/2018г, 2 т.о., ТК).

На второ място обаче, в тези решения като начален момент на отчитане на давността се приема крайния срок за ползване на кредита ( последен падеж по погасителен план). Само този извод съставът на въззвиният съд преценява за несъвместим със задължителна тълкувателна дейност на ВКС. Така в  т.2 от ТРОСГТК 3/2017г, погасителният план с анюитети се възприема като определящ за срочния характер на договора, съответно и за падежите, фиксирани ежемесечно в полза на длъжника, но само за онези части от главницата и възнаграждението за ползването й, които формират конкретно уговорената погасителна вноска. Не може да се поддържа, че погасителния план ползва само длъжника като съгласие на кредитора да приема изпълнение на части преди крайния падеж, тъй като разпределението на главницата на части влияе и върху крайната цена, начислявана като лихва върху още непадежирал, респективно редовно ползван остатък от главницата. Затова междинните срокове по плана, макар и да не водят до типична периодичност, имат икономическо значение на падежи за съответно изискуемите части и за двете страни, като интерес да получи вноската навреме има и кредитора.  Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за последната част от главницата, затова и за всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в забава, макар и не за цялата главница, а само за съответно изискуемата част. В този смисъл се наложи задължително тълкуване с т.  1 от ТРОСГТК 8/2017г. Значението на падежа на всяка вноска не може да бъде игнорирано и с оглед в разпоредбата на чл. 60, ал.2 от Закона за кредитните институции, според която, банката да се снабди с изпълнителен лист за всяка една неплатена вноска по договор за банков кредит, което означава, че вземането на банката за всяка неплатена вноска на падежа е изискуемо. Като съобразява действието на погасителния план, съдът не може за възприеме довода за игнориране на изискуемостта на вноските и отчитане като единствен само последния падеж за цялата главница. Съответна на мотивацията, възприета в тези тълкувателни актове е съдебната практика, която отчита по всеки от падежите начало на давностни срокове (Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 161 от 8.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК) и срокове преклудиращи защита на кредитора (Решение № 83 от 26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г.на ВКС , ІV г.о. и  Решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС , ІІІ г.о.).  

В заключение съставът на въззивният съд намира, че приложимият закон налага общата петгодишна давност да бъде отчетена за всяка от падежиралите вноски по плана. Претенцията на кредитора е погасена по давност за периода, предшестващ 21.5.2013г. До този краен извод е стигнал и първоинстанционния съд, поради което отхвърлянето на исковете за главница и договорна лихва, в размерите, формирани от погасените по давност вноски следва да се потвърди.

За разлика от основните престации обаче, вземането уговорено като наказателна лихва представлява обезщетение, възникващо само от виновно неизпълнение на задължения като компенсация за вреди от забава. Като преценява начина на уговаряне на фактическия състав на пораждане на задължение за тази „наказателна надбавка“ и методиката по определяна на размера, недвусмислено обусловен от просрочените части за главницата по вноски с настъпил падеж, въззивният съд категорично споделя квалификацията на първата инстанция на това вземане като предварително фиксирано по размер обезщетение с отчасти санкционен, отчасти обезпечителен и несъмнено обезщетителен характер, съответен на мораторна неустойка. Основание за тази претенция на кредитора е безспорната забава на длъжника, пропуснал падежи по погасителния план. Съответно макар и договорено като лихва и събирано наред с редовните вноски по кредита,  спецификата на това вземане следва да бъде обхванато от нормата на чл. 111, б. "б" ЗЗД, уреждаща давност за обезщетение от неизпълнен договор (Решение № 206 от 30.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 1055/2010 г., II т. о., ТК). Вземанията за наказателните лихви за просрочени вноски за главница, се изсрочват с три годишна давност.

Оплакванията на въззивника в тази част са изцяло необосновани и въззивният съд препраща към мотивите на първата инстанция относно погасяване на начислените наказателни лихви за периода предшестващ трите години до сезиране на заповедния съд, които изцяло споделя. Обжалваното решение следва да се потвърди и в тази част.

 

Съответно на този краен резултат, разноските, направени от страните по неоснователна въззивна жалба следва да се възложат на въззивника. Искането на въззиваемите е основателно до размер на представеното  доказателство за заплатен в брой хонорар от 600 лв за адвокатска защита в настояща инстанция. Заявеният в списък размер е доказан с разписка, инкорпорирана в договор за правна защита като заплатена сума в брой от въззиваемия Б.. Насрещната страна своевременно е възразила за прекомерност на така направените от единия от солидарните длъжници разноски по представителство в процеса. Възражението е неоснователно, тъй като кредитополучателят е договорил с представителя си възнаграждение ненадхвърлящо нормативен минимум, възлизащ на 604.88лв, определен по чл.7 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа на сборния интерес от 5497,54лв. Въззиваемата Б. не е ангажирала доказателства за разноски.

 

Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 272 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №642/15.02.2019г, поправено с решене № 659/15.02.2019г  по гр.д. 13143/18 г по описа на ВРС, 7 с-в, В ЧАСТТА, с която са били отхвърлени погасени по давност части от оспорени вземания за лихви и главница по бърз  потребителски кредит,  удостоверени в заповед за изпълнение, както следва: над 4871,63лв до 5702.19лв главница и над 2748,28 до 4458,69лв договорна лихва, начислени от 26.08.11 до 25.04.2013г, както и над 1503,21 до 4459,78 лв  наказателна лихва, начислена от 26.09.2011 до 16.05.2015г и са определени разноски за първа инстанция.

ОСЪЖДА“Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев”, бул. „Драган Цанков” №37, ДА ЗАПЛАТИ на Й.Б.Б., ЕГН ********** *** сумата от 600(шестстотин)лева, представляваща направени разноски за защита срещу неоснователна въззивна жалба, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

Решението не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал. ГПК.

Решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

(о.м.)

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

2.

 

(о.м.)

 

 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по  решението по въззивно търговско  дело №641 по описа за 2019 г.

 

Не споделям мнението на мнозинството на състава, относно приложението на общата давност по отношение на инкорпорираните в месечните вноски възнаградителни лихви. Считам, че с  т.1 от ТРОСГТК 3/2017г се утвърди като задължително тълкуване за липса на законоустановено разграничение на лихвите (възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна) при отчитане на интереса на кредитора да получи изпълнение първо на акцесорно вземане за лихва, а после  на главница именно поради уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл.111, б.”в” ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за главницата. В този смисъл, дори и да не е периодично вземане, плащането на възнаградителната лихва следва да се изсрочва с три години, считано от падежа. Доколкото обаче първата инстанция е приложила обща давност, а осъдените ответници не са обжалвали решението в частта за присъдени лихви, начислени от 26.08.2013г до  25.04.2015г. въззивният съд не би могъл да упражни контрол върху тази част от решението.

Председател на състава:

 

Диана Митева

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по  решението по въззивно търговско  дело №641 по описа за 2019 г.

 

Не споделям мнението на мнозинството на състава, относно възприетия начален момент на отчитане на погасителна давност за задължения на кредитополучателя за връщане на кредит с уговорена погасителен план с анюитетни вноски. Считам, че тълкувателните актове не разглеждат изрично този въпрос, поради което изложените в мотивите им съображения са общи и не представляват задължително тълкуване, в смисъла, извлечен от състава. Споделям изцяло установеното в съдебната практика становище за начало на давността от уговорения краен срок за ползване на кредита (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК и Решение №38/26.03.2019 по т. д. №1157/2018г, 2 т.о., ТК), което изключва погасяването на дълга в конкретния казус, тъй като банката е заявила правата си преди изтичане на общата давност. Претенцията следваше да са уважи в цялост, след отмяна на първоинстанционния акт.

 

Член на състава:

 

Пламен Атанасов