Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 07.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г
състав, в публично заседание на тридесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ДИМИТРИНКА
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното
от съдия Орешарова гражданско дело № 10753 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 167862 от 04.08.2020 г., постановено по гр.д.№51812/2019г. по описа
на Софийски районен съд, I ГО, 125-ти състав, по
предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Ю.“ ООД срещу П.Б.Ц. иск с правно
основание чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1120лв., представляваща
обезщетение за неизпълнение на задълженията на работника по трудовия договор,
дължимо на основание чл. 8, ал. 8 от трудов договор от 16.09.2014 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 13.11.2018
г. по гр. д. № 57080/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 125-ти
състав, като за разликата над сумата от 1120 лв. до пълния предявен размер от 3
000 лв. искът е отхвърлен. Отхвърлен е и предявеният по реда на чл. 422 ГПК от „Ю.“
ООД срещу П.Б.Ц. иск с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
18 200 лв., представляваща заплатени от ищеца глоби на шофьора и работодателя,
престой на наказателен паркинг за нарушение, извършено от ответника на
30.01.2015 г. в Италия. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно на уважената част от предявените искове ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата от 23,46 лв. – разноски за заповедното производство и
сумата от 30,32 лв. – разноски за производството пред първоинстанционния съд,
съответно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от
предявените искове, ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 378,87
лв. – разноски за заповедното производство и сумата от 1 704,91 лв. – разноски
за производството пред първоинстанционния съд.
Срещу
така постановеното решение в отхвърлената част е подадена въззивна жалба от „Ю.“
ООД, в която се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради
необоснованост и противоречие с материалния закон. Въззивникът оспорва
съображенията на първоинстанционния съд да намали обезщетението, дължимо
съгласно чл. 8, ал. 8 от трудовия договор между страните, като счита, че същото
се следва в пълния уговорен размер от 3 000 лв. Противопоставя се на
възприетият в обжалваното решение извод за недоказаност на извършените от ищеца
разходи във връзка с извършеното от ответника на 30.01.2015 г. нарушение в
Италия. Иска решението да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него
бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени изцяло.
В
срока за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил от П.Б.Ц., в който същата
се оспорва като неоснователна. Излага подробни съображения в подкрепа на
обжалваното решение, като допуснатото от първоинстанционния съд намаляване на
претендираната неустойка съразмерно на неизпълнението. На следващо място
въззиваемият поддържа изложените в обжалваното решение съображение за
недоказаност на твърденията на ищеца за извършени по повод на нарушението в
Италия разходи. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като
обжалваното решението бъде потвърдено. Претендира разноски, като представя и
списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски
съд, след като съобрази доводите и
твърденията на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания във въззивната
жалба.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. 2 ГПК при преценка на правилността на първоинстанционното решение
във обжалваната му част, съдебният състав намира следното:
Съдът
е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание по чл. 92 ЗЗД във вр. с чл. 234,
ал. 3, т. 2 КТ и чл. 203, ал. 2 КТ.
Съгласно
чл. 234, ал. 2, т. 2 КТ страните по договор за повишаване на квалификацията
могат да уговорят отговорност при незавършване на обучението, както и при
неизпълнение на задължението на работника или служителя да работи при
работодателя за предвидения в договора срок.
Между
страните по делото не е спорно, че на 18.08.2014 г. между тях е сключен договор
за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 във вр. с чл. 235 КТ, по
силата на който „Ю.“ ООД се е задължило да организира обучението на П.Б.Ц. за
международен шофьор, като последният приема да се обучава, да посещава редовно
обучението и да завърши същото успешно. Съгласно чл. 5 от договора след
приключване на обучението и придобиването на съответните свидетелство, карта и
удостоверения обучаващият се задължава да постъпи на работа при „Ю.“ ООД, както
и да продължи да работи при него за срок от три години след назначаването му на
работа. В чл. 6 от договора е предвидено, че в случай че обучаващият се не
сключи трудов договор с работодателя, съответно не постъпи на работа в
уговорения срок или не продължи да работи при него за период от три години,
напусне работа, прекрати договора по своя инициатива, независимо от
основанието, или се стигне до прекратяване на трудовото правоотношение от страна
на работодателя поради дисциплинарно уволнение, липса на качества у работника
за ефективно изпълнение на работата, отказ на работника или служителя да
последва предприятието или съответното негово поделение, когато то се премества
в друго населено място, той дължи обезщетение на работодателя в размер на
сумата от 3 000 лв.
По
делото не е спорно, че П.Б.Ц. е преминал успешно обучение за международен
шофьор, в това число и курс за водачи, превозващи опасни товари, и курс за
професионална компетентност за шофьори, като са му били издадени свидетелство
АДР, карта за квалификация на водача и свидетелство за психологическа годност,
като на 16.09.2014 г. между страните по делото е сключен трудов договор № 146,
по силата на който П.Б.Ц. е назначен на работа при „Ю.“ ООД на длъжност „шофьор
тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, с място на работа „Ю.“, с. Петърч,
област Софийска, с шестмесечен срок за изпитване в полза на работодателя. Разпоредбата
на чл. 6 от сключеният между страните по делото договор за повишаване на
квалификацията от 18.08.2014г., уреждаща отговорността на обучаващия се по чл.
234, ал. 3, т. 2 КТ, е възпроизведена в чл. 8, ал. 8 от трудовия договор, сключен
преди приключване на обучението и придобиване на съответната квалификация,
съгласно който текст в случай че по независещи от него причини работникът не
завърши обучението или след като го е завършил, не продължи да работи при
работодателя за период от три години, напусне работа, прекрати договора по своя
инициатива, независимо от основанието, или се стигне до прекратяване на
трудовото правоотношение от страна на работодателя поради дисциплинарно
уволнение, липса на качества у работника за ефективно изпълнение на работата,
отказ на работника или служителя да последва предприятието или съответното
негово поделение, когато то се премества в друго населено място, той дължи
обезщетение на работодателя в размер на сумата от 3 000 лв. Между страните по
делото не е спорно, че считано от 28.09.2015 г. възникналото по силата на
договора от 16.09.2014 г. трудово правоотношение е прекратено на основание чл.
326, ал. 1 КТ с писмено предизвестие от работника, подадено на 28.08.2015 г.
Прекратяването
на трудовото правоотношение от работника с писмено предизвестие по реда на чл.
326, ал. 1 КТ води до ангажиране на отговорността му по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ
за неизпълнение на задължението му да работи при работодателя за определения в
чл. 8, ал. 2 от трудовия договор тригодишен срок, доколкото това е предвидено в
чл. 8, ал. 8 от неговите разпоредби. С оглед характера на задължението, във
връзка с чието изпълнение възниква, отговорността на работника по чл. 234, ал.
3, т. 2 КТ е предназначена да обезщети работодателя за вредите, произтичащи от непостъпването
на обучаващия се на работа при работодателя, заплатил обучението, съответно от
преждевременното прекратяване на трудовото правоотношение. Обезщетението по чл.
234, ал. 3, т. 2 КТ следва да компенсира работодателя за сторените от него
разходи по обучението до реалния им размер при прилагане на установения в
трудовото право принцип, че на работодателя се дължи обезщетение за
неизпълнение съответно на неизпълненото. Така независимо от съдържащата се в
чл. 8, ал. 8 от трудовия договор уговорка, че при допуснато от страна на
работника неизпълнение на задължението му да работи при работодателя за
определен срок, размерът на дължимото от него обезщетение по чл. чл. 234, ал.
3, т. 2 КТ възлиза на сумата от 3 000 лв., настоящият съдебен състав
намира, че във всички случаи работникът дължи единствено възстановяване на
направените разходи за обучението и то в размер съответен на неизпълнението.
Размерът на разходите, извършени от „Ю.“, във връзка с обучението на П.Б.Ц. се
установява от чл. 7 от договора за повишаване на квалификацията от 18.08.2014
г., където е посочено, че същият възлиза на сумата от 1 680 лв. От друга
страна по делото се установява, че П.Б.Ц. е постъпил на работа при ищеца на
16.09.2014 г., като трудовото правоотношение е било прекратено с писмено
предизвестие на работника, считано от 28.09.2015 г. Ответникът е работил при
ответника дванадесет пълни месеца – от 16.09.2014 г. до 28.09.2015 г. – при
поето задължение да работи при него за период от три години, както и при
съобразяване на установените като реално направени от работодателя разходи за
обучението, възлизащи в общ размер на сумата от 1 680 лв., съдът намира,
че работникът дължи обезщетение за оставащите до края на тригодишния срок
двадесет и четири месеца, възлизащо в размер на сумата от 1 120 лв.
Съгласно
чл. 203, ал. 2 КТ за вреди, причинени умишлено или в резултат на престъпление
отговорността на работника се определя съгласно гражданския закон.
По
делото не е спорно, че на 30.01.2015 г. по време на изпълнение на трудовите си
задължения при управление на МПС с рег. № ******в Италия, П.Б.Ц. е извършил
престъпление по италианското законодателство, като е извършил нарушение чл.
176/22 от Кодекса за движение по пътищата на Италия, за което е бил задържан от
полицията, като управляваният от него товарен автомобил е бил задържан на
наказателен паркинг за период от три месеца. Спорен между страните е въпросът
дали в резултат на така извършеното нарушение на работодателя са причинени
вреди, съответно какъв е техният размер.
Характерът
на претендираните от ищеца вреди, възлизащи в общ размер на сумата от
18 200 лв., е уточнен пред настоящата съдебна инстанция с молба вх. №
263482/12.01.2021г., в която е посочено, какви суми конкретно включва претендираната
сума: сумата от 3 911,60 лв., представляваща левова равностойност на
разходите за адвокатски хонорар (1 700 евро) и пътни разходи на адвоката
(300 евро), нает от ищеца във връзка със задържането на ответника в арест,
сумата от 520 лв., представляваща левова равностойност на сумата от 264 евро – такси
в производството по обжалване на протокол № 700010647739 пред мировия съдия на
Аоста, сумата от 3 911,60 лв., представляваща левова равностойност на
сумата от 2 000 евро – наложена глоба на работодателя във връзка с
извършеното от ответника нарушение, сумата от 6 455,80 лв., представляваща
сбора от левовата равностойност на разходите за първоначален престой на
автокомпозицията на наказателен паркинг
в размер на 1 000 евро и разходите по освобождаването ѝ в
размер на 4 500 лв., сумата от 7 040 лв., представляваща разходи за
оперативен лизинг на задържаната автокомпозиция – влекач и полуремарке, както и
200 лв. – разходи за телефонни разговори, като от сбора на посочените вземания
е приспадната заплатена от ищеца глоба в размер на 2 000 евро.
От
наличния по делото доказателствен материал не се установява в резултат на
извършеното от ответника нарушение на работодателят да са били причинени имуществени
вреди, възлизащи в размер на описаните разходи, доколкото по делото не се
установява последните да са били извършени от ищеца. Представените по делото две
писмени искания на П.Б.Ц. от 30.09.2015 г. за извършване на удръжки от
трудовото му възнаграждение и другите финансови постъпления във връзка с
трудовото правоотношение не представляват извънсъдебни признания на работника за
отговорността му към работодателя по повод извършеното на 30.01.2015 г.
нарушение. Исканията са направени едва след прекратяване на трудовото
правоотношение, а в случая се касае и за пълна имуществена отговорност, при
която съгласно чл. 211 КТ удръжки са възможни едва след установяването ѝ
с влязло сила съдебно решение. В едното от исканията е заявено съгласие за
извършване на удръжки за погасяване на задължение във връзка с извършено през
м. януари 2015 г. нарушение в размер на сумата от 5 030 лв., без обаче да
е посочено в какво последната се състои. В другото искане изобщо не се съдържат
данни за основанието, на което се дължи посочената в него сума от 16 170
лв., поради което същата не може да бъде свързана с нарушението от 30.01.2015г.
Също така се установява от приетата ССЕ и изслушване на вещото лице, пред
въззивния съд, че е извършено прихващане от ищеца със сумите, които
работодателят е дължал като командировъчни на служителя и суми за глоби на ответника за процесния случай
и със сумата от 5034,23лв. Доказва се единствено извършването на разходи за такси
в производството по обжалване на протокол № 700010647739 пред мировия съдия на
Аоста, възлизащи в общ размер на сумата от 264 евро, но доколкото посочената
сума представлява разноски, дължими от ищеца, и при отсъствието на данни за
крайния акт на съда и, че същите не са му били присъдени в производството пред
мировия съдия, настоящият съдебен състав намира, че същите не представляват подлежащи
на обезщетяване вреди.
При съвпадане на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлена част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При
този изход на делото и с оглед оставянето на въззивната жалба без уважение на
въззивника не се дължат разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски
следва да се присъдят в полза на въззиваемия П.Б.Ц., възлизащи в размер на 1
400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция с оглед на
приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 28.09.2020г. и
след като не е направено възражение за прекомерност на същите.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 167862 от 04.08.2020
г. на СРС, 125-ти състав, постановено по гр. д. № 51812/2019 г. в обжалваните
отхвърлителни части.
ОСЪЖДА „Ю.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, Индустриална зона, ЖП Гара Петърч да
заплати на П.Б.Ц., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от
1 400лв.-разноски за въззивна инстанция.
Решението
в уважената част не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението,
в частта по иска с правно основание чл.203, ал.2 КТ може да бъде обжалвано с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчване препис от същото на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.