РЕШЕНИЕ
№ 290
гр. ХАСКОВО, 27.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ
при участието на секретаря В.И. К.
като разгледа докладваното от ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА Въззивно
гражданско дело № 20235600500606 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на „ Ти Би
Ай Банк“ ЕАД гр. София .
С Решение № 106 от 14.06.2023 г., постановено по гр.д. № 815/2022 г. РС
Свиленград е отхвърлил предявените от „ Ти Би Ай Банк“ ЕАД гр. София против М. Д. П. от
с.*** , общ.***, обл. Хасково установителни искове за установяване дължимост на следните
суми, произтичащи от Договор за потребителски кредит № *** г., а именно 11 738.08 лв.
главница; 1347.99 лв. – договорна лихва за периода 15.09.2021 г. – 09.03.2021 г. и 532.24 лв.
– обезщетение за забава за периода от 15.09.2021 г. – 19.05.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 30.05.2022
г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №
349/2022 г. по описа на РС Свиленград.
Съдът е осъдил „ Ти Би Ай Банк“ ЕАД гр. София да заплати на М. Д. П. сумата от
2 900 лв. разноски в исковото производство.
Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът „ Ти Би Ай Банк“ ЕАД
гр. София,който обжалва в срок. Твърди,че след като съдът е приел,че договорът между
страните е недействителен е следвало да присъди чистата сума по кредита, съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Направените изводи,че тази сума не следва да се присъди,
1
доколкото няма заявена претенция и че връщането на тази сума почива на института на
неоснователното обогатяване били неправилни. Неправилни били изводите на съда и
относно дължимата такса за оценка на риска, която такса представлявала разход по кредита
и съответно включена в ГПР, както и направените изводи за липса на методология относно
изчисляването на ГПР. Оспорва присъдените на ответника разноски в исковото
производство, представляващи платено възнаграждение на адвокат. Заявява,че не поддържа
искането за присъждане на главница в заявения размер, а само в размер на 10 480.43 лв., в
която сума не е включена таксата за оценка на риска. Моли съда да постанови решение, с
което да отмени решението на РС Свиленград и постанови друго по същество на спора, с
което да уважи предявения иск за установяване дължимост на сумите 10 480,43 лв. главница;
1203.27 лв. – договорна лихва за периода 15.09.2021 г. – 09.03.2021 г. и 475.21 лв. –
обезщетение за забава за периода от 15.09.2021 г. – 19.05.2022 г. ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 30.05.2022 г. до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 349/2022 г. по
описа на РС Свиленград. Моли да бъдат присъдени направените по делото, пред двете
инстанции, разноски. Прави възражение за недължимост на сумата от 2500 лв., поради
неплащане на същата, както и за прекомерност на така договореното възнаграждение на
адвокат.
В срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия, с който оспорва подадената
въззивна жалба. Счита,че постановеното от РС Свиленград решение в обжалваната част е
правилно и моли то да бъде потвърдено.
Хасковският окръжен съд като провери основателността на оплакванията във
въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл.269 от ГПК, констатира следното:
Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Преценена по същество е
неоснователна. Постановеното от РС Свиленград решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
РС Свиленград е сезиран с иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК, предявени от
„ Ти Би АЙ Банк“ ЕАД гр. София против М. Д. П. от с.***, обл. Хасково да бъде установено
,че ответникът П. дължи следните суми, произтичащи от Договор за потребителски кредит
№ *** г., а именно: 13 618.08 лв., от които 11 738.08 лв. главница; 1347.99 лв. – договорна
лихва за периода 15.09.2021 г. – 09.03.2021 г. и 532.24 лв. – обезщетение за забава за периода
от 15.09.2021 г. – 19.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 30.05.2022 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 349/2022 г. по описа на РС Свиленград.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички съотносими
към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилния и
законосъобразен извод, че искът с правно основание чл.422 от ГПК е неоснователен и
недоказан, поради което го е отхвърлил. Пред настоящата инстанция не се представиха нови
2
доказателства, които да дават основание да бъде направен извод различен от направеният от
решаващия съд.
За да постанови атакуваният съдебен акт първоинстанционният съд е приел,че не са
спазени изискванията на чл. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, поради което и съгласно чл.22 от
ЗПК,вр. чл.26 от ЗЗД договорът за потребителски кредит е недействителен. Изложените от
първоинстанционния съд мотиви на основание чл.272 от ГПК се споделят от настоящата
инстанция, с изключая частта, в която съдът приема,че след като договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК то получената чиста
сума като главница не подлежи на връщане, т.като връщането произтича от института на
неоснователното обогатяване. Този извод на съда е неправилен, т.като в чл.23 от ЗПК
изрично е предвидено,че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Т.е по силата на цитираната разпоредба, когато се установи
недействителност на договора съдът следва в случаите на предявен иск с правно основание
чл.422 от ГПК да признае за установено, дължимост само на чистата стойност на кредита.
Като краен резултат обаче изводите на съда,че искът е неоснователен и недоказан и следва
да бъде отхвърлен са правилни.
Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съгласно ал. 2 годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. В процесния договор не е посочено кои
компоненти са включени при изчислението на ГПР, което не дава възможност да бъде
преценено дали надвишава максималния допустим размер , визиран в чл.19 ал.4 от ЗПК.
Защото, ако към посочения ГПР от 49,67% се добави и ГЛП от 33.67%, който следва да
участва при формирането на разхода, то безспорно е,че ГПР значително ще надхвърли
максималния допустим размер, визиран в цитирания текст. И както е посочил и
първоинстанционният съд, когато не са спазени изискванията на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК,
договорът за потребителския кредит е недействителен.
Няма яснота и дали в ГПР са включени и разходите по посочената в договора
застрахователна премия в размер на 3503.97 лв., доколкото заплащането на тази премия е
разход, който също оскъпява кредита. Видно от погасителния план размерът на
застрахователната премия е включена към главницата и по отношение на нея се начисляват
договорна лихва и лихви за забава. Посочената застрахователна премия по съществото си е
друг кредит, върху който се начисляват лихви, което обаче не е посочено в договора.
Месечните погасителни вноски за главница, включваща и застрахователната премия,
формират увеличения размер на погасителните вноски в лева, а значи и общия размер на
задължението по договора, подлежащо на връщане. Едновременно с това, в договора
3
изрично не е посочено – как това прибавяне на разходите по застрахователната премия се
отразява на общия размер на ГПР и както по-горе се посочи – не е упоменато и не става
ясно от договора,че върху тази сума също се начисляват лихви, както по отношение на
главницата от 10 000 лв., предмет на потребителския договор. Не е посочено и как се
отразява на общия размер на разходите предвидената еднократна такса за оценка на риска в
размер на 1620.48 лв. Простите математически сметки показват, че ако към посочените в
договора разходи, включени в ГПР 49,67% се прибавят и скритите разходи по
допълнителния пакет, то общият размер на ГПР значително ще надхвърли максималния
допустим размер, визиран в чл. 19 ал. 4 от ЗПК – пет пъти законната лихва. За да се
заобиколи тази законова забрана, в договора не е посочен действителният размер на ГПР.
На следващо място, видно от договорът за кредит и приложения към него
погасителен план е,че е отпуснат кредит в размер на 10 000 лв. и застрахователна премия в
размер на 3503.97 лв., след което е посочено,че общият размер на кредита е 15 124.45 лв.
Очевидно в този размер на кредита освен застрахователната премия и сумата от 1620.48 лв.
,посочена в договора като еднократна такса за оценка на риска. Т.е освен чистата сума на
кредита върху която следва да се начислява лихва по чл.9 от договора, общият размер на
дължимата сума е формиран като сбор от сумата по кредита, застрахователната премия и
такса за оценка на риска, върху които неправилно се начислява лихва по чл.9 от договора.
Отново следва да бъде посочено,че таксата за оценка на риска е включена в главницата по
кредита и върху нея са начислявани лихви по чл.9 от договора, без да става ясно как това
намира отражение в ГПР, защото безспорно допълнителната сума заплатена като такса за
оценка на разходите и начисляването на лихви върху нея за целия срок на договора
оскъпява кредита.
Както по-горе се посочи, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва
или други разходи по кредита / чл.23 от ЗПК/ В случая чистата сума по кредита е в размер
на 10 000 лв., която сума безспорно установено по делото е че е заплатена от потребителя.
Видно от заключението на ВЛ , т.11, е че длъжникът е заплатил сумата от 13 920.25 лв.,
като в тази сума влизат и постъпилите 2 172,99 лв. платени по изп.д. № 20229290401808. Т.е
чистата стойност на кредита в размер на 10 000 лв. е изцяло платена от потребителя и
доколкото той не дължи лихви и други разходи по кредита, то предявеният иск с правно
основание чл.422 от ГПК е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Като е
достигнал до този извод решаващият съд е постановил правилно по същество решение,
което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия направените по делото, пред въззивната инстанция разноски в размер на
1491.31 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.07.2023 г.
Неоснователно е направеното възражение,че посочената в договора за правна защита
и съдействие сума от 2500 лв. е неплатена, поради което и недължима. В договора изрично е
посочено,че договореното възнаграждение от 2 500 лв. е заплатено в брой, при
4
подписването на договора, поради което в тази част има характер на разписка за
направеното плащане.
Основателно е възражението за прекомерност на договореното възнаграждение на
адвокат. Минимално предвиденото в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, чл.7 ал.2 т.3 е в размер на 1494.31 лв., поради което и с
оглед фактическата и правна сложност на спора и приключването на делото в едно съдебно
заседание, заплатеното от въззиваемия възнаграждение в размер на 2 500 лв. следва да бъде
редуцирано до минималния предвиден размер, а именно 1494.31 лв.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 106 от 14.06.2023 г., на РС Свиленград, постановено по гр.д. № 815/2022 г.
ОСЪЖДА „ Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ********* гр. София, район Лозенец, ул. „
Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 ДА ЗАПЛАТИ на М. Д. П., ЕГН ********** от с.***,
общ.***, обл. Хасково сумата от 1494,31 лв. направени по делото, пред въззивната
инстанция разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на Р България в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5