Решение по дело №90/2020 на Административен съд - Враца

Номер на акта: 165
Дата: 9 юни 2020 г. (в сила от 9 юни 2020 г.)
Съдия: Миглена Раденкова
Дело: 20207080700090
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 7 февруари 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е   № 165

 

гр.Враца, 09.06.2020 г.

 

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Враца, V-ти състав, в открито  заседание на 27.05.2020год. /двадесет и седми май  две хиляди и  двадесета година/ в състав:

                                                                                          

Адм. съдия: МИГЛЕНА РАДЕНКОВА

 

при  секретаря Маргаритка Алипиева, като разгледа докладваното от съдията  адм. дело № 90 по описа  на  съда  за  2020г., и за да се произнесе, взе  предвид  следното:

 

Производството е по реда на чл. 145 и следващите  от АПК, във връзка с чл. 118  от Кодекса  за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на Е.С.М. *** против Решение № 1040-06-4/13.01.2020г. на Директора на ТП на НОИ – Враца, с което е потвърдено Разпореждане № О-06-000-00-01353409/04.12.2019г.  на Ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност  поради общо заболяване, по болничен лист № Е20198486062.

Твърди се, че оспореното решение неправилно и незаконосъобразно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и несъответно на целите му.  Иска се неговата отмяна по съображения изложени в жалбата.  Счита, че са налице изискуемите условия – като самоосигуряващо се лице е избрал да се осигурява за всички осигурени социални рискове, без трудова злополука (ТЗ), професионално болест (ПБ) и безработица, за което е подал необходимата декларация. Смята, че неправилно АО е приложил разпоредбата на чл. 1, ал. 6 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) в настоящата й редакция, към факти осъществени преди влизането й в сила.

В с.з. жалбоподателят, чрез процесуалния си представител адв. З., подържа жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът - Директора на ТП на НОИ – Враца, редовно призован, не се явява. Процесуалният му представител – юрисконсулт Ц. оспорва жалбата, като неоснователна и недоказана. Иска се потвърждаване на оспореното решение и  потвърденото с него разпореждане, като правилни и законосъобразни. Депозирано е и писмено становище, с подробно изложени доводи – на жалбоподателя е отпусната пенсия за инвалидност на 28.11.2011г., след която дата жалбоподателят е разполагал с възможността , предвидена в чл. 4, ал. 6 от КСО да се осигурява по свое желание по предвидения в НООСЛБГРЧМЛ ред, чрез подаване на декларация образец ОКд-5. Заплатените вноски не заместват декларирането и след като не е подадена съответната декларация, а по силата на закона пенсионирането му прекъсва осигуряването му, той не е „осигурено лице“ по смисъла на КСО и не му се дължи обезщетение за временна неработоспособност.

При така изложеното, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа и правна  страна следното :

Жалбата е подадена от надлежна страна и в законоустановеният срок. Оспорения акт е връчен на адресата на 16.01.2020г. – л. 45 от делото, а жалбата е изпратена по пощата на 30.01.2020г. и входирана на 03.02.2020г., при което срокът за депозирането ѝ е спазен и същата е допустима.

С Разпореждане № О-06-000-00-01353409/04.12.2019г.  на Ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите – л. 48 от делото,  на основание чл. 40, ал. 3 от КСО и чл. 47, ал. 1 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (НПОПДОО), на Е.С.М. *** е отказано отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност  поради общо заболяване, по болничен лист № Е20198486062.

Разпореждането е обжалвано с жалба рег. № 1012-06-115/11.12.2019 г. пред Директора на ТП на НОИ – Враца, който се е произнесъл по жалбата с оспореното пред съда Решение № 1040-06-4/13.01.2020г., с което е приел жалбата за неоснователна и е потвърдил разпореждане № О-06-000-00-01353409/04.12.2019г.  на Ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите, като е изложил подробни мотиви в тази насока.

Като доказателства към административната преписка са приложени:

- Справка за история на осигуряването на самоосигуряващо се лице;

- Справка за деклариран вид осигуряване от самоосигуряващи се лица;

- Удостоверение вх. №Р14-06-000-00-**********/27.11.2019 г.;

- Болничен лист за временна неработоспособност № Е20198486062/04.11.2019г. от ЛКК;

- ЕР на ТЕЛК № 3580/15.09.2011 г. на МБАЛ „Хр. Ботев“ – Враца;

- Разпореждане №**********/28.11.2011г. на ръководител „ПО“ за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване.

От страна на ТД на НАП – Велико Търново, офис – Враца е представено копие на декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице с вх. № 060431100150881/03.09.2011г., видно от която жалбоподателя е декларирал, че ще се осигурява за всички осигурени социални рискове без ТЗ и ПБ и безработица, като управител на „В.г.“ ЕООД гр.Враца.

Данни за последващи декларации на самоосигуряващо се лице след 03.09.2011г. не са представени.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Страните нямат спор по фактите относно трудовият и осигурителен стаж и осигурените социални рискове. Спорът по делото е правен и се свежда до отговора на въпроса дали при тази фактическа обстановка, Е.С.М. има право на парично обезщетение за временна неработоспособност. Той е правен и касае тълкуването и съответно правилното прилагане на относимите норми.

Предмет на оспорване е решение на директора на ТП на НОИ – Враца постановено по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО, който акт е издаден от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност. Същият е издаден, при спазване на изискуемата форма, като е мотивиран и в него са изложени подробно и ясно фактите, които административният орган е приел за осъществени, както и правното основание за неговото издаване.

Настоящият състав на съда намира, че оспореното решение е постановено в съответствия с приложимия материален закон.

Съгласно чл. 4, ал. 6 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2, 4 - 6, на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание.

Нормата на чл. 1, ал. 6 от НООСЛБГРЧМЛ, в редакцията й към ДВ бр. 29 от 2017 г., в сила от 7.04.2017 г.,  предвижда, че лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 46 от Кодекса за социално осигуряване, на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание по предвидения с наредбата ред. За лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване, на които е отпусната пенсия, осигуряването възниква от датата, на която е подадена декларацията по ал. 2. Видът на осигуряването се променя по реда на ал. 4.

Жалбоподателят, упражняващ трудова дейност като управител и едноличен собственик на капитала на „В.г.“ ЕООД, попада в обхвата на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО. Правото му да не се осигурява за ДОО възниква по силата на закона, с настъпването на факта на пенсиониране, без да са необходими някакви допълнителни действия от негова страна. Като лице, на което е отпусната пенсия за инвалидност, поради общо заболяване от дата 15.09.2011г., следваща датата на подаване на декларация образец ОКд-5 – 03.09.2011 г., М. е могъл да се възползва и е разполагал с възможността, предвидена в чл. 4, ал. 6 от КСО да се осигурява по свое желание по предвидения в НООСЛБГРЧМЛ ред, който включва подаването на декларация образец ОКд-5, която лицата-пенсионери, желаещи да се осигуряват, попълват. Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания, че АО е приложил неправилно настоящата редакция на чл. 1, ал. 6 от НООСЛБГРЧМЛ, към факти осъществени преди влизането й в сила. Съгласно чл. 1, ал. 6, изр. второ от НООСЛБГРЧМЛ, видът на осигуряването се променя по реда на ал. 4, т. е. за лицата-пенсионери, желаещи да се осигуряват, осигуряването възниква от датата, на която е подадена декларацията.

На следващо място текста на чл. 1, ал. 6, към релевантния за делото момент, е бил регламентиран в текста на ал. 5, предвиждащ, че лицата, на които е отпусната пенсия, в случаите, когато упражняват дейностите по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2, 4, 5 и 6 от Кодекса за социално осигуряване, се осигуряват по свое желание по предвидения с наредбата ред, като последният е уреден в новелата на чл. 1, ал. 4 от същата наредба, а именно – видът на осигуряването може да се променя за всяка календарна година, ако е подадена декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до края на януари на съответната календарна година.

В конкретния случай, жалбоподателят, след подаване на декларация образец ОКд-5 – 03.09.2011 г. е придобил право на пенсия, съгласно Разпореждане №**********/28.11.2011г. на ръководител „ПО“ за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Като пенсионер, упражняващ трудова дейност, в качеството му на управител и едноличен собственик на капитала на ЕООД, М. не е и не може да бъде задължително осигурено лице, а по негов избор може да бъде единствено доброволно осигурено лице, за което следва да подаде и съответната декларация. Доброволното осигуряване е субективно право на осигуреното лице, по аргумент от чл. 4, ал. 4 от КСО. То не възниква по силата на закон, а е правна възможност, съобразно с волята на задълженото лице, която съгласно изрично нормативно изискване, се изразява чрез подаване на декларация по чл. 1, ал. 6 от Наредбата.

Както разпоредбата на чл. 4, ал. 6 от КСО, така и разпоредбата на чл. 1, ал. 6 от НООСЛБГРЧМЛ създават задължение за изрично деклариране от лицата-пенсионери имащи желание да упражнят правото си да се осигуряват, респективно да черпят съответните права, а в случая оспорващия не е изпълнил така разписаното законово задължение, тоест той не е осигурено лице и законосъобразно му е отказано отпускане на парично обезщетение по болничен лист за общо заболяване.

Жалбоподателят не може да черпи права от декларация, която е подал преди датата на пенсионирането си и която е неотносима към придобитото от него право на пенсия, както и правото му да не се осигурява.

След като не е спазен установения от закона ред за деклариране желанието да се осигурява, то не може заплатените осигурителни вноски да заместят това деклариране - в този смисъл решение № 25 от 3.01.2018 г. на ВАС по адм. дело № 11240/2016 г., VI отд. и решение № 8452 от 05.06.2019 г. на ВАС по адм. дело № 995/2019г., VІ отд.
По делото е безспорно установено, че такава декларация не е била подавана и доколкото липсва изрично волеизявление за осигуряване, следва да се приеме, че лицето не е желаело да се осигурява за ДОО. Липсата на такава декларация не позволява да се приеме, че видът на осигуряването е бил променен с внасянето на осигурителни вноски за осигурените социални рискове. Видът на осигуряването се определя единствено от заявеното от самоосигуряващото се лице с декларация по чл. 1, ал. 3 или по чл. 1, ал. 4 от същата НООСЛБГЧМЛ. Когато не е била подадена декларация от посочената наредба, реално внесените в ДОО осигурителни вноски нямат за последица продължаване на вида осигуряване -  Решение № 13952 от 7.11.2012 г. на ВАС по адм. дело № 6498/2012 г., VI отд. Внесените след датата на пенсионното разпореждане вноски, при липса на такава декларация, подлежат на прихващане и/или възстановяване по реда на чл. 128 и чл. 129 от ДОПК.

Обективираните в жалбата възражения не намират опора в приложимото право. В тази насока е трайно установената съдебна практика на ВАС, част от която е цитирана в настоящото решение, по идентични правни казуси.

При данните по делото, за които страните нямат спор, налага се извода, че жалбоподателят се е осигурявал по реда на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО, като след придобиване право на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, няма качеството на осигурено лице за риска общо заболяване към датата на настъпването му, за да има право на обезщетение за временна неработоспособност на основание чл. 40, ал. 1 от КСО, съответно да възникне задължения за осигурителния орган да го изплати.

С оглед на този извод и предвид изложените съображения жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Поради изхода от спора жалбоподателят няма право на деловодни разноски.

На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ жалбоподателят дължи заплащане на ТП на НОИ - Враца на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Съдът  

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е.С.М. *** против Решение № 1040-06-4/13.01.2020г. на Директора на ТП на НОИ – Враца, с което е потвърдено Разпореждане № ******/04.12.2019г.  на Ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност  поради общо заболяване, по болничен лист № Е20198486062.

 

ОСЪЖДА Е.С.М. *** ДА ЗАПЛАТИ на ТП на НОИ – Враца юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 119 от КСО, вр. чл. 117, ал. 1, т. 1, предл. 1-во от КСО и чл. 131 от АПК.

 

На основание чл. 138, ал. 1 от АПК препис от решението да се изпрати на страните.

 

 

 

АДМ. СЪДИЯ: