№ 2019 г. гр. Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,
ХVІ – ти състав ,
в публично заседание на 21.05. 2019 г., в състав :
Административен
съдия : Красимир Кипров
при секретаря Елена Воденичарова
с участието на прокурора
като разгледа докладваното от съдия
Красимир Кипров
адм.дело
№ 515 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното
:
Производството
е по реда на чл.80,ал.3 от З-на за държавната собственост ЗДС/.
Образувано
е по жалба на Г.Д.К.,против заповед № РД-19-7706-50/12.02.2019 г. на областен
управител на област с административен център Варна,с която на основание чл.80,ал.1 и ал.2 и чл.81 от ЗДС е наредено
изземване от К. на имот частна държавна собственост ,подробно описан в акт за
частна държавна собственост № 7359/19.06.2009г. ,представляващ жилищна сграда с идентификатор
10135.1506.363.2,със застроена площ от 52 кв.м. С жалбата се твърди,че от
настаняването на бащата на жалбоподателя през 1971 г. и след неговата смърт
през 1975 г. наемът бил редовно заплащан ; признава се фактът,че жалбоподателят
никога не е бил в трудово или служебно правоотношение с Областна управа- Варна,както
и че към датата на сключване на
споразумението от 10.06.2003 г. той не е
отговарял на изискванията на чл.22 от ППЗДС ;
твърди се,че наемното правоотношение между жалбоподателя и Държавата възникнало на различно основание,а
именно – настаняване на крайно нуждаещо се семейство ; навеждат се доводи,че
срокът на наемното правоотношение не бил изтекъл,защото не били проведени търг
или конкурс за отдаване на имота под
наем,поради което сключеният през 1998 г. договор за наем не бил прекратен ; навеждат се доводи за материална
незаконосъобразност на обжалваната заповед,поради нарушаване на принципа за
съразмерност по чл.6 от АПК. Иска се отмяна на обжалваната заповед и присъждане
на сторените по делото разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа от
упълномощения адвокат К.К.,който с представената от него писмена защита с.д.
8351/27.05.2019 г. навежда допълнителни
подкрепящи жалбата доводи,а именно : преди 1.06.1998 г. и по точно от 1992 г. жалбоподателят бил
настанен по установения ред в процесното
жилище,тъй като бил държавен служител за времето от 7.01.1991 г. до 15.12.2004
г.,когато работел в „Параходство БМФ” ; наемното правоотношение с него не било
прекратено по реда на чл.24 от ЗДС,поради което той владеел имота на правно
основание ; обжалваната заповед била незаконосъобразна,предвид несъобразяването
й с чл.8 от Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи,по смисъла на която разпоредба,въпреки
че не е негова собственост, наетото жилище било такова на семейството му,тъй
като същото пребивавало там от 1971 год.
Ответникът
Областен управител на област с административен център Варна,чрез упълномощения
процесуален представител Г.Д. изразява становище за недопустимост на
жалбата,евентуално за отхвърлянето й като неоснователна и претендира присъждане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
След
преценка на събраните по делото доказателства,съдът намира за установено от
фактическа страна следното :
Бащата на жалбоподателя
Г.Д.К. – Д. А.К.бил настанен със заповед № 340/25.06.1971 г. /л.60/ във
ведомствено жилище на ДПУ „Жилфонд”-гр.Варна, находящо се на ул.”********” № *,
гр.Варна, което семейството му
продължило да ползва и след неговата смърт,включително след закриване на
въпросното предприятие. За запазването на наемните правоотношения за срок от 3
години,жалбоподателят бил уведомен от кметство „Одесос” с писмо №
ЖИ9400-Д-158/14.08.1992 г. – л.53 от делото. В полза на жалбоподателя Г.Д.К. / Д.Д.К./
била издадена от областен управител Варна заповед № 2176/22.10.1998 г. /л.58 от
преписката/ за настаняването му като наследник на Д. А.К.в същото жилище на
основание чл.22 от ЗДС във вр. с чл.27 и чл.33 от ППЗДС. На основание на тази
заповед,между Държавата представлявана от областния управител на Варненска
област и жалбоподателят К.бил сключен на
1.10.1998 г. договор за наем без определен
срок /л.18-20/. Към този момент,майката на жалбоподателя не обитавала
жилището,което било освободено от нея още през 1983 г.,удостоверено с подписана от
нея декларация от 6.10.1998 г. – л.59. Със споразумение от 10.06.2003 г. /л.52/,
договорът бил изменен единствено по отношение размера на месечния наем.
Жилището предмет на договора за наем било частна държавна собственост,за което
на 19.06.2009 г. бил съставен АЧДС № 7395
/л.12/. С писмо изход.№ УИ-08-9400-16/3/18.03.2011 г. /л31/,получено от
жалбоподателя на 31.03.2011 г. ,същият е бил уведомен относно възможността и
срокът за подаване на писмено заявление по
пар.65,ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗДС /обн. ДВ,бр.87 от 5.11.2010 г. Такова заявление не било подадено от К., като
с писмо изход.№ УИ-08-9400-16/5/12.08.2013 г. /л.24/, получено от него на
14.08.2013 г. ,същият е уведомен че не са налице предпоставките по пар.65,ал.1 от ПЗР на ЗИД на ЗДС,поради което
на основание раздел V,т.3 от договора за наем от 1.10.1998 г. и
споразумението към него,наемните
правоотношения се прекратяват. Писмото съдържа текст,съгласно който в
едномесечен срок от получаването му,ползваният имот следва да бъде освободен. В отговор на
уведомлението, К. подава заявление вх.№
УИ-08-9400-16/6/16.08.2013 г. /л.17/,в което твърди,че имотът се обитава от
четиричленното му семейство,за което коректно са заплащани сумите по наема и
таксите за смет и битови отпадъци. В определения срок имотът не е освободен от семейството на К., като след изтичането му
,до него е изпратено писмо изход.№ УИ-08-9400-16/7/ 25.10.2013 г. /л.15/, получено на 31.10.2013 г. ,с което на
основание чл.34,ал.3 във вр. с чл.26,ал.1 от АПК на същият е предоставен 7-
дневен срок за изразяване на становище по повод предприемането на процедура за
издаване на заповед по чл.80 от ЗДС за изземване на имота. В отговор К. подава жалба, приета с вх.№
УИ-08-9400-16/8/ 31.10.2013 г. /л.14/,в която излага желанието си да продължи
да ползва имота,тъй като семейството му не притежавало движима или недвижима
собственост. Без да е започнало производство по издаване на заповед по чл.80 от ЗДС, до К. е изпратено от областен управител-Варна поредно писмо с изход.№
РД-15-9400-1129/28.10.2015 г. /л.8/, получено на 30.10.2015 г. ,с което на
основание чл.238 от З-на за задълженията и договорите ЗЗД/ е отправено до
същият едномесечно предизвестие за прекратяване на наемните правоотношения,съответно определен е
едномесечен срок за освобождаване на имота,считано от датата на
получаването на предизвестието. Имотът
не е освободен и ползването му от семейството на К. продължава,поради което с
писмо изход.№ РД-15-9400-1129/4/ 21.01.2019 г. на областен
управител-Варна,получено на 28.01.2019 г.,
на същият е предоставен на
основание чл.34,ал.1 и ал.3 във вр. с чл.26,ал.1 от АПК 7-дневен срок за преглед на документите по
преписката и изразяване на становище по повод процедура по чл.80 от ЗДС. След
изтичане на срока,в който становище не е заявено от страна на К., от областен
управител на област с административен център-Варна е издадена заповед №
РД-19-7706-50/12.02.2019 г. ,с която на чл.80,ал.1 и ал.2 и чл.81 от ЗДС във
вр. с чл.32,ал.1 от ЗА е наредено изземване на имота. Заповедта е връчена на К. на 15.02.2019
г.,след което той подава жалба до АС- Варна,която е приета в областна
администрация-Варна с вх.№ РД-19-9400-53/20.02.2019 г.
При така
установените обстоятелства,съдът намира от правна страна следното :
Жалбата е
процесуално допустима,като подадена от адресат на оспорения акт при спазване на
14-дневния срок по чл.149,ал.1 от АПК. Неоснователно от
страна на процесуалния представител на ответника се повдига възражение за
недопустимост на жалбата,поради липсата на правен интерес от оспорването.
Възражението е обосновано с предаването на имота от страна на К.,документирано
с протокол за доброволно предаване от
27.03.2019 г. Предаването на имота обективира действия по изпълнението
на оспорения адм.акт,т.е. такива настъпили след издаването му,които в
качеството им на юр.факти нямат обратно
действие и съответно нямат отношение към материалната законосъобразност на
оспорения акт,която съгласно чл.142,ал.1 от АПК се преценява към момента на
издаването му. В този смисъл,доброволното изпълнение на незаконосъобразния
адм.акт не санира същият,съответно не води до отпадане на правния интерес от
оспорването му.
Разгледана
по същество,жалбата е неоснователна по следните съображения :
Обжалваната
заповед е издадена от компетентния орган по чл.80,ал.1 от ЗДС.
Същата има
съдържание с пълно изложение на фактическите и правни основания за издаването
й,поради което формата на адм.акт е спазена.
Жалбоподателят
няколкократно е бил надлежно уведомен за началото на адм.производство и за
правата му по чл.34,ал.3 от АПК,поради което правото му на участие в
адм.проиводство е било гарантирано. Специалният ЗДС не разписва процедура
различна от общо уредената в АПК, поради което спазването на последната сочи на
липсата на допуснати съществени
нарушения на административно-производствените правила.
Спорът по
делото е основно концентриран по правилното приложение на материалния закон.
Собствеността и факта на държането на имота не са спорни, като от страна на
жалбоподателя се оспорва третото необходимо за законосъобразното изземване и
кумулативно уредено в нормата на чл.80,ал.1 от ЗДС относимо към казуса условие за липсата на правно основание – твърди се в
жалбата,че е налице правно основание за държането на имота. Тезата на
жалбоподателя не е подкрепена с правни аргументи и доказателства за този
положителен и благоприятен за него юр.факт, поради което до края на съдебния
процес същата остава с характера на
необосновано твърдение. Противоречиви са изложените в тази насока
доводи на жалбоподателя – в
жалбата се твърди,че правно основание представлявало сключеното между него и Държавата
споразумение от 10.06.2003 г.,към който момент жалбоподателят не се намирал в
трудово или служебно правоотношение с областна управа-Варна и в това отношение никога не е отговарял на
изискванията на тогава действащата разпоредба
на чл.22 от ППЗДС,а чрез представената от процесуалния представител
писмена защита се позовава на същата
разпоредба на чл.22 от ППЗДС с твърдението, че бил настанен в имота още от 1992
г.,когато бил държавен служител работейки в Параходство БМФ до 15.12.2004 г. Независимо от вярно установените факти относно
държавната собственост на предприятието „ Параходство БМФ” ,с което
жалбоподателят действително е бил в трудово-правни отношения през периода от
7.01.1991 г. до 15.12.2004 г.,то по делото няма нито едно доказателство за
тяхната относимост към възникването и съществуването на наемното правоотношение
върху процесното жилище,т.е. не е доказано,че
жалбоподателят е бил настанен именно в качеството си на такъв държавен служител. Фактите,доказани с приложената към преписката заповед №
2176/22.10.1998 г. на областен управител-Варна са различни от изложените в писмената защита и
съвпадат с тези изложени в жалбата – с
въпросната заповед, жалбоподателят е бил настанен в качеството си на наследник
на лицето,на чието име е била издадена първоначалната заповед за
настаняване,което е ясно показано и с цитираното в нея правно основание на разпоредбата
на чл.33 от тогава действащият Правилник за прилагане на З-на за държавната
собственост /отм./,която е имала
следното съдържание : „ При смърт на
лицето,на чието име е издадена заповедта за настаняване,наемните отношения не
се прекратяват,ако другите настанени лица отговарят на условията за настаняване
по чл.24,ал.1 или това е уговорено в индивидуалния или колективния трудов
договор”. Въз основа на заповедта е сключен между Държавата и
жалбоподателя договор за наем от
1.10.1998 г. без определен срок,в раздел V,т.2 от който е уговорено,че страните
по договора могат да се откажат от него с предизвестие до другата страна от
един месец от датата на получаване на предизвестието. Именно този договор с
последващите споразумения към него,които променят единствено размера на наема е представлявал правното основание за
държането на имота от страна на жалбоподателя. В този смисъл,спорът е за
действието на това основание към момента на издаване на обжалваната заповед. По
отношение съдържанието на наемното правоотношение преди датата 1.10.1998 г. , безпредметно
е несъгласието на жалбоподателя с изложеният в обжалваната заповед правен
извод,че до 1.06.1996 г. не бил настанен в държавно ведомствено жилище по
установения ред ,тъй като по делото липсва спор,че
за него не са налице
предпоставките по пар.65,ал.1 от ПЗР към
ЗИД на ЗДС /обн.ДВ,бр.87 от 5.11.2010 г./
за право на пожизнено ползване на имота,каквото не е съществувало към датата на издаване на
обжалваната заповед – дори и да е бил
настанен по установения до 1.06.1996 год. ред , жалбоподателят не попада в категорията на правоимащите
лица,които са пенсионери, преживял
съпруг или пострадали от трудова
злополука,довела до трайна неработоспособност. Също така, действителните
правопораждащи за наемното правоотношение на жалбоподателя факти, изключват приложението
на регламентираната с пар.4,ал.1 от ПЗР на ЗДС забрана за прекратяване на
наемните договори в случаи като
процесният. Съобразно тези
обстоятелства, правното действие на договора за наем от 1.10.1998 г. към релевантния момент на издаване на
обжалваната заповед,се определя от останалите правни норми от действащото към
същият момент законодателство – от 30.09.2006 г. е отменен ППЗДС,чиито
разпоредби са цитирани в заповед № 2176/22.10.1998 г. Приложима за прекратяването на наемните правоотношения законова разпоредба е тази на чл.24,ал.1 от ЗДС,която гласи : „Наемните правоотношения се прекратяват при условията
предвидени в договора,и по реда на З-на за задълженията и договорите”. Същото е
и съдържанието на чл.28 от новият ППЗДС,като нормата е приложима и за
възникналите по стария ред наемни правоотношения съгласно пар.5 от ПЗР,който гласи : „Възникналите
наемни правоотношения по досегашния ред се превеждат в съответствие с условията
и реда, регламентирани в правилника,в срок 6 месеца от влизането му в сила”. Посоченото
в обжалваната заповед основание за прекратяване на наемното правоотношение с
жалбоподателя се състои в отправеното до
него едномесечно предизвестие по чл.238 от ЗЗД , с оглед на което, правилното
приложение на материалния закон следва
да бъде преценявано спрямо действително изложените в оспореният адм.акт факти,а
не спрямо наведените с жалбата и нямащи отношение към съдържанието на адм.акт
факти за неплащане на наем и провеждане на тръжни или конкурсни процедури за
отдаване на имота под наем. Безсрочният договор от 1.10.1998 г. съдържа в раздел V,т.2 клауза за прекратяването му с едномесечно предизвестие от всяка страна до
другата,считано от датата на получаване на предизвестието. С отправянето от Държавата към жалбоподателя К.
на такова предизвестие с писмо изход.№ РД-15-9400-1129/28.10.2015 г. е спазен реда на чл.238 от ЗЗД, т.е. изцяло са спазени изискванията на чл.24,ал.1 от ЗДС.
Получаването на предизвестието от жалбоподателя на 30.10.2015 г. е доказано с
разписката ,приложена на л.9 от преписката и не се отрича от него,видно от
съдържанието на жалбата. При тези обстоятелства,прекратяването на наемното
правоотношение с жалбоподателя е настъпило на 30.11.2015 г. ,поради което след
тази дата осъщественото от него държане на имота е било лишено от правно основание. Продължилото
до датата на издаване на обжалваната заповед държане на имота без правно
основание е било неправомерно и поради това непораждащо каквито и да било
права за жалбоподателя по цитираната в писмената му защита разпоредба на чл.8
от Конвенцията,още повече,че той не е установил по делото други факти и обстоятелства,пораждащи основание
различно от отпадналото такова,което да
му даде правото да продължи обитаването на имота.
Наличието
по изложените съображения на всички регламентирани в нормата на чл.80,ал.1 от ЗДС материално-правни предпоставки за изземване на държавния имот ,прави
обжалваната заповед материално законосъобразна. Безспорният отказ на жалбоподателя да освободи имота доброволно
след многократно отправените му от адм.орган покани е наложил издаването за
целта на принудителен адм.акт, т.е. същият съответства на целта на закона и в
никаква степен не преминава минимално необходимото за тази цел
въздействие върху правата на жалбоподателя. Права по отношение
на държавният имот не съществуват
за жалбоподателя,поради което наемането от него на имот частна собственост съгласно представеният в последното съдебно
заседание договор от 29.03.2019 г. ,представлява нормална и обичайна за правото сделка. С оглед
последното,извършените по тази сделка плащания не представляват вреда за
жалбоподателя по смисъла на чл.6,ал.5 от АПК,както неправилно се твърди от него
в смисъл ,че оспореният акт бил издаден в нарушение на принципа за
съразмерност.
Така
обоснованото отсъствие на всички основания за оспорване по чл.146 от АПК,налага жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна.
При този
изход от делото,сторените от жалбоподателя разноски следва да останат за негова
сметка ,а претенцията на ответника за заплащане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение следва да бъде уважена на основание чл.143,ал.4 от АПК в
минималния размер от 100 лв., съгласно чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Предвид
изложеното,съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на Г.Д.К.,срещу
заповед № РД-19-7706-50/12.02.2019 г. на областен управител на област с
административен център-Варна.
ОСЪЖДА Г.Д.К., ЕГН **********,адрес *** да заплати на Областен управител на област с
административен център-Варна за разноски по делото сумата от 100 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :