Р Е Ш Е Н И Е
град София, 03.11.2022 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор .….……. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№5276 по
описа за 2021г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№20015077 от 18.01.2021г., постановено по гр.дело №26580/2020г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, е осъденаП.П.„А.“, с ЕИК ********, да заплати на О.В.на основание чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД сумата от 4248 лв.,
представляваща дължима наемна цена за периода м.06.2017г. - 29.07.2019г. по договор за наем на имот - частна
общинска собственост от 14.01.2014г., като е отхвърлен предявения иск за разликата до пълния предявения
размер от 6117.12 лв. и за
периода 30.07.2019г. – 23.06.2020г.. С решението е осъденаП.П.„А.“, с ЕИК ********, да заплати на О.В.на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 69.44 лв., сторени по делото разноски, изчислени съобразно уважената част от предявения иск.
С решението е осъдена О.В.да заплати наП.П.„А.“, с ЕИК ********, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 213.88 лв., сторени по делото разноски, изчислени съобразно отхвърлената
част от предявения
иск.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника -П.П./ПП/ „А.“, с ЕИК ********, чрез пълномощник адв.А.Я., с която се обжалва решение
№20015077 от 18.01.2021г., постановено по гр.дело №26580/2020г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в
частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД за сумата от 4248 лв., представляваща дължима наемна цена за периода
м.06.2017г. - 29.07.2019г. по договор за наем на имот - частна общинска собственост от 14.01.2014г.. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част, като постановен в
противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Оспорва
се обстоятелството, че сключеният между страните договор за наем от 14.01.2014г. не е прекратен. Твърди се, че сключеният
между страните договор за наем от
14.01.2014г. е
прекратен, считано от 06.08.2014г. поради изтичане на срока, за който е
сключен, поради което предявената претенция
за заплащане на наем
за исковия период се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да
бъде отхвърлена. Допълнителни аргументи по съществото на спора са изложени и в молба
от 04.10.2022г.. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни
инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК относно сторени разноски, пред
въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна – О.В., не депозира писмен отговор и не изразява становище относно постъпилата
въззивна жалба.
Предявен е от О.В.срещу ПП “А.“ иск
с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД.
С
оглед предмета на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД. Постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск
с правно основание чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред
настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266,
ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В случая не е спорно между
страните, а и от представените
по делото писмени доказателства се установява, че въз основа на искане рег.индекс
№РД13017886ВН/02.08.2013г. от
ПП „А.“, адресирано до КМЕТА на О.В.за предоставяне по реда на чл.14, ал.4 от ЗОбС във вр. с чл.31, ал.1 от ЗПП под наем на общинската
организация на партията в О.В.помещение за
осъществяване на клубна дейност и издадена заповед
№0065/14.01.2014г. на Кмета на О.В.е бил сключен между страните договор
за наем на основание чл.14, ал.4 от ЗОбС от 14.01.2014г.,
по силата на който ищецът
- О.В.като наемодател е
предоставила на ответника - ПП „А.“ като наемател за временно възмездно ползване следния
недвижим имот - частна общинска собственост, находящ се в град Варна, ул.“**********, ПИ 1,8 - ми п.р., представляващ помещение, с площ 93 м², вдясно от стълбищното помещение на жилищна кооперация
„Народен учител“, при уговорена
месечна наемна цена в размер на 169.92 лв. с ДДС. Договорът за наем е сключен за определен срок – до края на
мандата на 42-то Народно събрание.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в
обжалваната част е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения от О.В.срещу ПП “А.“ иск с
правно основание чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на
жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в
мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретната хипотеза от
съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение на основание сключен между тях по
реда на чл.14, ал.4 от ЗОбС във вр. с
чл.31, ал.1 от ЗПП договор за наем от 14.01.2014г. без търг или конкурс на недвижим имот - частна общинска собственост,
находящ се в град Варна, ул.“**********, ПИ 1,8 - ми п.р., представляващ помещение, с площ 93 м², вдясно от стълбищното помещение на жилищна кооперация
„Народен учител“, за клубна
дейност на ПП „А.“ за определен
срок -
до края на мандата на 42-то
Народно събрание. В случая твърдението на въззивника-ответник, че
договора за наем се счита
за автоматично прекратен с изтичане на срока, за който е сключен, не може да
бъде възприет от съда, доколкото представлява само едно тълкуване от страната
на един изваден от контекста именно на твърдяния и наличен сложен фактически
състав, като напълно обезпредметява издаването на нарочен индивидуален
административен акт на кмета на общината за прекратяване на наемното
правоотношение, съгласно изискванията на чл.15, ал.4 от ЗОбС. Въззивният съд приема, че независимо от факта, че
крайният срок за който е сключен договорът за наем е изтекъл, за да се счита
прекратено наемното правоотношение между страните е необходимо издаването на
заповед на кмета на О.В., съгласно изричната разпоредба на чл.15, ал.4 ЗОбС
(в редакцията й, относима към момента на сключване на договора – изм.-ДВ, бл.101/2004г.), която постановява, че наемните правоотношения по чл.14, ал.4 ЗОбС се прекратяват със заповед на съответния кмет, в
която се посочва основанието за прекратяването, събраните доказателства и
срокът за опразване. Касае се за сложен фактически състав, който завършва със
заповед на кмета на общината по чл.15, ал.4 ЗОбС.
Прекратяването на наемните правоотношения става формално със заповед на кмета
на общината, без значение какво е конкретното основание за прекратяване. В този
смисъл изтичането на срока на наемния договор не може да санира липсващото
волеизявление на административния орган, обективирано в заповед по чл.15, ал.4
ЗОбС. Ето защо въззивният съд приема, че сключеният между страните договор за наем от 14.01.2014г. не е прекратен и изложените в обратния смисъл доводи във въззивната
жалба, че договорът се
прекратява с изтичането на уговорения срок са неоснователни.
При това положение правилно е прието от СРС, че за
исковия период страните са били обвързани от валидно облигационно
правоотношение на основание сключения между тях договор за наем от 14.01.2014г., съгласно
който наемателят е поел задължение да заплаща уговорената наемна цена в размер на 169.92 лв. с ДДС до 10-то
число на текущия
месец. Следователно за исковия период наемателят дължи изпълнение на
поетите с договора за наем задължения да заплаща уговорената наемна цена. В
случая въззивника-ответник не излага твърдения, респективно и не ангажира
доказателства, че през исковия период не е ползвал отдадения под наем имот и не
дължи заплащане на наемна цена за процесния период. В доказателствена тежест на
ответника е да ангажира доказателства, че в изпълнение на уговореното в договора за наем
е предал на наемодателя отдадения под наем имот, но такива не са събрани, предвид на което се
налага извода, че наемателят е ползвал отдадения под наем имот през исковия период. Съгласно разпоредбата на чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД наемателят е длъжен да заплаща наемната цена за наетата от
него вещ. След като е налице валидно наемно правоотношение, възникнало между
страните по делото, през процесния период наемателят дължи заплащане на
наемната цена за предоставения му за временно и възмездно ползване недвижим
имот. В доказателствена тежест за въззивника-ответник е да
ангажира доказателства, установяващи изпълнение на задължението му, поето със сключването на договора за наем, а именно да заплаща в уговорения срок
дължимата наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване
недвижим имот. По делото не са представени доказателства за изпълнение на задължението
на наемателя за заплащане на дължимата от него наемна цена за исковия период от
време. Следователно при липсата на доказателства за погасяване на задължението на наемателя за
заплащане на наемна цена за предоставения му за временно и възмездно ползване
недвижим имот, същият се явява
неизправна страна по договора за наем и следва да бъде ангажирана
неговата отговорност. По изложените съображения решаващият състав приема, че
предявеният иск с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД се явява основателен
и доказан по размер.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд първоинстанционното решение в обжалваната част, в т.ч. и
в частта за разноските, изчислени съобразно изхода на спора, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна – ищец, но
поради липса на заявена в този смисъл претенция, съдът не следва да се
произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20015077 от
18.01.2021г.,
постановено по гр.дело №26580/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./