№ 85
гр. Русе, 29.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20234520105332 по описа за 2023 година
Предявен е установителен иск по реда на чл.422 от ГПК.
Ищцата Е. П. Д. твърди, че депозирала заявление по чл.410 ГПК, въз основа на което
било образувано ч.гр.д.№ 1535/2023 г. по описа на РС-Горна Оряховица, по което срещу
„Ипокредит“ ООД била издадена заповед за изпълнение за сумата 37,14 лв., неоснователно
заплатена от заявителката по Договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г.
Поради постъпило възражение от длъжника за недължимост на сумата, ищцата предявява
настоящия установителен иск, като излага следните съображения:
На 01.09.2018 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който кредиторът „Ипокредит“ ООД предал в заем на Е. Д. сумата от 400 лв.,
която следвало да върне, ведно с договорна лихва, чиито размер бил посочен не в договора,
а в погасителния план към него, в който бил посочен фиксиран лихвен процент от 3,40 %.
Никъде обаче не било посочено дали лихвата е дневна, месечна или годишна. Единствено в
общите условия било отбелязано, че лихвата се изчислява ежедневно. От така направените
записвания не можело да се направи категоричен извод, че потребителят изначално бил
наясно каква е договорената лихва. В договора било посочено, че ГПР е 49.363 %, а броят на
месечните погасителните вноски – 4, като възнаградителната лихва възлизала на 37.14 лв.
За да се отпусне заемната сума, задължително условие било обезпечаването на
кредита с поръчител и запис на заповед за общата дължима сума по кредита. Така ищцата
била задължена да сключи акцесорен договор – договор за възлагане на поръчителство с
„Олимпия 2000“ ЕООД, което било свързано лице с кредитора. Съгласно договора, ищцата
1
следвало да заплати на „Олимпия 2000“ ЕООД сумата от 186.79 лв. Е. Д. погасила
задълженията си по договора за потребителски кредит в размер на 437.14 лв. и по
акцесорния договор.
Счита, че процесната сума от 37.14 лв. е платена от нея без правно основание, тъй
като договорът за потребителски кредит бил недействителен, поради противоречието му със
задължителните изисквания на материалния закон към този вид договори. В случая
приложение намирали ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Договорът за потребителски кредит не отговарял на
задължителните изисквания на чл.10, ал.1 и на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Контрактът не
сочел лихвения процент, ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя. ГПР бил
посочен единствено като абсолютна процентна стойност – 49.363 %, без посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Обективираният в договора
погасителен план съдържал единствено информация относно падежните дати на всяка от
вноските, техния размер и размера на оставащата главница.
Нищожността на договора, съгласно чл.23 от ЗПК водела до това, че ищцата
следвало да заплати само чистата стойност на заема от 400 лв., без да дължи допълнителни
оскъпявания по него.
От справката за състоянието на договора, издадена от ответника, ставало ясно, че в
графата „лихва“ било включено и възнаграждението за поръчителството по договора за
възлагане на поръчителство, което било поредното доказателство, че двата контракта са
единно споразумение и още изначално кредиторът не е посочил не само % на
възнаградителната лихва, но и на общото оскъпяване на отпуснатия финансов ресурс.
Процесната сума била недължима и на друго самостоятелно основание – нейният
размер бил регламентиран от нищожна клауза в договора. Ако се приемело, че посоченият в
таблицата „Схема на плащане – Приложение 1“ към договора процент от 3,40 % е месечен,
то годишният лихвен процент възлизал на 40.80 %. Тази лихва надвишавала двукратния
размер на законната лихва при обезпечени кредити.
Предвид изложеното, моли да бъде постановено решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищцата сумата от 37.14 лв. –
неоснователно заплатена от нея по сключения между страните Договор за потребителски
кредит № РССН3/01.09.2018 г.
В срока по чл.131 ГПК ответникът оспорва основателността на иска, както и
твърдението, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен.
Заявява, че в мотивите си заповедният съд, издал заповедта за изпълнение по ч.гр.д.
№ 1535/2023 г., приел, че искането не противоречи на закона и добрите нрави, както и че не
се основа на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, и не е налице
обоснована вероятност за това.
Издължаването на заемната сума следвало да става по „Схема-приложение" № 1,
неразривна част от договора. Първата вноска, с падеж на 01.10.2018 г., от 87.58 лв., била
платена на 08.10.2018 г., втора вноска, с падеж 01.11.2018 г., от 100.23 лв., била платена на
2
05.11.2018 г., трета вноска с падеж 01.12.2018 г., от 115.48 лв., била платена на 13.12.2018 г.
и четвърта вноска с падеж 01.01.2019 г., от 133.85 лв. била платена на 02.01.2019 г.
Клаузите от договора били индивидуално уговорени с ищцата, което се подкрепяло и
от размера на отпусната сума, съгл.чл. 1 ДПК; заплащана лихва по кредита, посочена в
Схема на плащанията - приложение 1 /погасителен план/, съгл. чл.7 от ДПК; годишен
процент на разходите по кредита, чл. 10 от ДПК; погасителен план с ясно и разбираемо
посочени брой и размер на вноските, както и с каква част от вноската се погасява
главницата и договорената лихва, отпусната сума, размер на договорена лихва, разделена
както на месечни вноски и в общ размер, както и общо дължима сума. Предоставена била
възможност на ищцата да влияе върху тях, като в процесния договор нямало препращане
към общите условия. В договора за потребителски кредит нямало клауза, предвиждаща
възможност за едностранно изменение от страна на кредитора на размера на договорената
възнаградителна лихва. Ищцата получила Стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредит, Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Съгласно
чл. 29, ал. 3 от договора, потребителят имал право в 14-дневен срок да се откаже от
подписания договор. Неоснователно било твърдението, че в ДПК не фигурира
възнаградителна лихва, като същевременно в исковата молба се посочвало, че тя е 3.40 %,
без да е уточнено за какъв период се начислява тази лихва, като в погрешна посока
започвало тълкуване и изчисляване на лихвата, достигайки до стойност в размер на 1224 %.
Дължимостта на договорената лихва била предпоставена от едновременното наличие на
няколко изисквания: 1/ съществуването на уговорка за дължимост от кредитополучателя на
договорна лихва за ползване на кредита в определен размер; 2/ настъпване падежа на
задължението на кредитополучателя за заплащането на тази лихва и 3/ липса на изпълнение
от страна на последния.
По своята същност възнаградителната лихва представлявала цената, която
заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства. При
потребителските кредити уговорката за заплащане на такава лихва била задължителен
елемент от съдържанието на договора - арг. чл.4, ал. 1, т.5 ЗПК. Законната /мораторна/ лихва
имала обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на
парично задължение. Дължимостта й била предвидена в чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като същата не се
дължи при нормално развитие на облигационното отношение, т.е. при срочно изпълнение на
парично задължение. Наличието на клаузи в договора, предвиждащи заплащането на
възнаградителна и мораторна лихви, не били в противоречие с изискванията за
добросъвестност. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя била съществен елемент
на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се считало изпълнено след
като цената била посочена ясно от граматическа гледна точка, от съдържанието му можело
точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите
последици от сключването на договора, което било изпълнено от ,.Ипокредит" ООД.
Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК не била нарушена, тъй като в договора не бил
3
уговорен променлив лихвен процент, а постоянен месечен такъв в размер на 3.40 %, посочен
и в представената преддоговорна информация, чрез Стандартен европейски формуляр,
подписан от ищцата. В чл.7 от ДПК била уточнена базата, върху която се начислява
лихвеният процент. Т.е. ставало ясно как е разпределян лихвеният процент във времето. При
фиксирана лихва не се прилагало изискването за предоставяне информация за
последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми и
което съответствало с представената преддоговорна информация чрез Стандартен
европейски формуляр. В Схема на плащанията — Приложение 1, неразделна част от
договора, бил отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва, и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се
направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент. Размерът на
възнаградителната лихва бил установим чрез прости математически пресмятания, доколкото
месечната погасителна вноска се състояла само и единствено от главница и договорна
лихва. Други разходи нямало включени и такива не се сочели от „Ипокредит“ ООД, нито се
твърдели от потребителя. Договорният лихвен процент се прилагал по един и същ начин по
време на действие на договора, доколкото се касаело за фиксиран /непроменяем/ лихвен
процент от 3.40 %. В случая съдържанието на процесния договор за кредит недвусмислено и
ясно посочвало като цифрова величина размерът на лихвения процент. В договора бил
инкорпориран и погасителен план чрез Схема на плащания — Приложение № 1, в който
също ясно бил посочен размерът на дължимата лихва, като като част от общия размер на
всяка дължима месечна погасителна вноска и като общ размер на периода на договора. При
хронологичен прочит на договора за потребителски кредит и Общите условия, ясно и
недвусмислено било написано, че: „лихвата се изчислява ежедневно“, като месецът се броял
за 30 дни, а годината за 360 дни, съгласно Общите условия и изчисляването ежедневно на
лихвата се отнасяло за лихва за забава. Изчисляване на лихвата за забава се обяснявало чрез
така нар. „Конвенция за броене на дните“, изразена като брой дни в периода на начисляване,
разделен на общия брой дни в референтния (често 360 или 365) период, определяла
плащането за изчисляване за периода. В настоящия случай „Ипокредит" ООД прилагало
конвенцията 30/360 – за изчисляване на това каква част от годината представлява периодът
на изчисление и показвала броя на дните в периода на изчисление, разделен на броя на
дните в годината. От клаузите на ДПК, чл. 7, чл. 11, чл. 12, чл. 13 и Общите условия II.6,
II.9, 11.10 било видно, че разпоредбата е инкорпорирана и има уточнение за базата, върху
която се начислявал лихвеният процент. Следователно, ставало ясно как е формирана
възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК изисквала да се посочи лихвения процент по кредита, условията за прилагането
му, а не изчисляването. На следващо място, в договора ясно бил посочен размерът на ГПР
по кредита, посочена била и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента
на сключване на договора за кредит, а в II.7 от Общи условия към ДПК били посочени и
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по формулата, посочена в
приложение 1 от ЗПК. ГПР бил сбор от главницата в размер на 400 лв и постоянната
месечна договорна лихва в размер на 3.40 %, който общ размер бил 37.14 лв. за целия
4
период на кредита. Тези размери на ГПР не надхвърляли посочения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Доколкото при формиране на ГПР се вземал предвид размерът на договорната лихва и тук
ГПР не надвишавал допустимия размер, то не можело да се приеме, че клаузата в договора,
определяща възнаградителната лихва, била неравноправна и противоречаща на добрите
нрави. В Общите условия-неразделна част от ДПК, било посочено, че ГПР се изчислява по
формулата, посочена в Приложение 1 от ЗПК. В настоящия случай ГПР бил определен към
максималната допустима стойност, съгласно законовите разпоредби, но не я надвишавал.
Доколкото при формиране на ГПР се вземал предвид размера на договорната лихва и тук
ГПР не надвишавал допустимия размер, то не можело да се приеме, че клаузата в договора,
определяща възнаградителната лихва, е неравноправна и противоречаща на добрите нрави.
Неоснователни били възраженията на ищцата по отношение на това, че е била
задължена да сключи акцесорен договор за основния ДПК - договор за възлагане на
поръчителство. Преди подписването на договора потребителят получил Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити -
Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, преддоговорна информация, където ясно било
посочено какви обезпечения могат да бъдат изисквани. На ищцата бил предоставен 14-
дневен срок да се откаже от подписания договор, съгл. чл. 29, ал. 3 от ДПК, с което още
веднъж й било дадено достатъчно време да прецени дали е запозната с извършените от нея
действия и с последиците, които настъпват с подписания договор. Същото право не било
упражнено. В справка за състоянието на ДПК, в графа „лихва" в приходните касови ордери,
издадени от „Ипокредит" ООД и представени от ищцата, било посочена „платена
договорената лихва, дължима по ДПК“, посочена в погасителен план към ДПК - ,,Схема на
плащане - Приложение № 1, като следвало ясно да се разграничава състояние по договор за
потребителски кредит и състояние по договор за възлагане на поръчителство - два различни
по своята същност и функции договора. Представеният договор за възлагане на
поръчителство № РССНЗ/01.09.2018 г. бил сключен между други лица и с друго основание.
„Ипокредит" ООД не бил пасивно легитимирания ответник по възражението на ищцата в
настоящия иск. Нямало нарушаване на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК поради факта, че въз основа
на направено Искане от 12.07.2023 г от ищцата била предоставена тази информация под
формата на приходни касови ордери. С изискванията на чл. 11 ЗПК се целяла
информираност на потребителя относно дължимите по кредита задължения. При ясно
посочени лихвен процент, ГПР, в т.ч. размер на допълнителните задължения по кредита -
застраховка и такса за усвояване, изготвен погасителен план, с индивидуализация на общата
дължима сума и месечните вноски, не можело да се приеме, че договорът за кредит е
недействителен. Моли иска като неоснователен да бъде отхвърлен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за установена
следната фактическа обстановка:
От приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 1535/2023 г. по описа на РС-
Горна Оряховица е видно, в полза на ищцата Е. Д. е издадена заповед за изпълнение №
638/25.07.2023 г. срещу „Ипокредит“ ООД за заплащане на сумата 37.14 лв., представляваща
5
неоснователно заплатена от заявителя обща сума във връзка с договор за потребителски
кредит № РССНЗ/01.09.2018 г. и 425 лв. деловодни разноски. В срока по чл.414 ГПК е по
стъпило възражение за недължимост на вземането по заповедта.
В заповедното производство е приложен самият Договор за потребителски кредит
№ РССН3/1.09.2018 г., сключен между страните по спора, по силата на който кредиторът
„Ипокредит“ ООД предоставя на потребителя Е. П. Д. потребителски кредит под формата
на заем в размер на 400 лв. Относно срока за връщане на сумата, периодичността и датите
на погасителните вноски, общият размер на плащанията, условията на кредита и дължимата
лихва, процесният договор препраща към Схема на плащанията – Приложение 1 към него.
Чл.8 от контракта сочи, че лихвата се изчислява ежедневно, а годишният процент на
разходите само е посочен - 49.363 %.
Атакуваният в настоящото производство договор за потребителски кредит, в чл.21
предвижда задължително обезпечение на задълженията на потребителя чрез поръчител.
Съгласно представената Схема на плащане – Приложение № 1 към договора,
лихвата по кредита е определена на 3,40 %, общата дължима сума – 437.14 лв., дължима на
четири месечни вноски, всяка от които включваща главница и лихва.
На същата дата и под същия номер между ищцата и „Олимпия 2000“ ЕООД /с
идентично седалище и адрес на управление с това на кредитора и едни и същи лица за
представляващи, съдружници и собственици на капитала на двете дружества/ е сключен
договор за поръчителство. С него длъжникът възлага на поръчителя – „Олимпия 2000“
ЕООД да отговаря солидарно с него за изпълнение на задължението му по договора за
кредит срещу възнаграждение от 186.79 лв., платимо съгласно Приложение № 1 – График на
плащанията, идентичен с графика на плащане на самия кредит.
Издаденият документ от ответника – Състояние на договор № РССНЗ/01.09.2018 г.,
съдържащ схема на задълженията сочи, че в месечните вноски под формата на лихва са
включени и сумите, дължими по договора за поръчителство.
С приходни касови ордери, съответно от датите: 08.10.2018 г., 05.11.2018 г.,
13.12.2018 г., 20.12.2018 г. и 02.01.2019 г. ищцата е погасила задълженията си по договора
за кредит в общ размер 437.14 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:
Както беше посочено по-горе, едва в първото съдебно заседание по делото
ответникът прави възражение за изтекла погасителна давност на исковата претенция, по
което съдът не следва да се произнася по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.133 във вр. с чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичане на срока
за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани
на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването,
съществуването или погасяването на спорното право. С изтичане на срока за отговор на
исковата молба се преклудира и правото на ответника да направи възражение за погасяване
по давност на вземането, предмет на иска. Ако длъжникът в заповедното производство и
6
ответник по установителния иск по чл.124 вр. чл.415 ГПК се е позовал изрично на
погасяване на вземането по давност във възражението по чл.414, ал.1 ГПК и това
възражение е приобщено към исковото производство, то съдът следва да се произнесе
относно давността, дори и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по
чл.131, ал.2 ГПК, но настоящият случай не е такъв /в този смисъл е Решение
№111/08.10.2010 г. на ВКС, ТК, по т.д.№ 1068/2009 г./.
В настоящото производство ищцата претендира връщане от ответника на сумата
37.14 лв., получена от последния без правно основание – по нищожен договор за
потребителски кредит.
Характерно за първата хипотеза, уредена от разпоредбата на чл.55 ЗЗД е, че
основанието, което е в състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и
получаващия, липсва изначално. Релевантен е моментът на получаването – към този момент
между даващия и получаващия не е налице валидно задължение - част от съдържанието на
валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването. Т.е., при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго.
Няма спор между страните, а и приложените писмени доказателства установяват по
несъмнен начин, че въз основа на сключения между тях договор за потребителски кредит №
РССН3/1.09.2018 г. ищцата е получила от ответното дружество кредит в размер на 400 лв.,
като до м.01.2019 г. е върнала сумата от общо 437,14 лв., от които 37.14 лв. е заплатената
договорна лихва.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице, което
при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност
и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният контракт има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11, като на общо основание и
съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Анализирайки съдържанието на процесния договор за потребителски кредит, съдът
намира, че същият не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
Същият не съдържа лихвения процент по кредита, както и годишния процент на разходите с
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по
определения в приложение № 1 към ДПК начин. Както беше посочено вече, по отношение
на лихвата и ГПК е налице препращане към Схема на плащанията – Приложение 1, в което
лихвеният процент е посочен като 3,40 %, но не става ясно периода, за който той се отнася.
Годишният процент на разходите в договора също е посочен само като абсолютна стойност
от 49,364 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при неговото
изчисляване по определения в Приложение 1 към ДПК начин, съобразно императивното
7
изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Това води до неяснота относно включените в ГПР
компоненти, което от своя страна е нарушение и на основното изискване, предвидено в
чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит да бъде сключен по ясен и разбираем
начин.
В „Схема на плащане – Приложение № 1“ към процесния договор за потребителски
кредит се съдържа погасителният план, в който са посочени падежните дати на всяко от
вноските, техните размери и размера на оставащата главница. Липсва обаче предоставяне
на информацията, предвидена в чл.10, ал.1, т.12 от ЗПК, относно правото на потребителя
при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване
безвъзмедно и във всеки един момент от изпълнението на договора извлечение от сметка
под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания, който
погасителен план да посочва дължимите плащания, сроковете и условията за тях, и да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и евентуално допълнителните разходи.
Предвид изложеното и съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, съдът намира
процесния договор за потребителски кредит нищожен. Нищожната сделка не поражда
целения от страните по нея правен резултат – не възниква частноправно взаимоотношение,
нито се придобиват субективните права и задължения от неговото съдържание.
Имуществените последици от извършена недействителна сделка се свеждат до
възстановяване на фактическото положение отпреди извършването й. В този смисъл е както
общата норма на чл.34 от ЗЗД, така и специалната на чл. 23 от ЗПК. Последната повелява
когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят да
върне само чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по него.
Ето защо претенцията на ищцата за връщане на сумата 37.14 лв., надвнесена над
получената по нищожния договор за кредит чиста стойност, се явява изцяло основателна и
като такава следва да бъде уважена.
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са
направени от ищцата деловодни разноски в размери от по 25 лв. за настоящото исково и за
заповедното производства, представляващи заплатена държавна такса. В тежест на
ответника е и дължимото адв.възнаграждение на пълномощника на ищцата – адв.К. Б., на
основание чл.38, ал.2 от ЗА, в размери от по 400 лв. за всяко от двете производства.
Ответникът в отговора на исковата молба прави възражение за прекомерност на това
възнаграждение, което съдът тнамира за неоснователно, тъй като се претендира такова в
минималния размер, предвиден в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ИПОКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК
8
*********, със седалище и адрес на управление гр.Горна Оряховица, ул.“Георги
Измирлиев“ 2Б, представлявано от управителя Армен Погосян, че дължи на Е. П. Д., с ЕГН
**********, сумата 37.14 лв. - недължимо платена и получена без правно основание по
нищожен договор за потребителски кредит № РССН3/01.09.2018 г., за която е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение № 638/25.07.2023 г. по ч.гр.д.№ 1535/2023 г.
по описа на РС-Горна Оряховица.
ОСЪЖДА „ИПОКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Горна Оряховица, ул.“Георги Измирлиев“ 2Б, представлявано от управителя
Армен Погосян, да заплати на Е. П. Д., с ЕГН **********, 25 лв. деловодни разноски по
ч.гр.д.№ 1535/2023 г. по описа на РС-Горна Оряховица и 25 лв. деловодни разноски по
настоящото исково производство.
ОСЪЖДА „ИПОКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Горна Оряховица, ул.“Георги Измирлиев“ 2Б, представлявано от управителя
Армен Погосян, да заплати на адв.К. И. Б. от АК-Русе, на основание чл.38, ал.2 ЗА, 400 лв.
адвокатско възнаграждение по ч.гр.д.№ 1535/2023 г. по описа на РС-Горна Оряховица и 400
лв. адвокатско възнаграждение за настоящото дело.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Русе в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9