Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
секретар Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА
въззивно гражданско дело № 17317 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С
решение № 410095 от 17.05.2018 г., постановено по гр. д. № 86999/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 128-ми състав,
районният съд е прогласил за нищожно по иск на Д.Б.Г., ЕГН **********,
срещу „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******, споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 19.01.2016 г.
към договор за потребителски кредит № **********/19.01.2016 г. и е признал за
установено по отношение на „П.К.Б.” ЕООД, че Д.Б.Г. не му
дължи сумата от 2 250.00 лв. по
посоченото споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от
19.01.2016 г. към договор за потребителски кредит № **********/19.01.2016 г. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е разпределил отговорността за разноските.
Срещу така постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „П.к.Б.” ЕООД,
в която се излагат подробни доводи за недопустимост и неправилност на
решението. Акцентира се, че процесните суми са
предмет на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр.
д. № 8537/2017 г. по описа на СРС, ГО, 76-ти състав, както и че с подписване на
споразумението страните са се съгласили, че възнаграждението по закупения пакет
услуги ще бъде разсрочено за срока на договора за потребителски кредит на равни
месечни вноски и ще бъде добавено към месечните вноски за погасяване на
главницата, която уговорка е обективирана и в раздел VI от сключения
договор за кредит. Изложени са и подробни доводи за неправилност на изводите на
районния съд за недействителност на споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги към договора за кредит. Съобразно изложеното се иска обжалваното
решение да бъде обезсилено като недопустимо и производството по делото да бъде
прекратено. При условията на евентуалност е направено искане да бъде отменено
като неправилно и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Д.Б.Г..
Софийски градски
съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна и в законоустановения
срок реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС). При
извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, въззивният
съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение
е валидно, но е недопустимо, тъй като предявените
искове са процесуално недопустими, поради наличието на отрицателна процесуална
предпоставка по чл. 299, ал.1, вр. чл. 298, ал.
1 ГПК, по-конкретно спорът между страните е решен с влязла в сила заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 8537/2017
г. по описа на СРС, ГО, 76-ти състав, и не може да бъде пререшаван в настоящото
производство.
Съображенията за това са следните:
В исковата молба ищецът излага
доводи, че на 19.01.2016 г. между него и „П.к.Б.” ЕООД е сключен договор за
потребителски кредит № **********. Поддържа, че към него е подписано и
споразумение от същата дата за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
като цената на същия е в размер на 2 250 лв. Излагат се доводи, че
заплащането на такса за предоставения пакет от услуги представлява нищожна
клауза на основание чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и
чл. 10 а ЗПК. Съобразно изложеното иска съдът да прогласи нищожността на
споразумението към договора за потребителски кредит от 19.01.2016 г. и да
признае за установено, че предвид нищожността му не дължи на ответното
дружество сумата от 2 250 лв.
Между страните не е спорно, че са
обвързани от договор за потребителски кредит „Профи
кредит Стандарт” № **********/19.01.2016 г., по силата на който ответникът се е
задължил да предостави на въззивника ищец кредит в
размер на 3 000 лв. за срок от 24
месеца, при ГРП 49.89 % и годишен лихвен процент 41,17 %. Уговорено е, че
дължимата сума по кредита е в размер на 4 451,04 лв. Посочено е, че
дължимата месечна вноска по кредита е в размер на 185,46 лв.
В договора е посочено и че ищецът
дължи възнаграждение на банката за избран и закупен пакет от допълнителни
услуги в размер на 2 250 лв., като размера на вноската по закупения пакет
от допълнителни услуги възлиза на 93,75 лв.
Постигнато е съгласие относно
размера на общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги –
посочено е, че общият размер на задължението възлиза на 6 701,04 лв. и
общият размер на вноската е 279,21 лв., при дата на погасяване – 15-то число на
месеца.
Не са спорни и сключването и
съдържанието на процесното споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 19.01.2016 г., изразяващи се в
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски, намаляване на определен брой
такива, смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Уговорено е, че възнаграждението за предоставяне
на посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписване на
споразумението от страните по договора за потребителски кредит, които се
съгласяват възнаграждението за пакета допълнителни услуги да бъде разсрочено за
срока на договора за кредит на равни месечни вноски и добавено към месечните вноски за погасяване на главницата. Посочено
е и че неразделна част от споразумението са общите условия на банката към
договорите за потребителски кредит на физически лица. Не е посочена цена за предоставения пакет от допълнителни услуги.
Съгласно т. 18.1 от Общите условия
към договори за потребителски кредит на банката, представени от ищеца и
неоспорени от него, неразделна част от договорите за потребителски кредити са
общите условия, погасителен план, декларация за обработка на лични данни,
тарифа и евентуално други приложения, включително споразумение за предоставяне
на допълнителни услуги в случай че такова е сключено.
Представен е и погасителен план
към договора за потребителски кредит № ********** и сключеното споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, в който, в съотвестствие
с уговореното в договора за кредит, са посочени размер на вноска по кредита от
185,46 лв., размер на вноска по закупения пакет от допълнителни услуги от 93,75
лв. и общ размер на месечна вноска – 279,21 лв.
Видно от извлечение от сметка към
договора и споразумението въззивникът ищец е плтил изцяло първите три погасителни вноски в размер на
279,21 лв. и частично четвъртата вноска – платени са 2,62 лв. от нея.
Между страните не е спорно и че
въз основа на депозирано заявление по чл. 410 ГПК от „П.К.Б.” ЕООД е образувано
ч. гр. д. № 8537/2017 г. по описа на СГС, ГО, 76-ти състав, и е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 16.02.2017 г., с която е разпоредено Д.Г. да заплати на въззиваемия
следните суми: 5 860,79 лв. – дължима по договор за кредит от 19.01.2016
г., ведно със законна лихва от 10.02.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в
размер на 20,77 лв. за периода от 16.06.2016 г. до 23.08. 2016 г. и 167,63 лв.
– разноски по делото. Районният съд е приел, че заповедта е редовно връчена на
длъжника по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК – чрез залепване на уведомление, и на
24.08.2017 г. е разпоредил издaване на
изпълнителен лист.
В т. 9, б. „в” от заявлението е
посочено, че паричното вземане е за неизпълнено задължение по договор за
потребителски кредит № **********/19.01.2016 г.
В т. 12. е посочено, че договорът за кредит е сключен за срок от 24
месеца с месечна вноска по погасителен план в размер на 279,21 лв. и падежна
дата 15-то число. Длъжникът е платил само три месечни вноски, като последното
плащане е на 16.06.2016 г. и след изпадането му в забава и съгласно приетите от
страните общи условия договорът е прекратен автоматично от страна на заявителя
и за периода от изпадане на длъжника в забава до прекратяване на договора е
начислена мораторна лихва в размер на 20,77 лв.
При преценка на допустимостта на
предявените искове районният съд е посочил, че видно от заявлението, по което е
образувано изисканото и приложено ч. гр. д. № 8537/2017 г. по описа на СРС, и
издадената въз основа на него заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, претенцията на заявителя /въззивник в
настоящето производство/ и присъдените му въз основа на нея вземания са
съгласно договор за потребителски кредит № **********/19.01.2016 г. Видно и от
индивидуализацията на вземанията в подаденото от „П.к.Б.” ЕООД заявление, те
касаят непогасената главница по договора и законна лихва за забава /т. 9 и т. 12
от заявлението/. Посочено е, че никъде в заявлението заявителят не се позовава
на процесното споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, нито пък иска присъждане на суми въз основа на него.
Изложените доводи на районния съд не кореспондират с данните по делото,
като съображенията за това са следните:
Съобразно установената по делото фактическа
обстановка страните са сключили договор за потребителски кредит № **********/19.01.2016 г., като процесното споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги съставлява неразделна
част от него. Извод в тази насока следва от съдържанието на двата
документа. Съществено е, че в раздел VI „Параметри” на договора за кредит
изрично са посочени сумата на кредита – 3000 лв., възнаграждението за закупения
пакет от допълнителни услуги – 2 250 лв. и общия размер на задължението,
съответно на погасителната вноска – 279,21 лв., който размер съвпада и с претендираните
суми по договора за кредит в заявлението по чл. 410 ГПК. За да приеме, че
споразумението съставлява неразделна част от договора за кредит, съдът съобрази
и факта, че в него не е посочен размер на допълнителния пакет услуги, т.е. няма
самостоятелен характер, доколкото не съдържа всички съществени елементи на
договор, както и уговорката в същото възнаграждението за пакета допълнителни
услуги да бъде разсрочено за срока на договора за кредит на равни месечни
вноски и добавено към месечните
вноски за погасяване на главницата. Съдът съобрази и съдържанието на
предоставения погасителен план, посочените в заявлението размери на
погасителните вноски по договора за кредит и дължимите суми по него съобразно
уговореното между страните, включително и разпоредбите на чл. 3.4 и чл. 6.1 от
приложените по делото и неоспорени от въззивника общи
условия към договорите за потребителски кредит с физически лица на банката.
В обобщение, липсата на изрично посочване на споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги в заявлението по чл. 410 ГПК не
води до извод, че цената на същите не се претендира с него. Напротив, в
заявлението е посочено, че се претендират суми въз основа на договора за
кредит, а конкретната цена на допълнителния пакет услуги и плащането на същата,
включително и конкретния размер на дължимите месечни вноски, са уговорени
именно в него.
Предвид изложеното, при съвпкупна
преценка на данните по делото, въззивният съд намира,
че е налице идентичност между предмета
на настоящето дело и на ч. гр. д. № 8537/2017 г. по описа на СРС, респективно
налице са пречките по чл. 299 ГПК за разглеждане на предявените искове.
Отрицателният иск за установяване, че едно парично
вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от
кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с
възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК,
че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с
възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този случай предявеният
иск има ролята на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК – оспорва се вземането по
издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са
направени пред съд.
Съществено за процесния
казус е, че след изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възможността за
възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е
недопустим (определение № 318 от 9.07.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2108/2019
г., IV г. о., ГК, определение № 108 от 7.02.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 47/2013
г., III г. о., ГК, определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1528/2018 г., IV г. о., ГК). Разпоредбата на чл. 414
от ГПК определя действията, които длъжникът в заповедното производство следва
да предприеме, за да защити правата си, като
последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 и чл.
424 ГПК. От посочените разпоредби
следва, че в случаите, когато длъжникът не
подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, каквато се установява да е
процесната хипотеза, заповедта за изпълнение влиза в
сила като удостовереното с нея вземане
не може да бъде оспорвано по исков ред, освен в случаите, когато се намерят
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение
за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока
за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в същия срок. В процесния случай не се твърдят обстоятелства по чл. 423 или
чл. 424 ГПК и въззивният съд не следва да анализира
налице ли са посочените хипотези. Изложеното важи не само за предявения иск за
установяване на недължимост на част от сумите, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 8537/2017 г. по описа на
СРС, но и за установителния иск за прогласяване на
нищожност на споразумението за предоставяне на допълнителен пакет услуги,
доколкото същото е неразделна част от договора за кредит, конкретните вземания
за главница по който са предмет на обсъжданата влязла в сила заповед за
изпълнение.
В обобщение, на основание чл. 270, ал. 3, изр. първо ГПК,
решението следва бъде обезсилено, като недопустимо, и производството по делото
следва да бъде прекратено.
При този изход на служебната преценка по чл. 269, изр.
първо ГПК, въззивният съд не следва да обсъжда
правилността на решението.
По разноските:
С оглед
изхода на спора право на разноски има въззивника,
който претендира държавна такса в размер на 90 лв. за въззивното
производство и юрисконсултско възнаграждение за двете
съдебни инстанции, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006 г.), съобразявайки извършената от
упълномощения от въззиваемия юрисконсулт дейност,
съдът определя в размер на по 100 лв. Предвид изложеното, на основание чл. 78, ал.
4 ГПК, въззиваемият-ищец следва да бъде осъден да
плати на въззивника разноски за въззивното
производство в размер на 190 лв. и за първоинстанционното
– в размер на 100 лв.
Въззивното решение
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 410095 от 17.05.2018 г., постановено по гр. д. № 86999/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 128-ми състав, и прекратява производството по в. гр. д. №
17317/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II В въззивен състав.
ОСЪЖДА Д.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
„П.К.Б.” ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК, сума в размер на 100 лв. – разноски за първоинстанционното
производство, и сума в размер на 190 лв. – разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.