№ 69
гр. Пловдив, 10.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
частно гражданско дело № 20225300503309 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.413, ал.1 от ГПК.
Образувано е въз основа на частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър
Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, чрез процесуалния представител
юрисконсулт Е. И., против Разпореждане № 25946 от 15.11.2022г., постановено по ч.гр.д.№
15553/2022 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., с което е отхвърлено изцяло подаденото от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК против С. Н. Г., гр. Пловдив. В частната жалба се излагат оплаквания за
неправилност на обжалваното разпореждане. Обсъжда се същността и целта на заповедното
производство, посочва се, че вземането не подлежи на доказване. Твърди се, че договорната
неустойка не води до недействителност на договора и не се претендира, както и че ГПР не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва. Обръща се внимание, че в договора са
посочени фиксирани ГПР и ГЛП и се твърди, че потребителят е разбрал икономическите
последици от договора. Поддържа се, че индивидуализацията в заявлението е достатъчна за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, както и че съдът е ограничен от
твърденията в заявлението. По отношение на извършените плащания по договора се сочи,
че доказателствената тежест за тяхното установяване се носи от ответната страна, който
въпрос следва да бъде разгледан по същество на спора в бъдещ исков процес. Моли съда да
отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение по
подаденото заявление по чл.410 ГПК.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на
ответната страна.
Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания
съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено
от фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, и
срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което се явява процесуално допустима
и подлежи на разглеждане.
Районен съд-Пловдив е бил сезиран от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *********, със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
1
С. Н. Г., ЕГН **********, за вземания, произтичащи от договор за паричен заем от
16.06.2020г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, които са придобити от заявителя
съгласно Приложение №1 към договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
05.07.2021г. между „Сити кеш“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, както
следва: 300 лв.- главница, 15, 34 лв.- договорна лихва и 136, 24 лв.- обезщетение за забава за
периода от 24.06.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда.
За да откаже издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираните
вземания, заповедният съд е приел, че процесният договор за кредит, въз основа на който се
претендират вземанията, е недействителен съгл. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на
изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК като със същия реално се заобикаля
разпоредбата чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между
страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя- чл. 143 ЗЗП. Отделно от това като недействителна е
възприета и клаузата за договорна лихва. РС е посочил, че съгласно чл.23 ЗПК на връщане
принципно би подлежала неплатената главница, но доколкото в договора е предвидено
плащане на неустойка, договорна лихва, които са недължими, следва да се изясни какви
суми са платени, за да се прецени главницата, за която да се издаде заповедта за изпълнение.
Доколкото последното е останало неизяснено по делото, районният съд е отказал издаването
на заповед за изпълнение и за главницата.
Разпореждането е правилно.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши
проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, а в контекста на
потребителската защита, доколкото длъжникът е с качество на потребител, и дали договорът
съответства на императивни разпоредби на ЗПК. В случая така е процедирал заповедния съд
при постановяването на обжалваното разпореждане. Заповедният съд е извършил проверка
на представения пред него договор за потребителски кредит и след преценка на неговото
съдържание е достигнал до извод за нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11
ЗПК, обосноваващ неговата недействителност на осн.чл.22 ЗПК.
Въззивният съд, след самостоятелна преценка на договора за потребителски кредит,
намира, че е налице обоснована вероятност за неравноправност на неговите клаузи и за
противоречието на договора с императивните разпоредби на ЗПК, налагащо извод за
неговата недействителност на осн.чл.22 ЗПК.
Според представения по делото договор за паричен заем от 16.06.2020г., сключен
между длъжника и „Сити кеш“ ООД, и погасителен план към него, се установява, че със
същия на длъжника е бил предоставен заем в размер на 300 лв., който последният се е
задължил да върне на 11 погасителни вноски. В договора е посочен фиксиран лихвен
процент по заема- 40,05% и годишен процент на разходите /ГПР/-49,87%. Посочената обща
сума за плащане по договора е 315, 34 лева. Освен последната е договорена и неустойка в
размер на 91, 66 лв. при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури
обезпечение, посочено в договора и ОУ, която е предвидена да се заплащане разсрочено
заедно с погасителните вноски по договора и с която дължимата по договора сума нараства
в размер на 407, 00 лева.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се
посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая
процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,
доколкото в него е налице посочване на ГПР. Налице е обаче обоснована вероятност
размерът на същия, посочен в договора, да не съответства на действителния прилаган ГПР
по договора, съобразно поетите от потребителя задължения с невключването в него на
разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. За преценка на
2
последното следва да кредитира разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Както се посочи, в случая ГПР е 49, 87 % при обща сума за плащане от
315, 34 лева, формирана от главницата от 300 лева и договорна лихва от 15, 34 лева.
Отделно от това е договорена неустойката в размер на 91, 66 лева, при която дължимата
сума по договора нараства на 407, 00лева. Изложеното налага извод, че в ГПР от 49, 87 % не
е била включен разходът за неустойка от 91,66 лева, съобразно императивните разпоредби
на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК. Действително съгласно разпоредбата на чл.19,
ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите , които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за
неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите, чрез предвиждане в
договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане
на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния
договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за
потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за
която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на
разходите, в резултат на което е налице обоснована вероятност да не съответства на
действителния ГПР, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Подобни уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на
чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Изложеното налага извод и за
нарушаване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти
размера на законната лихва с включване на неустойката
В аспекта на изложеното се налага извод за наличието на обоснована вероятност
отразеният размер на ГПР по договора да не съответства на действителния прилаган по
договора, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.
Изложеното обосновава въвеждане в заблуждение на потребителя относно действителната
финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за
нарушаването на изискването за добросъвестност. Изложеното налага извод за евентуалната
неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите. В разглеждания случай е достатъчно да е налице обоснована вероятност за
неравноправност на клаузите на договора, без да е необходимо това да е доказано по
категоричен начин
Съгласно чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита. В случая за съда не е възможно да определи
в рамките на заповедното производство какъв е размерът на невърнатата главница, тъй като
в погасителния план е предвидено както връщането на сумата от 315, 34 лева - кредита и
договорната лихва без включването на неустойка, така и на сумата от 407 лева с включване
3
на неустойката. В предвид последното не става кой вариант от погасителния план е
прилаган в отношенията с потребителя, извършения ли са погашения вкл. на неустойката,
доколкото извършените плащания следва да бъдат отнесени за погасяването на главницата
при недействителност на договора. Изложеното подлежи на установяване в рамките на едно
състезателно производство, тъй като предвид посочената неяснота е невъзможно да се
издаде заповед за изпълнение в заповедното производство за стойността на главницата,
доколкото и се касае за вземане срещу потребител, ползващ се със засилена защита в
производството.
В аспекта на изложеното се налага извод, че заявлението за издаване на заповед за
изпълнение правилно е било отхвърлено. Ето защо, частната жалба се явява
неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното разпореждане да се
потвърди като правилно.
Водим от горното, Пловдивският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 25946 от 15.11.2022г., постановено по ч.гр.д.№
15553/2022 г. на Районен съд Пловдив, XXI гр.с., с което е отхвърлено изцяло подаденото от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК против С. Н. Г., гр. Пловдив.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4