Р Е Ш Е Н
И Е
№………
гр.Плевен, 10,11,2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от съдията ВЕРА НАЙДЕНОВА гр.д.№3421 по
описа на съда за 2020 година, на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по ИМ от Г.С.П.,
ЕГН **********,***, чрез адв.В.К. от ПАК, против ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***. В молбата
се твърди, че със заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№3840/2013 г. на ПлРС, и изпълнителен
лист от 02,10,2013 г., бащата на ищеца
***С. /починал на 22,10,2015 г./ е осъден да заплати
на ответника сумата от
1399,89 лева главница, 207,17 лева лихва за забава за
периода 03,01,2011 г. – 15,07,2013 г., законна лихва от датата
на заявлението в размер на 997,78 лева, 32,14 лева държавна такса и 120,00 лева адвокатско
възнаграждение. Сочи се, че възоснова
на издадения изпълнителен
лист, на 26,06,2014 г. е образувано изп.д.№278/2014
г. на ЧСИ Н.***, по което последното
изпълнително действие е от 23,07,2014 г., когато е вписана възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника. Твърди се, че от тази дата е започнала да тече давност, изтекла на 23,07,2019 г.
Сочи се, че на 06,07,2020 г. ищецът, като наследник на своя баща, е
получил призовка за опис на
гаража, който обаче според ищеца и насрочен след изтичане на предвидената в закона
давност. В заключение ищеца
моли съда да постанови решение, с което
да признае за установено,
че Г.С.П.,
ЕГН **********,***, не дължи
на ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от
***, сумите от 1399,89 лева главница,
207,17 лева лихва за забава за периода 03,01,2011 г. – 15,07,2013 г., законна
лихва от датата на заявлението
в размер на 997,78 лева, 32,14 лева държавна такса и
120,00 лева адвокатско възнаграждение,
присъдени със заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3840/2013 г. на ПлРС,
и изпълнителен лист от 02,10,2013 г., като погасени по давност. Претендират се разноски.
В с.з. проц.представител на ищеца – адв.В.К.,
моли съда да уважи иска, тъй като от датата на последното същинско изп.действие – 23,07,2014 г., са изминали пет години без да
има каквито и да било действия.
В срока по чл.131
от ГПК ответникът не депозира
писмен отговор. В с.з. процесуалният представител на ответника моли съда да отхвърли иска. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени
събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на страните,
намира за установено следното:
Безспорно по делото
е, че с издаден по ч.гр.д. №3840/2013 г. на ПлРС
изпълнителен лист, ***П. е осъден да заплати на „*** сумата от 1399,89 лева главница, 207,17 лева лихва за
забава за периода 03,01,2011 г. – 15,07,2013 г., законна лихва от датата на заявлението в размер на
997,78 лева, 32,14 лева държавна такса и 120,00 лева адвокатско възнаграждение.
От представеното в
заверено копие изп.д.№278/2014 г. на ЧСИ Н.***
се установява, че делото е образувано пред ЧСИ
с молба от 19,06,2014 г., възоснова на изп.лист, издаден по ч.гр.д.№3840/2013 г. на ПлРС срещу ***П.. На 21,07,2014 г. е изпратена покана за
доброволно изпълнение на ***П., връчена лично на 28,07,2014 г., с която същият
е уведомен за наложени обезпечителни мерки – запор върху движими вещи – 2
бр.МПС и възбрана върху недвижим имот – гараж. С ПДИ от 02,05,2018 г., връчена
на 18,05,2018 г., ищецът е уведомен, че на основание чл.429 от ГПК е
конституиран като длъжник по изп.дело в качеството му
на наследник на ***П.. С молба от 24,02,2020 г. от взискателя по изп.дело е поискано налагане на запор върху банкови сметки,
а с молба от 15,06,2020 г. от взискателя е поискано извършването на опис и
оценка на възбранения недвижим имот. Със съобщение от
25,06,2020 г., връчено при отказ на ищеца на 09,07,2020 г., същият е уведомен
за насрочен на 14,09,2020 г. опис на възбранения
недвижим имот – гараж.
При така
изложените безспорни факти се налагат следните правни изводи:
Предявеният в настоящото производство
отрицателен установителен иск е с правно основание чл.439 от ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл.439, ал.1 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението – т.е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и материалната
незаконосъобразност на изпълнението. Според регламентираното в чл.439, ал.2 от ГПК, искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Предявеният иск е допустим, с оглед наличието на
висящ изпълнителен процес по изп.д. №278/2014 г. на ЧСИ
***.
По основателността на иска - съдът счита, че
погасителна давност за вземането е била прекъсната от започване на
изпълнителния процес по изп.д. №278/2014 г. на ЧСИ ***
– с молбата от 19,06,2014 г., в която са
налице искания за извършване на изпълнителни действия. Следващо прекъсване е
имало на 23,07,2014 г. – възбрана на недв.имот –
гараж, и на 28,07,2014 г. – запор на МПС на длъжника. Съдът намира, че
изпълнителното дело е било висящо до неговото перемиране
на 28,07,2016 г. Преценката на съда относно прекъсване на давността е обвързана
от задължителното тълкуване, дадено в т.10 на ТР №2/26,06,2015 г. на ОСГТК на
ВКС, касаещо именно приложението на института на давността в изпълнителния
процес. Прието е с него, че давността се прекъсва при образуването на изп.дело, когато е поискано приложение на определен
изпълнителен способ, на основание чл.116, б.“в“ от ЗЗД, и многократно - с
предприемане на всеки отделен изпълнителен способ, независимо дали изпълнителното
действие е предприето по молба на взискателя или служебно по инициатива на
съдебния изпълнител /когато, както в случая, е налице възлагане по чл.18 от ЗЧСИ/. Следователно, давността се прекъсва не с факта на самото образуване и
съществуване на изпълнителното производство, а с извършените по него
принудителни действия. Като действия по изпълнението, водещи и до прекъсване на
давността са изброени неизчерпателно - запор, възбрана, присъединяване на
кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан,
като нямат характер на такива - образуване на изп. дело, изпращане и връчване
на ПДИ, проучване имуществото на длъжника, изготвяне на справки, набавяне с документи,
извършване на разпределение, назначаване на експертизи и др. Наред с това, в
рамките на изпълнителното производство давността не спира да тече, тъй като
взискателят има възможност да избере да действа или не, като изрично е отменено
разрешението дадено с ППВС №3/1980 г. Доколкото обаче съществува колизия между
двете разрешения - по ППВС №3/18,11,1980 г. и ТР №2/26,06,2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на въпроса
- спира ли изпълнителното производство теченето на погасителна давност на
вземането, следва да се отговори и дали се ползва с обратно действие тълкувателното решение или
действа занапред единствено за периода след постановяването му, съответно преди
отмяната на постановлението. С оглед принципите на правна сигурност и предвидимост,
съдебната практика приема, че на последващата промяна на тълкуването на
определена правна норма не може да се придаде обратно действие, доколкото
правните субекти са били длъжни и са съобразявали поведението си с едно предходно
дадено задължително разрешение на даден въпрос. Установеното с новото ТР
тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за
които то е задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато
въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по
такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди
постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си
последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването
на последиците – в този смисъл Решение № 170/17,09,2018 г. по гр. дело
№2382/2017 г., IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК. В случая,
доколкото изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС
№3/18,11,1980 г., то именно задължителното тълкуване на чл.116 от ЗЗД, дадено с
него, е било приложимо в отношенията между страните и съдебния изпълнител до
последващата му отмяна на 26,06,2015 г. с ТР №2/26,06,2015 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед даденото разрешение в цитираното постановление, погасителната
давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а
докато трае изпълнителното производство, същата се спира. От горното
следва, че с подаването на молбата от 19,06,2014 г. взискателят е прекъснал
теченето на давностния срок, като същият е спрян до 26,06,2015 г., тъй като в случая
изпълнителното дело е било висящо към този момент и е било перемирано
на 28,07,2016 г., независимо от липсата на нарочно постановление за
прекратяването му от ЧСИ точно на тази дата /в този смисъл е например Решение
№223/12,07,2011 г. на ВКС по т.д. №124/2010 г., II т. о., ТК/. Срокът по
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е преклузивен,
а не давностен, и започва да тече от последното
същинско изпълнително действие по изпълнителното дело. Изтичането му води до
прекратяване на започналото изпълнително производство по силата на закона.
Постановлението на съдебния изпълнител не е условие, за да се прекрати
изпълнителното производство. Доколкото след налагане на запора върху МПС и възбраната
върху гаража на Стоян П. на 28,07,2014 г. няма подавани молби от взискателя и
съответно извършвани действия до 28,07,2016 г., то следва да се приеме, че на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изпълнителното производство е прекратено по
силата на закона на 28,07,2016 г. След тази дата, всички действия, извършвани
както от взискателя, така и от ДСИ, са правно ирелевантни, и все едно не са
извършвани. Независимо, че взискателя е подавал молби и има извършвани справи
от ЧСИ след 28,07,2016 г. /едва през м.юни 2020 г./, тези действия все едно не
са извършвани и те нямат значение за правния мир, тъй като производството е
прекратено по закон на 28,07,2016 г. Действието на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК има
задължителен, а не диспозитивен характер, и оттук определеният в него две
годишен срок е преклузивен, като тази норма е
предвидена като санкция за бездействащият взискател. Извършените след тази дата
действия на взискателя по изпълнението следва да бъдат правно ирелевантни /така
цит. решения № 223/12.07.2011 г. по т.д. № 124/2010 г. на ВКС, ТК,
ІІ ТО/.
Като извършени след прекратяване по силата на закона на изпълнителното
производство, те не съставляват годни действия за принудително изпълнение по
смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД, а само такова действие може да прекъсне
давността. Постановлението на съдебния изпълнител само прогласява настъпването
на някое от визираните визирани в чл.433, ал.1, т.8 от ГПК основания, то има
декларативно, а не конститутивно действие.
Значението, придадено му от закона е, че постановлението на съдебния изпълнител
не е условие за прекратяване на изпълнението, и поради това неговото настъпване
не е предпоставено от издаване на постановлението. Съгласно т.10 от ТР №2 от
26,06,2015 г. по т.дело №2/2013 г. на ОСГК на ВКС, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК /чл. 330,
ал. 1, б. „д” ГПК – отм./, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е било предприето последното валидно
изпълнително действие. Последното изпълнително действие, предприето от ЧСИ по
отношение на Стоян П. е наложения на 28,07,2014 г. запор върху 2 бр. МПС.
Считано от тази дата, съгласно т.10 от ТР №2 от 26,06,2015 г. по т.дело №2/2013
г. на ОСГК на ВКС, е започнала да тече погасителната давност за вземането и
същата е изтекла на 28,07,2019 г., с което вземането на взискателя се е
погасило.
Горното позволява
да се обобщи, че предявеният отрицателен установителен иск се явява основателен
и следва да бъде уважен изцяло, като се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи
сумата от 1399,89 лева главница, 207,17
лева лихва за забава за периода 03,01,2011 г. – 15,07,2013 г., законна лихва от
датата на заявлението в
размер на 997,78 лева, 32,14 лева държавна такса и
120,00 лева адвокатско възнаграждение,
присъдени със заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3840/2013 г. на ПлРС,
и изпълнителен лист от 02,10,2013 г., за които суми е
образувано изп.д.№278/2014 г. по описа на
ЧСИ Н.****, поради изтекла погасителна давност.
С оглед изхода на делото, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца и сторените по делото разноски, които са претендирани
в размер на 430,00 лева за адвокатско възнаграждение и 114,86 лева за държавна
такса. Преди да се произнесе за разноските, съдът следва да обсъди направеното
в последно с.з. от ответника възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение. Съдът счита същото за неоснователно, доколкото
същото е малко над минимума, предвиден в чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – 422,98 лева /в редакцията
й към датата на приключване на съд.дирене – ДВ бр.68/31,07,2020 г./. Ето защо
ответникът следва да репарира всички сторени от ищеца разноски в пълен размер.
По
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.124 вр.чл.439,
ал.2 вр.ал.1 от ГПК, че Г.С.П., ЕГН **********,*** /в качеството си на наследник на ***С.
/починал на 22,10,2015 г./, НЕ ДЪЛЖИ на ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, сумата
от 1399,89 лева главница, 207,17
лева лихва за забава за периода 03,01,2011 г. – 15,07,2013 г., законна лихва от
датата на заявлението в
размер на 997,78 лева, 32,14 лева държавна такса и
120,00 лева адвокатско възнаграждение,
присъдени със заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3840/2013 г. на ПлРС,
и изпълнителен лист от 02,10,2013 г., за
които суми е образувано изп.д.№278/2014 г. по описа на ЧСИ ***, КАТО
ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.1 от „ЕОС матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** ***, представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ на Г.С.П., ЕГН **********,***, сторените деловодни разноски в
размер на 430,00 лева за адвокатско възнаграждение и 114,86 лева за държавна
такса.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: